Крос

широко. — Всъщност е тъкмо обратното. Тази вечер смятам да присъствам на репетицията на Деймън. Искам да послушам онзи жизнерадостен шум. Искам да видя как се справя напоследък с поддържането на дишането.

— Ще дойдеш на репетицията? — възкликна Деймън. — Какво става, да не би в хора ни да се е спотаил някой убиец?

Нарочно удължавах момента, докато погледът ми обхождаше бавно лицата им. Можех да се обзаложа, че никой не предполагаше какво следва. Дори всезнайката Нана още не се бе досетила.

Накрая Джени погледна Али.

— Накарай го да ни каже какво става! Накарай го да говори.

— Хайде, тате — погледна ме умолително моят малък мъж, който вече почти се беше превърнал в изпечен манипулатор. — Кажи ни, преди Джанеле да се побърка.

— Добре. Ето каква е новината. Налага се да ви съобщя, че вече съм безработен и ние на практика сме изоставени на произвола на съдбата. И ставаме мизерстващи. Е, не съвсем. Както и да е, тази сутрин напуснах ФБР. През остатъка от деня не съм правил нищо. А тази вечер ме очаква репетицията на Cantate Domino15.

Мама Нана и децата избухнаха в диви ръкопляскания.

— Мизерстващи! Мизерстващи! — крещяха в един глас.

И знаете ли какво? Прозвуча ми страхотно.

Повече никакви срещи с чудовища.

36.

В последно време Джон Сампсън бе звездата на вашингтонската полиция. След като Алекс напусна отдел „Убийства“ и постъпи във ФБР, авторитетът на Сампсън нарасна, макар че и преди беше на ниво, и преди го уважаваха, при това съвсем основателно. Любопитното беше, че не му пукаше за това. Всеобщото одобрение никога не бе означавало нищо за Големия човек. Може би имаше значение само оценката на Алекс, но дори и нея Сампсън приемаше неангажирано.

Последният му случай беше истинско предизвикателство. Може би защото мразеше слабия актьор, когото се опитваше да свали от сцената. Въпросният боклук, Джино Лоената топка Джамети, притежаваше стриптийз барове и салони за масаж доста на юг, чак до Форт Лодърдейл и Маями. Страничната му дейност беше да доставя на разните перверзници съвсем млади момичета, понякога малолетни. Самият Джамети беше обсебен от така наречения комплекс „Лолита“.

— Капо — промърмори Сампсън, докато караше нагоре по улицата, на която живееше Джамети. Беше в тузарския квартал „Калорама“ във Вашингтон.

Въпросният термин означаваше capitano, капитан на мафията. Джино Джамети от години имаше огромни доходи. Той беше един от първите мафиоти, които се досетиха, че могат да се направят много пари от вноса на момичета от бившия съветски лагер, особено от Русия, Полша и Чехословакия. Това беше неговата специалност и тъкмо заради това Сампсън го бе погнал.

Съжаляваше единствено че Алекс няма да е с него по време на ареста. Очертаваше се страхотно забавление.

Минаваше полунощ, когато Сампсън спря пред къщата на Джамети. Мафиотът не живееше прекалено екстравагантно, но явно не му липсваше нищо. Мафията се грижеше за своите.

Сампсън погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза коли, паркирани до тротоара директно зад него.

— Добър вечер, господа — заговори той в микрофона, закрепен за яката на ризата му. — Струва ми се, че се очертава чудесна вечер. Хайде да събудим Лоената топка!

37.

В последно време партньор на Сампсън беше двадесет и осем годишен детектив на име Марион Хандлър. Беше едър почти колкото Сампсън. И определено не беше Алекс Крос. Живееше с една едрогърда, но с ограничен умствен багаж мажоретка.

— Аз съм неустоим бързак, пич — обичаше да се хвали той на Сампсън, без никаква следа от самоирония или скромност.

Да си в обществото на самовлюбения детектив, беше изморително и потискащо. Човекът си беше направо глупав. Но което беше по-лошо, сякаш се гордееше с това и се перчеше с постоянните си изцепки.

— Аз ще се погрижа за този — обяви Хандлър, когато стигнаха до верандата на къщата на Джамети.

Четирима други детективи, единият с тежка щанга в ръка, вече ги чакаха пред вратата. Те погледнаха Сампсън.

— Искаш да си начело ли? Няма проблем, Марион, действай — рече той, а сетне додаде: — Първи вътре, първи в моргата. — Обърна се към детектива с щангата:

— Разбий вратата! Детектив Хандлър влиза пръв.

След два удара с щангата входната врата зейна. Тутакси се включи алармата и детективите нахлуха.

Сампсън надникна в тъмната кухня, но там нямаше никого. Навсякъде се виждаха нови уреди. По пода бяха пръснати CD-та и играчки. Явно в къщата имаше деца.

— Джамети е долу — каза Сампсън на останалите. — Той вече не спи със съпругата си.

