Крос

някак намери сили да ми смигне дяволито. Така, както само тя можеше да го направи. След това очите на моето сладко момиче се затвориха за последен път и тя завинаги си отиде от мен. А аз стоях и я притисках в прегръдките си, опитвайки се да се вкопча отчаяно в отлитащата й душа.

16.

Мария Симпсън Крос умря в ръцете ми — нещо, което не съм казвал на никого, с изключение на Сампсън и Мама Нана.

Не исках да говоря за последните ни мигове заедно. Не ми беше нужно нито съжалението, нито любопитството на хората. Не желаех да им давам повод за разтърсващи клюки или драматични истории, които да си шушукат на ухо. През следващите няколко месеца, докато траеше полицейското разследване, нито веднъж не проговорих за случилото се пред болница „Сан Антонио“. То беше между Мария и мен.

Двамата със Сампсън разпитахме стотици свидетели, но никой не ни даде някаква следа, която да ни отведе към убиеца й. Проверихме местонахождението на лудия убиец. Установихме, че Касапина още предишната вечер е излетял за Ню Йорк, очевидно е напуснал Вашингтон малко след като бе излязъл през вратата на кухнята ми. ФБР ни помогна, защото бе застреляна съпруга на полицай. Следователно не лудият пратеник на мафията беше убиецът.

След гибелта на Мария настанаха ужасни дни. На сутринта обикалях апартамента с пищящата Джени на ръце, все още препасан с кобура, без да извадя пистолета си. Не можех да спра да мисля, че бебето плаче за майка си, издъхнала пред „Сан Антонио“, където то се бе родило само преди шест месеца.

Внезапно очите ми се наляха със сълзи. Почувствах се смазан от реалността и абсурдността на случилото се. Не можех да се справя с новия си живот. Нито с детето, което не преставаше да плаче в ръцете ми.

— Всичко е наред, бебче — шепнех на бедното ми момиченце, което, измъчвано от коварната болест, навярно искаше да е в прегръдките на майка си, а не в моите.

А всъщност си мислех: Нищо не е наред! Твоята майка си отиде. Ти никога повече няма да я видиш. Нито аз. Скъпата ми, сладка Мария, която никога не е причинила зло на друго човешко същество… Обичах я повече от живота си. Бе ни отнета толкова внезапно… И никой не би могъл да ми обясни защо. Дори Бог. О, Мария — говорех й, докато крачех с нашето бебе на ръце, — как можа да се случи това? Как ще живея оттук нататък? Как ще продължа без теб? Не се самосъжалявам, но в момента не съм на себе си. Но ще се съвзема, ще се съвзема, обещавам ти… Само не сега…

Знаех, че тя няма да ми отговори, но беше странно успокояващо да си представям, че може би поне ме чува. Гласът й сякаш отекваше в главата ми, все едно съвсем ясно различавах думите й: Ще се справиш, Алекс, защото толкова много обичаш децата ни.

— О, Джени, горкото ми бебче. Толкова те обичам! — прошепнах, допрял устни до челцето малката ни дъщеричка.

Тогава видях Мама Нана.

17.

Моята баба стоеше в коридора, водещ към двете малки спални на апартамента. През цялото време ме беше наблюдавала, скръстила ръце пред гърдите си. Нямах представа дали съм говорил на глас. Нана излъчваше твърдост. Изглежда, напълно се владееше.

— Мисля, че ти и децата трябва да дойдете да живеете у дома, на Пета улица. Къщата е достатъчно голяма, Алекс. Така ще е най-добре оттук нататък.

— За какво ще е най-добре? — попитах, малко смутен от думите й, особено след като Джени писна в ухото ми.

— Нуждаеш се от помощ за децата — продължи тя.

— Искам да ти помогна и ще го направя.

— Ще се справим сами. Само ми дай малко време да се окопитя.

Нана не ми обърна внимание и продължи:

— Аз ще бъда с теб, Алекс, и с децата. Отсега нататък ще е така.

Приближи до мен и ме прегърна силно със слабите си старчески ръце.

— Обичам те повече от живота си — прошепна тя и додаде: — Обичах и Мария. На мен тя също ми липсва. Обичам и тези бебета, Алекс.

И двамата плачехме — и тримата плачехме, скупчени един до друг в малката дневна на апартамента ни. Нана беше права за едно — това място не можеше да бъде повече наш дом. Твърде много спомени, свързани с Мария, живееха тук.

— А сега ми дай Джени — каза тя и това не беше молба. Пое ревящото бебе в ръце и бавно го залюля. Тази твърда жена, висока малко над метър и петдесет, бе отгледала и мен самия, откакто на десет години останах сираче.

Нана потупа Джени по гръбчето и бебето най-неочаквано се оригна. И двамата се усмихнахме, въпреки мъката, която изпитвахме.

