малко пара и се освобождаваше от стреса, нарушавайки правилата на тъпото общество.
Джорджтаун беше подходящо място за подобен лов. Всички други жени, които бе зърнал по улицата, му се сториха малко скучни. Не че по това време на нощта имаше голям избор. Но пък и той не се нуждаеше от прекалено разнообразие, трябваше му само някоя подходяща… И му се струваше, че вече я бе видял. Или поне така смяташе.
Приличаше на адвокатка, облечена в изискан строг костюм, предназначен да впечатли околните. Токчетата й потракваха отчетливо по тротоара.
Меките подметки на маратонките „Найк“ на Съливан бяха почти безшумни. С лице, полускрито под качулката на якето си, той не се отличаваше от поредния любител на джогинга, излязъл да потича късно през нощта на спокойствие в квартала си. Ако някой случайно го зърнеше, щеше да си помисли тъкмо това.
Но никой не го гледаше. Най-малкото госпожица Туийди26.
Тя продължи да крачи забързано, пъхнала под мишница кожената си чантичка и стискайки куфарче, все едно носеше в него ключа към „Кода на Да Винчи“27. Вървеше от външната страна на тротоара — разумно за жена, която се движи сама по улиците късно през нощта. Единствената й грешка беше, че не се оглеждаше достатъчно. Та и не забеляза мъжа, излязъл да
А подобни грешки могат да бъдат смъртоносни.
Съливан се скри в сянката на една сграда, когато Туийди мина под уличната лампа. Хубави крака и страхотен задник, помисли си той. А и не носеше венчална халка на лявата ръка.
Високите токчета продължиха да потракват ритмично още някое време, докато най-после тя забави ход и спря пред една къща от червени тухли. Хубаво местенце. Съдейки по външния вид на сградата, тя бе една от онези големи семейни домове, вдигнати в началото на деветнадесети век, които по-късно бяха преустроени и превърнати в просторни апартаменти.
Жената извади ключовете от чантата си още преди да стигне до входната врата, а Съливан се подготви за действие. Бръкна в джоба си и измъкна някакъв лист хартия, навярно квитанция от химическо чистене. Всъщност нямаше значение какво е.
Тя отключи и отвори вратата, но в същия миг той й извика приятелски:
— Извинете, госпожице! Вие ли изпуснахте това?
51.
Не беше глупава тази Туийди Бърд, майка й явно не бе отгледала тъпачка. Веднага разбра, че е изпаднала в беда, ала в следващите секунди не успя да направи нищо, за да се спаси.
Той бързо пъхна крак в пролуката на остъклената врата, преди тя да успее да я затръшне пред лицето му и да я заключи отвътре.
В осветеното фоайе видя паниката в красивите й сини очи.
Острието на скалпела блесна пред лицето й.
Касапина искаше тя да види тънкия му като бръснач ръб, единствената й мисъл да е за него, не за самия нападател. Така ставаше винаги и той го знаеше. Почти всички жени, които нападаше, запомняха подробности за оръжието, не за похитителя.
Госпожица Туийди успя само да се препъне тромаво, преди той да се озове във фоайето с нея. Майкъл Съливан застана с гръб към улицата, изцяло закривайки с тяло жертвата си в случай, че някой мине отвън. Продължи да държи скалпела, докато измъкна връзката ключове от ръката й.
—
Тя отстъпи и се подпря на близката мраморна колона. С треперещи пръсти му подаде малката си маркова чантичка.
— Моля ви, ваша е. Сега си вървете.
— Няма да стане. Не искам парите ти.
— Да — уплашено отвърна тя.
— Сама ли живееш? — попита я.
Постигна ефекта, който търсеше. Краткото забавяне бе достатъчен отговор.
— Не. — Опитваше се да се спаси. Твърде късно.
На стената имаше три пощенски кутии. Само върху номер две се виждаше табелка с едно име: Л. Бранд.
— Да се качваме, госпожице Бранд.
— Аз не съм тази, за която ме вземате…
— Напротив, ти си. Няма смисъл да лъжеш. А сега движение, преди да е станало по- лошо.
За секунди двамата се озоваха в просторния й апартамент на втория етаж. Дневната бе чиста и подредена. По стените бяха окачени черно-бели снимки на влюбени, които се целуват. Плакати от филмите „Безсъници в Сиатъл“28, „Офицерът и джентълменът“29.
Момичето явно бе романтичка по душа. Но в известен смисъл и самият Съливан беше такъв — поне той така смяташе.
