Сампсън сви широките си рамене.
— Откъде да знам, че историята на Гало е измислена?
— Защото това
— Искаш да кажеш, че подобно нещо никога не се е случвало? Че Гало не е бил свидетел? Но Полина е била. Това ли искаш да ни кажеш?
Джамети се намръщи и поклати глава:
— Ти ме мислиш за глупак, нали? Но аз не съм.
Сампсън разпери ръце, показвайки малката, ярко осветена стая.
— Обаче ето къде си се озовал.
Джамети помисли няколко секунди над думите му. Сетне посочи Хандлър:
— Кажи на младока да се поразходи навън. Искам да говоря с теб. Само ние двамата, Големи човече.
Сампсън погледна Марион и подхвърли:
— Защо не отидеш да си починеш?
Предложението не допадна особено на Хандлър, но той стана и излезе от стаята за разпити. Направи го доста шумно, все едно е капризен ученик, наказан от учителя си.
Когато двамата с Джамети останаха сами, Сампсън не каза нищо. Продължаваше да го оглежда изпитателно, опитвайки се да влезе под кожата му. Този тип беше убиец, бе напълно сигурен. А Джамети знаеше, че е затънал в лайната до гуша.
— Силен, мълчалив и мъжествен, а? — подсмихна се мафиотът. — Това ли е ролята ти, Голямо момче?
Сампсън го изгледа мълчаливо. Тишина изпълни стаята за разпити.
Накрая Джамети се наведе напред и заговори с тих и сериозен глас.
— Виж, ти знаеш, че всичко това са глупости, нали? Няма оръжие на убийството. Няма труп. Не съм удушил никакво момиче от Полша на име Алекса. А Поли е луда. Повярвай ми. На години е малка, но иначе е обиграна. В родината й я издирват. Знаеш ли това?
— Ето какво знам и какво мога да докажа — заговори накрая Сампсън. — Ти си правил секс с четиринадесетгодишно момиче в собствената си къща.
Джамети поклати глава.
— Може и да е на четиринадесет, но е една малка курва. Както и да е, имам нещо за теб, с което можем да се спазарим. Става дума за твоя приятел — Алекс Крос. Слушаш ли ме, детектив? Чуй ме! Знам кой уби жена му. И знам къде е той сега.
39.
Джон Сампсън слезе от колата и закрачи бавно по познатата каменна алея. Сетне пое нагоре по стъпалата пред семейната къща на Крос на Пета улица.
Пред вратата се поколеба, опитвайки се да събере мислите си и да се успокои, доколкото бе възможно. Това, което му предстоеше, нямаше да бъде лесно и никой не го знаеше по-добре от него. Вече беше научил доста за убийството на Мария Крос, неща, които не бяха известни дори на Алекс.
Накрая протегна ръка и натисна звънеца. Навярно бе правил това поне хиляда пъти в живота си досега, но никога не се бе чувствал толкова ужасно.
Нищо добро нямаше да излезе от това посещение. Може би дори щеше да е краят на едно дълго приятелство.
Сампсън се изненада, когато малко по-късно Мама Нана му отвори вратата. Старата жена бе облечена в син халат на цветя и изглеждаше още по-слаба от обикновено. Приличаше на древна птица, пред чийто образ простосмъртните са се прекланяли.
— Джон, какво има пък сега? Какво става? Направо ме е страх да попитам. Е, влизай, влизай. Ще подплашиш всички съседи.
— Те вече са подплашени, Нана — провлачено изрече Сампсън и направи безуспешен опит да се усмихне. — Това е Саутийст, забрави ли?
— Не се опитвай да се шегуваш с подобни неща, Джон. Да не си посмял. Защо си дошъл?
Нана се взираше строго и проницателно в лицето му и Сампсън внезапно се почувства отново като тийнейджър. Имаше нещо дяволски познато в цялата сцена. Напомни му за времето, когато ги хванаха двамата с Алекс да крадат плочи от магазина на Грейди. Бяха още в прогимназията. Или за онзи случай, когато заместник- директорът ги спипа да пушат цигари в задния двор и ги затвори в класната стая, а Нана дойде да ги освободи.
— Налага се да говоря с Алекс — рече Сампсън. — Важно е, Нана. Трябва да го събудиш.
— И защо? — тупна сърдито с крак възрастната жена. — Минава три след полунощ. Алекс вече не работи за полицията на Вашингтон. Защо всички вие не го оставите най-после на мира? И защо точно ти се появяваш по това време, Джон Сампсън? Посред нощ в дома ми, за да търсиш отново помощта му?