— Не подхожда много на истинска дама — прошепна Нана. — А сега, Джанеле, престани с този ужасен рев. Веднага!

Джени тутакси я послуша.

Това беше началото на нашия нов живот.

Втора частСтудено досие (2005 г.)

18.

Днес получих писмо от онзи психопат Кайл Крейг, което направо ме побърка. Как бе успял да го изпрати на домашния ми адрес, в къщата на Пета улица? Доколкото знаех, Кайл беше заключен в строго охраняван затвор във Флорънс, Колорадо. Въпреки това беше доста обезпокоително да получа писмо от него.

Алекс,

Напоследък много ми липсват редовните ни разговори и цялото ни общуване, което е повод за това малко послание. За да бъде честен с теб, трябва да ти призная, че това, което ме потиска, е фактът, че ти си под моето ниво — както по отношение на интелекта, така и на въображението. И все пак тъкмо ти ме залови и ме изпрати тук, нали? Обстоятелствата и крайните резултати биха могли да ме наведат на мисълта за някаква Божествена намеса, но разбира се, още не съм стигнал чак дотам.

Както и да е, зная, че си заето момче (не се подигравам), затова няма да ти отнемам много време. Само исках да знаеш, че постоянно мисля за теб и се надявам скоро да те видя. Всъщност разчитам на това. Възнамерявам да убия Нана и децата пред очите ти. Нямам търпение отново да се срещна с всички вас. И това ще стане — обещавам ти.

К.

Прочетох бележката два пъти и едва не ми призля. Сетне я скъсах на малки парченца и се опитах да направя противното на онова, което Кайл искаше да постигне: изхвърлих го от мислите си.

Или поне донякъде.

После се обадих в строго охранявания затвор в Колорадо, за да им кажа за писмото, както и да се уверя, че Кайл Крейг е все още там, в килията.

19.

Беше събота и не бях на работа. Никакви престъпления, нито наказания за днес. Никакви психопати на хоризонта, поне доколкото ми бе известно.

Семейната ни кола в тези дни беше древната „Тойота Корола“, която някога принадлежеше на Мария. Освен сантименталната й стойност и издръжливостта не намирах в нея други привлекателни качества нито във формата, нито в съдържанието й. А още по-малко в белезникавата боя и безбройните ръждиви петна по капака на багажника и на калниците. За рождения ми ден децата ми бяха подарили няколко стикера, на които с големи букви пишеше: „Може и да съм бавна, но пак те изпреварвам“ и „Изпълни молбата ми и открадни тази кола“. Те също не харесваха королата.

И така, в тази светла и слънчева съботна сутрин аз взех Джени, Деймън и малкия Алекс, за да отидем да си купим автомобил.

Докато шофирах, от уредбата в колата се носеха звуците на „Знаменитост за една нощ“ на Туиста4, последвана от „Всичко се разпада“ на Кейни Уест5.

През цялото време децата се надпреварваха да правят все по- налудничави предложения за колата, която трябваше да си купим.

Джени искаше „Рейндж роувър“, но това нямаше да стане поради един куп основателни причини. Деймън се опитваше да ме убеди да му купя мотоциклет, който, разбира се, той нямаше да може да използва поне още четири години, докато не навърши осемнадесет. Идеята му беше абсурдна и аз дори не я удостоих с отговор, ако не се брои изръмжаването.

Малкият Алекс, или Али, беше съгласен на каквато и да е марка кола, стига да е червена или яркосиня. Той беше интелигентно момче и сигурно щях да се съобразя с предпочитанията му, като се изключи „червена“ и „ярка“.

И така ние спряхме пред магазина на „Мерцедес“ в Арлингтън, Вирджиния, което не беше много далеч от вкъщи. Джени и Деймън се заплеснаха по един сребрист спортен CLK с подвижен покрив, докато Али пробваше широката предна седалка на един R350. Аз си мислех за подходяща семейна кола — безопасна, красива и удобна.

— Тази ми харесва — заяви Али. — Синя е. И е хубава. Точно както трябва.

— Имаш отличен вкус за автомобили, приятелче. Виж тези шест разкошни седалки. Погледни този стъклен покрив, сигурно е висок поне метър и петдесет.

— Красива е — повтори Али.

— Протегни се. Погледни колко е широко, малки човече. Това се казва автомобил.

Продавачката на име Лори Бъргър стоеше до нас през цялото време, без да бъде прекалено настоятелна или досадна. Оценявах го. Бог да благослови компанията „Мерцедес“.

— Имате ли въпроси? — попита жената. — Нещо, което бихте искали да знаете?

— Всъщност не, Лори. Още щом седнеш в R350, и вече ти се иска да го купиш.

— Това доста улеснява работата ми. Имаше същия модел и в черно със сребристосива тапицерия. Наричаме R350 кола с висока проходимост. Купето комби е като на сувовете.

— И съчетава качествата и на двете —