Когато я вдигна на ръце, тялото й се скова. Беше наистина слабичка — отнесе я с лекота в спалнята и я положи върху леглото, където тя остана да лежи, без да помръдва.
— Ти си много красиво момиче — прошепна възхитено Съливан. — Направо си прекрасна. Приличаш на изящна кукла. А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да видя какво има под опаковката.
Касапина използва скалпела, за да среже копчетата на скъпия костюм от туид. Госпожица Л. Бранд остана безволно отпусната, но поне не му се налагаше да й напомня да мълчи.
Той свали сутиена и гащичките й от черна дантела.
— Остани с мен, Бранд.
Нещо върху нощното шкафче привлече вниманието му. Червило.
— Знаеш ли какво, я си сложи малко от това. Както и някой хубав парфюм. По твой избор.
Жената безмълвно се подчини. Действаше като хипнотизирана.
Касапина държеше члена си в едната ръка, а скалпела в другата — гледка, която тя никога нямаше да забрави. След това грубо проникна в нея.
— Искам да се включиш в играта — подкани я той. — Преструвай се, ако трябва. Сигурен съм, че и преди си го правила.
Вкочанена от ужас, младата жена даде всичко от себе си — изви се нагоре, разтвори бедра, дори простена няколко пъти, но без да го поглежда.
— А сега ме погледни — нареди Съливан. — Погледни ме, ти казвам!
В следващия миг всичко за него свърши. И за нея.
— Малко ще си побъбрим, преди да си тръгна — рече той. — Вярваш или не, но наистина смятам да си ходя. Няма да те нараня. Поне не повече.
Вдигна чантичката й от пода. Вътре откри това, което търсеше — шофьорска книжка и черно тефтерче с телефонни номера. Поднесе книжката към нощната лампа.
— Значи се казваш Лиза. Прекалено хубава снимка за някакъв си документ. Разбира се, на живо си много по-хубава. А сега ми позволи да ти покажа някои мои фотоси.
Не беше взел много със себе си, само няколко, ала сред тях бяха любимите му. Размаха ги като ветрило в едната си ръка. Лиза отново се скова. Неподвижността й го развесели. Тя искаше да се слее с чаршафите и да изчезне.
Подаваше й снимките една по една, за да ги разгледа внимателно.
— С всички тези съм се срещал
— Да — отрони тя с пресъхнали устни.
Той се изправи и заобиколи леглото, за да й даде няколко секунди да осмисли думите му. Тя се покри с чаршафа.
— Разбираш ли ме, Лиза? Наистина ли осъзнаваш какво ти говоря? Знам, че в момента ти е малко трудно да се съсредоточиш. Предполагам, че е така.
— Няма да кажа… нищо — едва чуто прошепна младата жена. — Обещавам.
— Добре, вярвам ти — кимна доволно Съливан. — Обаче смятам да взема това, за всеки случай.
Размаха тефтерчето с телефоните. Разлисти го и го отвори на буквата „Б“.
— Я да видим какво имаме тук. Том и Лоуис Бранд. Това мама и татко ли са? Веро Бийч във Флорида. Предполагам, че е доста приятно местенце. Брега на съкровищата ли го наричаха?
— О, Господи, моля ви! — простена жената.
— Всичко зависи изцяло от теб, Лиза — увери я Касапина. — Разбира се, ако питаш мен, би било много жалко да свършиш като всички онези от снимките, които ти показах. Нали се сещаш — на части, после зашити. В зависимост от настроението ми.
Той повдигна чаршафа и я огледа още веднъж.
— А в твоя случай ще се получат красиви
С тези думи той остави Лиза Бранд сама със спомените за него.
52.
— Точно заради това не нося вратовръзки! — ядно промърмори Джон Сампсън.
Дръпна стегнатия възел и свали проклетото нещо от врата си. Хвърли в кошчето затворената картонена чашка, пълна с кафе, и в същия миг съжали, че го бе сторил. Двамата с Били не бяха мигнали почти цялата нощ, тъй като малката, Джаката, имаше грип. В момента той май се нуждаеше от цяла цистерна с кафе.
Когато телефонът на бюрото му иззвъня, нямаше настроение да говори с никого и за нищо.
— Да, какво? — изрече троснато.
От другия край на линията прозвуча женски глас.
— С детектив Сампсън ли разговарям?
— Да. Какво има?
— Обажда се детектив Анджела Сузан Антон. Работя в отдел „Изнасилвания“ към Второ районно управление.
— Добре. — Трябваше да я изчака, докато му изясни случая.
