възела на шала, другата бе свита в юмрук.
— Имам нужда от някой, който да ми помогне да разбера един човек — започна тя. — Понякога той изпада в гневни пристъпи.
— Този човек ваш близък ли е?
Тя настръхна:
— Няма да ви кажа името му!
Опитах да я успокоя с жест:
— Разбира се, че името не е важно. Член на семейството ви ли е?
— Годеник ми е — призна тя.
Кимнах с разбиране.
— Може ли да ви попитам от колко време сте сгодени?
— От четири години — отвърна жената. — Той иска да отслабна, преди да се оженим.
Навярно беше въпрос на навик, но вече мислено оформях психологическия профил на годеника. Тя беше виновна за всичко във връзката им, а той не поемаше отговорност за действията си. Теглото й просто бе претекст да отлага сватбата.
Заговорих й на „ти“, за да скъся дистанцията между нас:
— Ким, твърдиш, че той често изпада в пристъпи на гняв. Може ли да ми разкажеш малко повече за това?
— Ами, просто… — Тя замълча и се замисли.
Бях сигурен, че срамът бе причина за колебанието й, а не неувереността. Очите й се навлажниха.
— Упражнявал ли е физическо насилие върху теб? — попитах аз.
— Не — отвърна тя прекалено бързо. — Не е насилие. Само… Е, предполагам, че може и така да се нарече.
Пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Вместо това отвърза шала и той се свлече в скута й.
Дълбоките синини по шията й ме накараха да изтръпна.
И преди бях виждал подобни белези. Обикновено — върху мъртви тела.
48.
— Ким, откъде са тези белези по врата ти?
Тя потръпна и завърза отново шала си.
— Ако мобилният ми телефон позвъни, тутакси трябва да се обадя. Той мисли, че съм при майка си.
По лицето й пробягна сянка на ужас. Веднага осъзнах, че бе твърде прибързано да я разпитвам подробно какво й е причинил.
Без да ме поглежда, младата жена разкопча ръкава на блузата си. Не бях сигурен защо го прави, докато не видях червения белег над китката. Още не бе започнал да избледнява.
— Това белег по рождение ли е? — попитах я.
— Той пуши цигари — обясни тя.
Гласът й прозвуча удивително спокойно.
— Съобщи ли в полицията?
Тя горчиво се засмя.
— Не. Не съм.
Сетне притули с ръка устата си и се извърна встрани. Този мъж явно я бе наплашил до смърт.
От чантата й се чу телефонен звън.
Без да каже и дума, жената извади телефона, погледна номера и бързо отговори:
— Здравей, бебче. Какво има? — Гласът й бе мек и спокоен, напълно убедителен. — Не — рече тя. — Мама излезе да купи мляко. Разбира се, че съм сигурна. Ще й предам поздравите ти.
Беше удивително да наблюдавам лицето й, докато говори. Не играеше само заради него. Представлението бе и заради нея самата. Така успяваше да се справи с положението.
Когато най-сетне затвори, тя ми се усмихна. Това беше най-нелепата усмивка, която бях виждал през живота си. Сякаш разговорът въобще не се бе състоял. После изведнъж самообладанието я напусна. Тялото й се разтърси от силно ридание и тя започна да се люлее напред-назад, притиснала ръка към корема си.
— Толкова е трудно! — промълви задавено. — Съжалявам. Не мога да го направя. Не бива… да съм тук.
Когато мобилният й телефон иззвъня повторно, нещастната жена подскочи в креслото. Тези проверки явно бяха най-трудното нещо за нея, защото я принуждаваха да жонглира между измислиците и реалността.
Изтри трескаво сълзите си, сякаш мъжът можеше да види лицето й, и отговори със същия тих и спокоен глас, както преди малко:
— Здравей, бебче. Не, тъкмо си миех ръцете. Съжалявам, бебче. Забавих се секунда докато взема телефона.
Чух как мъжът отсреща й крещеше за нещо, а Ким кимаше търпеливо, докато го слушаше.
Накрая тя вдигна пръст към мен и излезе в коридора.
Използвах паузата, за да прегледам файловете на компютъра си, опитвайки се да успокоя бушуващия в гърдите ми гняв. Когато Ким се върна, се опитах да й дам адресите на някои социални служби в района, които предлагаха временно настаняване, но тя не пожела да ги погледне.
— Трябва да вървя — заяви внезапно. Явно вторият разговор я бе извадил от релси. — Колко ви дължа?
— Нека наречем днешния сеанс предварителна консултация. Ще ми платите при следващата ни среща.
— Не желая милостиня. А и не мисля, че ще има следваща среща. Колко ви дължа?
— Тарифата ми е сто долара на час — отвърнах неохотно. — Смятам, че за днес петдесет са напълно достатъчни.
Тя преброи десет банкноти по пет долара, които навярно бе успяла да спести. След това напусна офиса ми.
