Крос

кошмарите му.

Когато беше още хлапе, старецът го водеше през лятото да работи в месарницата му два или три пъти в седмицата. Започна да го прави, след като Майкъл стана на шест години, и приключи, щом навърши единадесет. Месарският магазин заемаше първия етаж на двуетажна сграда от червени тухли в Куентин роуд и Източна тридесет и шеста улица. Кевин Съливан, месарят, се славеше не само с това, че продава най-хубавото месо в целия район на Флатланд в Бруклин, но още и с уменията си да удовлетворява изискванията не само на ирландците, но и на италианците и германците.

Подът винаги бе посипан с дебел слой дървени стърготини, които всеки ден се премитаха. Стъклените витрини бяха измити и лъснати до блясък. А Кевин Съливан си имаше своя запазена марка — след като поднесеше на клиента месото, за да го одобри, той му се усмихваше, след което се покланяше учтиво. Малкият му жест ги разтапяше.

Майкъл, майка му и тримата му братя обаче познаваха и зловещата му страна. Баща му имаше масивни рамене и най-силните ръце, които някой можеше да си представи, особено ако е малко момче. Веднъж улови мишка в кухнята и прекърши врата й с пръсти. Каза на синовете си, че ако не го слушат, може да стори същото и с тях — да им натроши костите. А майка им… рядко минаваше седмица, през която по слабото й, крехко тяло да не се появят морави белези.

Ала това не беше най-лошото. Друго караше Майкъл да се събужда често посред нощ с разтуптяно сърце. Истински ужасяващата история започна, когато беше на шест и една вечер почистваха магазина, преди да го затворят. Баща му го извика в малкия си кабинет в дъното, в който имаше бюро, шкаф с документи и походно легло. Кевин Съливан се настани на леглото и заповяда:

— Седни тук, момче. До мен.

— Съжалявам, татко — рече веднага Майкъл. Знаеше, че сигурно ще му се кара за някоя глупава грешка, която е допуснал, докато изпълняваше задълженията си. — Ще го оправя. Ще оправя всичко.

— Просто седни! — сряза го баща му. — Има много неща, за които трябва да съжаляваш, но сега не става дума за това. Слушай ме внимателно. Много внимателно.

Баща му отпусна длан върху коляното на момчето.

— Знаеш колко лошо мога да те нараня, Майкъл. Знаеш го, нали?

— Да, сър, знам.

— И ще го направя — продължи баща му, — ако кажеш и думичка на някого.

Да каже какво?, искаше да попита Майкъл, но знаеше, че е по-добре да мълчи. Никога не биваше да прекъсва баща си, докато говори.

— На никоя жива душа. — Баща му стисна крака му толкова силно, че очите на момчето се наляха със сълзи.

А после се наведе и го целуна по устата. После направи и други неща, които един баща никога не би трябвало да причинява на сина си.

32.

Баща му беше мъртъв от много години, но отвратителното копеле постоянно се промъкваше в мислите на Съливан. Всъщност той беше измислил необичайни начини, за да избяга от демоните на детството.

Около четири часа следващия следобед той отиде да пазарува в търговския център „Тайсън“ в Маклейн, Вирджиния. Търсеше нещо специално: точното момиче. Искаше да се позабавлява с играта, наречена „Червена светлина, зелена светлина“.

През следващия половин час си набеляза няколко кандидатки пред „Сакс“ на Пето авеню, след това пред „Нийман Маркъс“ и „Лили Рубин“8.

Подходът му бе прям и един и същ — широка усмивка, последвана от дружелюбен опит за запознанство:

— Здравей. Казвам се Джеф Картър. Имаш ли нещо против да ти задам един-два въпроса? Няма да те задържам много, обещавам.

Петата или шестата от жените, която заговори, беше много красива, с лице, невинно като на Мадоната. Заслуша се в думите му. Четирите предишни, с които бе опитал преди това, бяха сравнително хубави. Едната дори имаше вид на кокетка, но всички го бяха отминали. Но това не го притесняваше. Харесваше умните жени, а повечето от тях бяха твърде предпазливи, за да се включат в играта. Или още помнеха съвета на майките си да не разговарят с непознати.

— Е, не точно въпроси — продължи той, докато се усмихваше чаровно на Мадоната в галерията. — Нека го кажа по друг начин. Ако изрека нещо, което те притеснява, ще млъкна и ще си тръгна. Достатъчно честно ли ти се струва? Също като „Червена светлина, зелена светлина“.

— Това е малко странно — отвърна тъмнокосото момиче. Имаше наистина страхотно лице и хубаво тяло. Само гласът й беше малко монотонен, но пък кой ли е идеален. С изключение на Майкъл Съливан, разбира се.

— Всичко е съвсем безобидно — повтори той. — Между другото, много ми харесват ботушите ти.

— Благодаря, но това не ме притеснява. Аз също си ги харесвам.

