Крос

опитваха се да се съсредоточат.

— Положението никак не е розово — рече Нед. — Момчетата от Специалния отряд знаят какви са плановете ни. Очакват да атакуваме.

— Познаваш ли някои от тях? — попитах го.

Нед поклати глава.

— Обикновено не ни канят на едни и същи партита.

27.

Бяхме облечени в тъмни якета, под които носехме бронежилетки. С Нед бяхме въоръжени с MP57. Никога не може да се предвиди какво ще се случи по време на нощно нападение, особено в този случай, когато един екип от Специалния отряд бяха вътре, а от ОСЗ щяха да ги атакуват.

Нед получи съобщение в слушалките си и се обърна към мен:

— Трябва да вървим, Алекс. Дръж главата си наведена, приятел. Онези вътре са професионалисти. Точно в този момент неочакваното се случи. И този път не беше лошо.

Предната врата на сградата се отвори. Няколко секунди не последва нищо. Какво ставаше вътре?

После на прага се появи възрастна жена, облечена в работен комбинезон. Пристъпи в светлината на прожекторите, насочени към сградата. Вдигна ръце и заповтаря:

— Не стреляйте! Не стреляйте!

Последваха я още жени в престилки — млади и стари, както и две момчета, които изглеждаха на не повече от четиринадесет години.

Хората зад полицейските заграждения започнаха да ги викат. Плачеха от радост и ръкопляскаха диво.

След това входната врата се затвори.

28.

Освобождаването на единадесетте работници от лабораторията спря нападението на Отряда за спасяване на заложници и преговорите се подновиха. Полицейският комисар и шефът на детективите се срещнаха с капитан Моран и с двама пастори от енорията. Независимо от късния час телевизионните екипи продължаваха трескаво да излъчват на живо.

В крайна сметка около три часа след полунощ все пак разбрахме, че ще атакуваме. Последва още едно забавяне.

В три и половина получихме заповед за нападение. Казаха ни, че е окончателна.

С Нед Махони се спуснахме към страничния вход на сградата. Същото сториха и десетина момчета от ОСЗ. Хубавото на бронежилетката е, че може да спре фаталния куршум, но забавя движенията ти, затруднява тичането и те кара да се задъхваш.

Снайперистите се разположиха по прозорците, за да се опитат максимално да неутрализират съпротивата от вътре.

Махони обичаше да нарича тези предварителни действия „пет минути на паника и възбуда“. Аз винаги съм ги ненавиждал. За мен те бяха по-скоро „пет минути по-близо до рая или ада“. Не бях задължен да съм тук, но с Нед бяхме участвали заедно в няколко нападения и не можех да гледам безучастно отстрани.

Откъм задната врата отекна оглушителна експлозия.

Внезапно над главите ни се понесоха огромни облаци черен дим и ни посипаха отломки. В следващия миг всички тичахме към сградата. Надявах се, че няма да ме уцели някой заблуден куршум. Молех се тази нощ никой да не загине.

Двамата с Нед отвърнахме на огъня, макар да не знаехме кой стреля по нас — наркопласьорите или момчетата от Специалния отряд. А може би гърмяха и от двете страни.

Канонадата на автоматите и взривовете на гранати отекваха оглушително, докато ние си пробивахме път към извитите стълби. Цялата сграда сякаш се тресеше. Страховитият грохот пречеше да мислиш и да се концентрираш.

— Хей! Задници! — чух някой да крещи зад нас.

Последва нов залп и ослепително зарево разкъса мрака.

В този миг Нед изпъшка и се свлече върху стъпалата.

Отначало не разбрах, че е ранен, сетне видях окървавеното му рамо. Не знаех дали е улучен от куршум, или ударен от някоя отломка. Но от раната бликаше силно кръв.

Останах до него и се разкрещях по радиостанцията за помощ, но изстрелите и експлозиите заглушаваха гласа ми. Над нас се носеха викове. Настана истински хаос.

Ръцете на Нед трепереха. Никога досега не го бях виждал изплашен. Екотът на гърмежите още повече усилваше ужаса и объркването. Лицето му бе пребледняло, не изглеждаше никак добре.

— Сега ще дойдат с носилката — опитах се да го успокоя. — Аз съм с теб, Нед. Чуваш ли ме?

— Глупава работа — простена накрая той. — Попаднах право на мушката. Но можеше да бъде и по-зле. А можеше и по-добре. Между другото — продължи с усилие той — ти също си ранен.

29.

Няколко минути по-късно при нас дотичаха санитарите от спешната помощ. Когато изведоха Нед, стрелбата беше приключила. Точно както той винаги бе повтарял: „пет минути на паника и възбуда“.

Появиха се и репортери. Капитан Моран ми съобщи последните новини. Изглежда, нападението на фабриката за наркотици бе постигнало половинчат резултат. Повечето от нас смятаха, че не бива да нахлуваме толкова скоро, но решението не беше наше. Двама офицери от полицията и двама от ОСЗ бяха ранени. Нед бе откаран в хирургията.

