Поля Мешкова, Диню Шарланов
Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд
Грозотата на истината, но истината.
Към читателите
Нашето столетие се отличава с парадоксалния социален експеримент и неговия провал да се изгради комунистическо общество съобразно с предписанията на Маркс и Ленин. Той се оказа най-скъпо струващият в историята на човечеството, като взе около 60 милиона жертви. Колко ли коства този експеримент на България? Не доведе ли той до генетично увреждане на нацията? Въпроси, които ни тревожат и все още чакат своя отговор.
Досега или се прави всичко възможно комунистическите репресии да бъдат поставени в забвение в името на „национално съгласие“, или само скъпернически се признава, че жертви от тях, имало, но това било оправдано. Опитът обаче на човечеството подсказва, че най-трагичните страници в историята на един народ не могат да бъдат заличени в интерес на една или друга политическа сила. Идва онова време, когато те трябва да се разкрият с пълна сила и точност на фактите. И то, ако щете, само за да не се повтарят и в бъдещето.
В тази връзка не може да не се окачестви като морално престъпление унищожаването на архивни документи или укриването им за дълго време със замисъл дано събитията да се позабравят или избледнеят. Все още историците са принудени с голямо търпение и упоритост да се домогват до тях.
Навлизането на Червената армия в територията на Царство България на 8 септември 1944 г. става опора на Комунистическата партия да започне не ограничени, а масови репресии за физическо унищожаване, по нейната терминология, на социалния елит на „фашистката държава“, за да се установи „диктатура на пролетариата“. Година след това тя ще насочи разпрата към довчерашните си съюзници от Отечествения фронт, възразили и неприели съветизацията на страната. Това е изпълнение на част от схемата на Сталин да наложи своя хегемония в Източна Европа, като създаде в отделните държави комунистически вариант на тоталитарно управление.
Резултатът от 45-годишния социален експеримент за България е тема, за която са необходими дългогодишни изследвания. Но едно е повече от очевидно. Освен икономическа разруха страната преживява и духовна криза. Едва ли може да се намери сериозен научен аргумент, за да се оспори твърдението на американския професор Збигнев Бжежински: „От културна гледна точка нацизмът и комунизмът не представляват нищо друго освен модерни варианти на варварството.“
Народният съд, организиран и дирижиран от Българската комунистическа партия под наблюдението на Москва от октомври 1944 до май 1945 г., заема централно място в следдеветосептемврийските репресии в страната. Още по-голяма е изненадата от факта, че под негово прикритие в продължение на десет месеца се извършват убийства на десетки хиляди хора, които и днес се водят за „безследно изчезнали“. Тяхната трагедия идва от това, че са погазени всички норми на зачитане на човешките права и няма държавна институция, която би могла реално да ги защити.
В академичното издание на тритомната История на България, издадена през 1964 г., четем: „Народният съд бе важен орган на пролетарската диктатура, който решително се справи с най-отговорните хитлеристки оръдия и народни палачи.“ Наистина, от гледна точка на марксистката историография оценката е перфектна. Но дали това е така, ако се приложат принципите на гражданското общество?
Тази именно мисъл ни водеше през цялото време при работата върху настоящата книга. Някои ще се съгласят, други може и да възразят на авторския подход. И това е разбираемо. Поради сложността на проблема ние съзнателно избрахме историко-документалното изложение, като се стараехме да не натрапваме обобщени изводи и оценки. Тях, уважаеми читатели, предоставяме на вас.
По същите съображения книгата няма за цел да пресъздаде историята на „народния съд“ в България. Неговата същност се разкрива най-вярно чрез надникване в механизмите, които движат съдебните процеси.
От авторите
Предистория
Август 1944 г. е разделно време за бъдещото развитие на България. Пратеникът на правителството на Иван Багрянов — Стойчо Мошанов (бивш член на Демократическата партия), води преговори в Кайро за сключване на примирие с представителите на САЩ и Англия. Неговият текст се уточнява от Европейската консултативна комисия със седалище в Лондон. По същото време регентите провеждат интензивни консултации за формиране на кабинет от легалната опозиция с участието на представители от отечественофронтовските партии. Той трябва да изведе страната от войната, без да предизвика германска окупация, да предотврати идването на Червената армия и да възстанови Търновската конституция.
В Москва Георги Димитров е обезпокоен от преговорите в Кайро и събитията в София. А и информацията за състоянието на партизанското движение, получена от ЦК на БРП на 12 юли 1944 г., съвсем не е окуражаваща. Партийното ръководство се оплаква: „Има недостиг на офицерски състав. Никои от организациите, влизащи в ОФ, в т. ч. и звенарите, не изпращат в отрядите команден състав. Никой не провежда мобилизация за попълване с бойци на партизанските отряди.“ Затова ЦК иска от Георги Димитров указание за координиране действията на партизаните с Червената армия и информация на каква помощ и оръжие може да разчита от Съветския съюз.
Междувременно Сталин решава да предприеме самостоятелни военни действия на Балканите. На 23 август 1944 г. по негово нареждане маршал Г. К. Жуков получава „специална задача“ на Държавния комитет на отбраната. Той трябва да отлети за Трети Украински фронт, за да го подготви за война с България. Препоръчано му е да се срещне предварително с Георги Димитров, за да се запознае по-подробно с „настроението“ в страната. Получената информация, събрана по линията на разузнаването на Коминтерна, се отнася и до разположението на българската войска — състав, части и въоръжение, както и за бойната готовност на партизанските сили. Малко по-късно Георги Димитров предава на Сталин молбата на Политбюро на БРП за изпращане на модерно оръжие за целите на готвеното „въоръжено въстание“. От 26 август 1944 г. в продължение на три нощи десетки съветски транспортни самолети спускат край Добро поле и Църна трава неколкостотин парашута с автомати и картечници, бомби и боеприпаси.
На 2 септември 1944 г. в България е съставено правителство на „националната концентрация“ с министър-председател от БЗНС „Врабча“ Константин Муравиев. В него влизат видни политици и лидери на демократическата опозиция. В декларация на правителството, прочетена по радиото, се обявяват неговите намерения да денонсира Тристранния пакт, както и да ускори преговорите за примирие с Англия и САЩ. Подновен е мандатът на Стойчо Мошанов и той заминава отново за Кайро. Главнокомандващият съюзническите войски в Средиземноморието ген. Уилсън се готви да подпише примирието с България от името на съюзниците.
В Москва Георги Димитров иска спешна среща със Сталин. На нея той получава уверението, че „никой друг крак няма да стъпи в България освен крака на Червената армия“. От Европейската консултативна комисия в Лондон твърде симптоматично се оттегля руският представител с мотивите, че Съветският съюз не е във война с България. Оттогава Георги Димитров ще нарича в писмата си до ЦК на БРП Сталин „наш большой друг“.
На 5 септември Върховното главнокомандване на Червената армия утвърждава плана за българската операция. В 8 часа вечерта радиоподслушвателната станция В-1 в София засича емисия на Радио Москва, в която се съобщава, че Съветският съюз обявява положение на война по отношение на България. Министър-председателят Константин Муравиев отбелязва: „Това не беше обикновено обявена, нямаше и да бъде истинска война. Тук се гонеше някаква цел и обявяването на война изглеждаше по-скоро претекст.“ И действително, войските на Трети Украински фронт нямат заповед да навлязат в страната. А какво става в