— Имаш и хубава усмивка. Но ти си го знаеш, нали? Сигурен съм, че е така.

— Давай по- кратко. Не се престаравай толкова.

Двамата се разсмяха и Съливан си помисли, че играта започва добре. Просто трябваше да избегне „червената светлина“.

— Може ли да продължа? — попита учтиво.

Винаги искай разрешение, това бе желязно правило в неговата игра. Винаги бъди учтив.

Тя повдигна рамене, леко присви меките си кафяви очи и пристъпи от крак на крак.

— Предполагам. И без това вече започнахме, нали?

— Хиляда долара — изтърси Съливан.

Това беше моментът, в който печелеше или губеше играта.

Усмивката на момичето изчезна, но тя не си тръгна. Сърцето на Съливан заби учестено. Бе хвърлил въдицата и я чакаше да клъвне. Беше съвсем близо до улова.

— Нищо извратено, обещавам — побърза да добави той, пускайки в действие чара си, но не прекалено натрапчиво.

Мадоната се намръщи.

— Обещаваш, а?

— Един час — уточни Съливан.

Целият трик беше в това как го казваш. Трябваше да прозвучи като най-обикновено предложение, нищо заплашително, нищо извън обичайното. Само един час. И то за хиляда долара. Защо не? Какво толкова?

— Червена светлина — заяви тя и бързо го подмина, без да погледне назад. Виждаше се, че е ядосана.

Съливан беше бесен, сърцето му продължаваше да блъска лудешки, а нещо друго бе станало твърдо като скала. Искаше да сграбчи Мадоната и да я удуши насред търговския център. Но той обичаше малката игра, която си бе съчинил. „Червена светлина, зелена светлина“.

Половин час по-късно опитваше късмета си на Виктория Стрийт близо до ъгъла на търговския център „Тайсън“ — предложи „един час“ на привлекателна блондинка, облечена в тениска „Джърси Гърл“ и шорти. И този път нямаше късмет. Вече бе здравата възбуден и започваше да се притеснява. Трябваше да спечели, трябваше да изчука някоя, нуждаеше се от порция адреналин.

Следващото момиче, което заговори, беше красиво, с трепкащ облак червена коса. Имаше страхотно тяло — дълги крака и малки, палави гърди, които подскачаха в ритъма на походката й. Щом чу „един час“, тя скръсти тънките си ръце пред гърдите. Това се казваше „език на тялото“! Но Червенокосата не си тръгна. Раздвоена ли беше? Това състояние на жените много му допадаше.

— Ти ще определяш условията — увери я той. — Избери някой хотел или друго място. Каквото искаш, което сметнеш за нужно. Всичко зависи от теб.

Тя го изгледа мълчаливо. Той знаеше, че го преценява. На този етап жените се взираха право в очите му. Виждаше, че тази се доверява на инстинктите си. Всичко зависи от теб. Освен това или искаше, или се нуждаеше от хиляда долара. А и разбира се, той беше хубав.

Накрая Червенокосата заговори тихо, защото явно не желаеше някой наоколо да я чуе:

— Имаш ли парите в брой?

Той й показа ролката от стотачки.

— Всички ли са по сто долара? — заинтересува се непознатата.

Съливан кимна утвърдително. После продължи учтиво:

— Ще възразиш ли, ако попитам как се казваш?

— Шери — тросна се тя.

— Това истинското ти име ли е?

— Какво значение има, Джеф? — започна да нервничи червенокосата. — Да вървим. Часовникът тиктака. Твоят час вече тече.

И те тръгнаха.

След като уговореният час с Шери свърши, по-скоро час и половина, не се наложи да й дава пари. Нито хиляда, нито цент. Трябваше само да й покаже снимките. И скалпела, който носеше.

Червена светлина, зелена светлина.

Страхотна игра.

33.

Два дни след като си тръгна, Нана се върна у дома. Слава на Господ и всички ангели небесни, които сигурно бдяха над нас! Цялото семейство, особено аз, бяхме осъзнали колко много я обичаме и се нуждаем от нея. Колко наглед дребни и често незабележими неща е правила всеки ден за нас, без да получи някаква благодарност. Колко незаменима е, колко жертви е правила и продължава да прави за нас.

Не че Нана не ни напомняше за тях, както и за помощта, която ни оказва. Просто сега разбрахме, че е по-добра дори отколкото самата тя си мислеше.

Когато онази сутрин влезе с плавна стъпка през кухненската врата, свари Джени да си похапва какаови пръчици, полети с мляко.

— Казвам се Джени Крос. И съзнателно вредя на организма си — изрече Нана със своя неподражаем, безапелационен тон.

Джени вдигна ръце, за да покаже, че се предава, след което отиде и изпразни купичката си в кофата за смет. Сетне погледна Нана в очите и рече:

— Ако си возило, което се движи със скоростта на светлината, какво ще стане, като превключиш само на фарове? — После прегърна баба си, преди тя да се опита да отговори на въпроса й,