Детективите забързаха по извитите дървени стълби в другия край на коридора. Не бяха изминали повече от двадесет секунди откак влязоха в къщата. Щом стигнаха сутерена, нахлуха в първата врата, която видяха.

— Полиция! Горе ръцете, Джамети! — изгърмя гласът на Марион Хандлър.

Лоената топка беше бърз. Надигна се и се сви в другия край на огромното легло. Беше нисък и космат мъж, с голям корем, в средата на четиридесетте. Изглеждаше замаян или може би дрогиран. Но външният му вид не можеше да заблуди Джон Сампсън — мъжът беше коравосърдечен убиец.

Красиво голо момиче с дълга руса коса и светла кожа все още лежеше в леглото. Опита се да покрие малките си гърди и обръснатите срамни части. Сампсън знаеше, че се казва Полина Срока и идва от Полша. Бяха му донесли, че тя ще бъде тук. Според слуховете Джамети бил лудо влюбен в русата красавица, която преди шест месеца докарал от Европа. Според източниците на Сампсън Лоената топка бе убил най-добрата приятелка на момичето, защото тя отказала да прави анален секс с него.

— Ти няма защо да се страхуваш — каза Сампсън на Полина. — Ние сме от вашингтонската полиция. Ти не си мой проблем.

— Само си дръж устата затворена! — изкрещя гангстерът на момичето, което изглеждаше объркано и уплашено. — Не им казвай нито дума! Нито дума, Поли! Предупреждавам те!

Сампсън беше много по-бърз, отколкото можеше да се предположи по външния му вид. Хвърли Джамети на пода и го закопча с белезниците като младо биче на родео.

— Не казвай нито дума! — продължи да вика Джамети, въпреки че лицето му бе притиснато към килима.

— Не говори с тях, Поли! Предупреждавам те! Чуваш ли ме?

Момичето изглеждаше жалко и безпомощно, докато напразно се опитваше да се покрие с някаква мъжка риза, която му бе дал един от детективите.

Накрая зашепна с треперещ глас:

— Той ме кара да правя каквото поиска. Причинил ми е какви ли не лоши неща. Сещате се какво искам да кажа — всичко, което можете да си представите. Едва ходя… Аз съм на четиринадесет години.

Сампсън се извърна към Хандлър.

— Погрижи се за останалото, Марион. Махни го от очите ми. Не искам да докосвам тази гадина.

38.

Един час по-късно Джино Джамети, окован с белезници, беше подложен на кръстосан разпит под ярките светлини в следователска стая номер 1 в Първо полицейско управление. Сампсън не сваляше поглед от жестокия гангстер, който имаше смущаващия навик да се чеше силно по темето. Потече му кръв, но той сякаш не забеляза.

Марион Хандлър водеше „шоуто“. Зададе повечето предварителни въпроси, но Джамети сякаш нямаше какво да му каже. Сампсън седеше настрани и преценяваше и двамата.

Дотук Джамети беше по- добрият. Беше доста по-умен, отколкото изглеждаше.

— Събудих се и открих Поли да спи в леглото ми. Просто си спеше най-спокойно, когато вие нахлухте. Какво мога да ви кажа? Тя си има собствена спалня на горния етаж. Едно изплашено малко момиче е, понякога не е съвсем с всичкия си. Поли се грижи за домакинството, помага на съпругата ми. Искаме да я запишем в някое местно училище, най-доброто. Но първо трябва да поработи върху английския си. Ние просто се опитваме да помогнем на хлапачката и не разбирам защо ме арестувахте?

Сампсън най-после се надигна от мястото си. За тази вечер бе чул достатъчно глупости.

— Някой казвал ли ти е, че можеш да участваш в комедийни представления? — попита той. — А Марион ще ти бъде идеалният партньор — додаде мислено.

— В интерес на истината, да — самодоволно се подсмихна Джамети. — Още двама ми казаха същото. И знаеш ли какво? Мисля, че и те бяха ченгета.

— Полина вече ни каза, че те е видяла да убиваш приятелката й Алекса. Била е на шестнадесет години, когато си й видял сметката. Удушил си я с гарота!

Джамети удари с юмрук по масата.

— Малката луда кучка. Лъже най-безсрамно. Какво сте направили? Заплашили сте я, че ще я депортирате, че ще я върнете в Полша! От това най-много я е страх.

Сампсън поклати глава.

— Не, казах й, че ако можем, ще й помогнем да остане в Америка. Ще я изпратим на училище. В най-доброто.

— Тя лъже, а освен това е побъркана. Казвам ви, че това хубаво малко момиче е напълно откачено.

— Лъже, така ли? — Сампсън бавно кимна. — Добре тогава, а какво ще кажеш за Роберто Гало? И той ли лъже? Той е видял как си убил Алекса и си напъхал тялото й в багажника на линкълна си. И той ли си измисля?

— Разбира се, че си измисля. Това са пълни глупости, пълни дивотии. Ти го знаеш. И аз го знам. И Боби Гало го знае. Коя, по дяволите, е Алекса?