Сред хората в сградата имаше шест жертви, включително и двама от Специалния отряд. Седемнадесетгодишно момиче, майка на две деца, бе една от убитите. Поради някаква причина бе останала вътре и не бе излязла с останалите работнички. Съпругът й също бе загинал. Беше на шестнадесет години.

Минаваше шест сутринта, когато най-после се прибрах у дома. Бях напълно изцеден и съсипан. Едва се влачех. Целият свят около мен ми изглеждаше нереален.

Но щеше да стане по-зле. Нана ме чакаше в кухнята.

30.

Старата жена седеше до масата, а пред нея имаше препечена филийка и чаша чай. Изглеждаше слаба и уязвима, но очите й гледаха заплашително.

Горещият чай вдигаше пара. Усещах как Нана също кипи вътрешно. Малкият телевизор бе настроен на местния новинарски канал, който отразяваше последните новини от полицейската акция на Кентъки и Петнадесета улица. Струваше ми се странно да гледам това, което току- що бях преживял.

Нана впери поглед в превръзката на челото ми.

— Само драскотина — успокоих я аз, — нищо страшно, добре съм, всичко е наред.

— Не ми пробутвай тези глупости, Алекс — мрачно ме прекъсна тя. — Не смей да се отнасяш с мен, сякаш съм някаква изкуфяла старица. Куршумът замалко е щял да ти пръсне мозъка и да оставиш трите си бедни деца сирачета. Без майка, без баща. Греша ли? — Нана ме изгледа изпитателно. — Толкова се уморих от всичко това, Алекс. През последните десет години живея в постоянен страх и напрежение. Но този път ми дойде до гуша. Чашата преля. Наистина ми писна. Приключих! Край! Тръгвам си! Да, чу ме съвсем правилно. Напускам и теб, и децата. Напускам!

Вдигнах и двете си ръце в отбранителен жест.

— Нана, бях излязъл с децата, когато получих спешно обаждане. Нямах представа, че ще ме потърсят. Не можех да не вдигна телефона.

— Обадил си се, приел си задачата. Винаги го правиш. Ти го наричаш отдаденост на работата, дълг. А за мен е пълна лудост, безумство.

— Разбери, че нямах избор.

— Имаш, Алекс. Тъкмо в това се различаваме с теб. Могъл си да откажеш и да останеш с децата си. Какво мислиш, че ще ти направят? Ще те уволнят, защото имаш личен живот ли? Затова, че си баща? Ако поради някакво щастливо стечение на обстоятелствата наистина те уволнят, още по-добре.

— Не зная какво биха могли да направят, Нана. Предполагам, че в крайна сметка наистина ще ме уволнят.

— И нима това е толкова лошо? О, забрави! — избухна тя и тръсна силно чашата с чая на масата. — Тръгвам си!

— За бога, това е нелепо, Нана! Напълно изтощен съм. Раниха ме… Е, почти. Ще говорим по-късно, в момента се нуждая от малко сън.

Внезапно тя се изправи и пристъпи към мен. Лицето й бе зачервено от гняв, а очите й приличаха на два горещи въглена. От години не я бях виждал такава, може би откакто бях див и неконтролируем тийнейджър.

— Наричаш всичко това нелепо? Как смееш да ми говориш по този начин?

Нана ме заудря в гърдите с малките си юмручета. Не ме заболя от ударите, а от истината в думите й.

— Съжалявам — побързах да се оправдая, — просто съм уморен.

— Намери си икономка, бавачка, каквото си искаш. Ти си бил уморен? На мен ми писна да съм уморена и болна от тревоги и притеснения за теб!

— Нана, съжалявам. Какво друго искаш да ти кажа?

— Не казвай нищо, Алекс. И без това се уморих да те слушам.

Тя изхвърча от кухнята, без да продума повече. „Е, поне това свърши“, помислих си и се отпуснах на един стол до масата. Чувствах се уморен и безкрайно потиснат.

Но не беше свършило.

След няколко минути Нана се появи отново. Влачеше след себе си стар кожен куфар и пътна чанта на колелца. Мина покрай мен, прекоси дневната и излезе навън, без да издаде нито звук.

— Нана! — извиках, надигайки се с мъка от стола, и затичах след нея. — Спри, моля те, спри! Нека да поговорим!

Когато изскочих от вратата, видях на улицата старо такси, чийто ауспух бълваше облаци. Един от безбройните й братовчеди, Ейбрахам, е таксиметров шофьор. От верандата различих очуканата му таратайка.

Нана се качи в грозното синьо возило и то тутакси излетя с пълна газ.

— Къде отива Нана? — чух зад себе си тъничък гласец.

Обърнах се и вдигнах Али, който се бе промъкнал зад мен на верандата.

— Не знам, приятелче. Мисля, че тя току-що ни напусна.

Той ме погледна ужасено:

— Нана ни напусна?

31.

Майкъл Съливан се събуди треперещ и облян в пот. Знаеше, че няма да може пак да заспи. Отново бе сънувал баща си, гадното копеле, ужасяващия призрак от