Първият ми сеанс бе приключил.
49.
Бени Фонтана Добрия, бос на мафията в Ню Джърси и бивш наемен убиец, си подсвиркваше безгрижно песен на Синатра, докато заобикаляше тъмносиния си линкълн. Отвори с галантен жест предната врата откъм пътника, а на лицето му грейна стоватова усмивка.
Пищната блондинка протегна дългите си крака и грациозно се измъкна от колата. Беше бивша участничка в конкурса за мис Вселена, двадесет и шестгодишна, с гъвкаво и стройно тяло. Горещо парче, което само някой с много пари би могъл да си позволи. Дори един мафиот не можеше да чука безплатно подобна мацка. Бени беше корав малък хитрец, но определено не приличаше на филмова звезда, освен ако за такъв не се броеше Тони Сопрано.
Касапина ги наблюдаваше леко развеселен от колата си, паркирана една пресечка по-надолу по улицата. Предполагаше, че блондинката взима на Бени по пет стотака на час, а нищо чудно и по две хиляди на нощ, ако госпожа Фонтана отсъства от града. Тя често гостуваше на дъщеря си, която учеше в колеж в Меримаунт, Манхатън.
Майкъл Съливан погледна часовника си: седем и петдесет и две. Това беше разплатата за Венеция. По-точно само началото. Първото от поредицата съобщения, които възнамеряваше да изпрати.
В осем и петнадесет той взе куфарчето от задната седалка, слезе от колата и спокойно прекоси улицата. Спря се под сянката на старите кленове и брястове. Не чака много. Една възрастна жена с боядисана в синкаво коса излезе от сградата и Съливан й задържа вратата с приятелска усмивка. След това влезе вътре.
Всичко беше така, както го помнеше. Апартамент 4С бе собственост на мафията, откакто във Вашингтон се откриха нови възможности за изява на организацията. Мястото бе на разположение на всеки мафиот, пристигнал в града, който се нуждаеше от малко уединение. Касапина също го бе ползвал един или два пъти, когато изпълняваше задачи за Бени Фонтана. Това беше, преди Джон Маджоне да заеме мястото на баща си и да започне да изолира Касапина от бизнеса. Дори евтината корейска брава на входната врата беше същата или поне приличаше на някогашната.
Дневната тънеше в полумрак. Слаба светлина проникваше откъм кухнята вляво и спалнята вдясно. Доволното грухтене на Бени беше знак, че нещата бяха напреднали.
Съливан прекоси бързо застланата с килим дневна и отвори вратата на спалнята. Както очакваше, бившата претендентка за мис Вселена беше отгоре, а стегнатият й задник се въртеше точно пред очите му.
— Точно така, бебче, така ми харесва — изпъшка Бени. — Ще сложа пръста си…
Заглушителят на Съливан изпука тихо, само веднъж. Застреля бившата претендентка за мис Вселена в тила, а кръвта и мозъкът й опръскаха гърдите и лицето на Бени.
Мафиотът изрева, сякаш самият той бе застрелян.
Успя да се претърколи изпод тялото на мъртвото момиче, свлече се от леглото и панически запълзя към прозореца, отдалечавайки се от тоалетката, където беше оръжието му. Касапина избухна в смях. Не искаше да показва неуважение към мафиотския бос, нито към мъртвата блондинка, но тази вечер Фонтана допускаше грешка след грешка. Беше се размекнал и тъкмо заради това Съливан го избра за първото си послание.
— Здрасти, Бени. Как я караш? — попита го, като включи нощната лампа. — Трябва да си поговорим за Венеция.
Извади скалпела, чиито острие бе предназначено специално за срязване на мускули.
— Всъщност искам да изпратиш едно съобщение на господин Маджоне от мен. Ще можеш ли да го направиш, Бени? Да ми бъдеш пратеник, момчето ми? Между другото, чувал ли си за операцията на Сайм? Става дума за ампутация на крак.
50.
Майкъл Съливан не можеше да се прибере у дома при семейството си в Мериленд, не и след това, което току-що бе направил с Бени Фонтана и приятелката му. Беше прекалено възбуден, кръвта му кипеше. В съзнанието му отново се редуваха сцени от месарския магазин на стареца му в Бруклин — големия сандък, пълен със стърготини, теракотените плочки на пода, ръчния трион, острите ножове, блестящите сатъри, куките за месо във фризера.
Помота се известно време из Джорджтаун, търсейки си белята в лицето на подходяща партньорка. Обичаше вълнението на лова. Особено му се нравеше дамите да са адвокатки, учени с магистърска степен, професори или библиотекарки. Харесваше очилата им, закопчаните до горе дрехи, консервативните им прически. Допадаше му тяхната самоувереност, убедеността им, че винаги контролират ситуацията.
Обичаше да ги кара да губят самообладание, докато самият той изпускаше