Сампсън обикновено не спореше с Мама Нана, но този път се осмели да й възрази:
— Боя се, че е спешно. И този път не аз се нуждая от помощта на Алекс, а той от моята.
След тези думи Сампсън мина покрай старата жена и влезе непоканен в дома на Крос.
40.
Беше почти четири сутринта, когато двамата със Сампсън поехме с колата му към Първо полицейско управление във Вашингтон. Вече бях напълно буден, а нервите ми — опънати като струни.
Възможно ли бе да има и най-малка вероятност убиецът на жена ми да бъде заловен повече от десет години, след като я бе застрелял? Навремето цяла година разследвах случая, продължих и след това. А сега изведнъж имаше надежда да арестуваме престъпника? Наистина ли бе възможно?
Пристигнахме пред полицейското управление на Четвърта улица и влязохме, без да разговаряме. През нощта вътре приличаше на спешно отделение: никога не знаеш какво можеш да очакваш. Този път и аз нямах представа. Но нямах и търпение да говоря с Джамети.
Когато минахме през предната врата, участъкът ми се стори необичайно тих, но първото ми впечатление се оказа погрешно. Щом приближихме килиите с арестуваните, и за двама ни стана ясно, че нещо не е наред. Заварихме в коридора шестима детективи, заедно с неколцина униформени. Изглеждаха притеснени и нащрек за този час на нощта. Определено нещо ставаше.
Марион Хандлър, новият партньор на Джон, ни видя и забърза към него, правейки се, че не ме вижда. Опитах се да не му обръщам внимание. Разговарял съм с него два пъти и го смятам за надут глупак. Чудех се как приятелят ми изобщо го понася за свой партньор.
Може би виждаше в Хандлър нещо, което аз не бях забелязал, или пък с годините бе започнал да омеква.
— Сампсън, няма да повярваш какво стана! — заговори превъзбудено Хандлър. — Някой се е добрал до Джамети. Не те будалкам. Мъртъв е. Очистили са го в килията.
Сякаш душата ми се вцепени. Поех механично след Хандлър към последната килия в дъното на коридора. Не можех да повярвам на чутото. Най-после имахме следа, която щеше да ни отведе при убиеца на Мария, а свидетелят изведнъж се оказа мъртъв. И то убит в полицейския участък.
— Той дори не беше в самостоятелна килия, Сампсън! — обясняваше изумен Хандлър. — Как са могли да се доберат до него? Под носа ни?
Нито аз, нито Сампсън го удостоихме с отговор, докато влизахме в последната килия вдясно. Двама специалисти по отпечатъците работеха по трупа, но това, което видях, ми бе достатъчно. От носа на Джино Джамети стърчеше тънък шиш за лед. По всичко личеше, че с него първо бяха изболи очите му.
— Дявол да го вземе! — прозвуча дълбокият равен глас на Сампсън. — Трябва да е работа на мафията.
41.
Когато на сутринта се прибрах у дома, знаех, че няма да мога да заспя. Но в това нямаше нищо ново, нали? Децата бяха на училище, Нана бе излязла и у дома бе тихо като в гробница.
Нана бе залепила върху хладилника поредната „недомислица“, както ги наричаше — изрезка със заглавие във вестника: „Съдът за малолетни съди жертва в престрелка“. Много забавно, но не бях в настроение за усмивки, дори за сметка на журналистите. Посвирих на пиано на верандата, изпих чаша червено вино, но нищо не ми помогна.
В съзнанието си виждах съвсем ясно лицето на Мария, чувах гласа й. Питах се защо започваме да забравяме и защо след това понякога си спомняме толкова отчетливо хората, които сме изгубили… Изглежда, в мен отново се бяха събудили всички спомени за Мария, за времето, прекарано заедно.
Накрая, около десет и половина, се качих по стълбите в стаята си. Животът ми бе пълен с нощи като тази. На сутринта заспивах сам. И за какво бе всичко това?
Лежах в леглото със затворени очи, сънят бягаше от мен. Откакто излязох от полицейския участък на Четвърта улица, все си мислех за Мария. Върнах се във времето, когато децата бяха малки, в онези добри и трудни години.
Дълго останах да лежа напрегнат и замислен за нея и накрая разбрах нещо, много полезно за настоящето — исках животът ми отново да има смисъл. Съвсем просто, нали? Но дали беше възможно? Дали можех да продължа?
Е,
42.
Трябваше само да продължа напред и да направя някои разумни промени в живота си. Вече се бях отървал от раздрънканата таратайка на Мария, заменяйки я с новата, лъскава кола, в която щеше да се вози семейството ми. Но защо беше толкова трудно да предприема и други промени? И защо продължавах да се издънвам в опитите си да го сторя?
