— Няма за какво, скъпа. Просто си излей болката — каза Нанси Гудис.
Сампсън остави визитната си картичка върху масичката за кафе.
— Не е необходимо да ни изпращате — рече.
— Моля ви, не се връщайте тук — изгледа ни хладно Гудис. — Оставете Лиза на мира. Вървете си.
55.
Касапина имаше нова задача — удар за шестцифрена сума. Едновременно с това се опитваше да не мисли за Джон Маджоне и за болката, която смяташе да му причини. Наблюдаваше добре облечения възрастен мъж, на чиято ръка се бе увесило младо момиче. „Птичка“, както ги наричаха едно време в Лондон.
Мъжът беше някъде около шестдесетте, а тя — най-много на двадесет и пет. Интересна двойка, която
Той ги наблюдаваше, докато стояха пред елегантния хотел „Кларидж“ и чакаха личният шофьор на господина да докара автомобила. Беше дошъл да ги вземе и миналата вечер, и днес — към десет сутринта.
Досега двойката не бе допуснала грешки, от които Касапина би могъл да се възползва.
Шофьорът беше и бодигард и се справяше добре със задачата си. С него имаха само един проблем — момичето очевидно не го искаше до тях. Предишната вечер, когато присъстваха на някакво официално събитие в галерия „Сачи“, тя безуспешно се бе опитала да убеди възрастния си кавалер да се отърве от него.
Е, днес Касапина трябваше просто да изчака развоя на събитията. Той бе спрял зад няколко коли, наредени зад лъскавия черен „Мерцедес CL65“. Автомобилът беше бърз и мощен, но това едва ли можеше да бъде предимство по натоварените улици на Лондон.
Касапина беше нащрек. След случая във Венеция прие тази задача с известна тревога. Имаше основание да бъде параноичен, но бе получил работата чрез доверен човек от Бостън. Вярваше му, поне доколкото изобщо можеше да вярва на някого, а и се нуждаеше от парите.
Удобен случай изникна близо до станцията на метрото при Ковънт Гардън. На светофара момичето ненадейно изскочи от мерцедеса и тръгна пеша. Възрастният й любовник също слезе и я последва.
Майкъл Съливан спря веднага до тротоара и просто заряза колата си. От фирмата за автомобили под наем и без това никога нямаше да се доберат до него. А и въобще не му пукаше за някаква кола, зарязана насред улица в Лондон.
Знаеше, че шофьорът-бодигард няма да се реши да изостави мерцедес за двеста хиляди долара, така че това му предоставяше няколко минути свобода на действие.
Улиците около Ковънт Гардън гъмжаха от пешеходци, но Касапина не изпускаше двойката от поглед — виждаше ги как оживено ръкомахат и се смеят, навярно доволни, че са успели да „избягат“ от охранителя. Съливан ги последва надолу по Джеймс Стрийт. Двамата продължиха да бъбрят и да се смеят, нехаещи за останалия свят.
Касапина забеляза пред себе си остъкления покрив на пазара. Няколко улични актьори, облечени като мраморни статуи, помръдваха само ако някой им хвърли монета. Около тях се бе събрала любопитна тълпа.
Касапина изведнъж се озова зад двойката. Моментът бе идеален и той натисна спусъка на беретата със заглушител — два куршума право в сърцето на момичето. То се свлече на тротоара, сякаш някой бе издърпал настилката изпод краката й.
Касапина нямаше представа коя е тя, нито кой и защо я искаше мъртва. А и не го интересуваше.
— Тук някой получи инфаркт! — изкрещя той.
Остави пистолета да се изплъзне от пръстите му, обърна се и изчезна сред гъстата навалица. Запъти се към Нийл Стрийт, мина покрай няколко кръчми във викториански стил и се озова пред изоставената си кола, точно там, където я бе зарязал. Каква хубава изненада.
Беше по-безопасно да прекара нощта в Лондон, а на другата сутрин да се качи на самолета за Вашингтон.
56.
Вечерта след последния ми терапевтичен сеанс двамата с Джон се срещнахме в гимнастическия салон „Рокси“ за дружески спаринг. Салонът процъфтяваше, а времето, прекарано тук, ме караше да се чувствам щастлив и доволен за пръв път през последните няколко години.
Беше ме обсебила старомодната идея за
— Събери си лактите — изкомандва ме Сампсън, — преди да съм ти откъснал проклетата глава.
Послушах го, но това не ми помогна особено. Той ме закова с един хубав прав удар, който здравата ме разтърси. Извъртях се и го атакувах директно, но мен ме заболя повече, отколкото него.
Продължих в същия дух още известно време, но не можех да се концентрирам върху двубоя на ринга. След около десетина минути свалих ръкавиците. Рамената ме боляха.
— Признавам се за победен — изфъфлих през защитната гума в устата си. — Да отидем да пийнем по нещо.
— И така — поде Сампсън, — или аз съм станал много по-добър, или ти тази вечер не си във форма. Кое от двете?
— Не си по-добър — заявих безучастно.
— Значи все още мислиш за вчера… — поклати глава той.
И двамата се чувствахме потиснати след безуспешния разговор с Лиза Бранд. Някои свидетели се разприказваха само като ги погледнеш, а от други като нея не можеше да изкопчиш и дума дори да ги притискаш.
— Да, мисля за вчера — кимнах в знак на съгласие.
Сампсън, който до този момент стоеше прав, приседна до мен на тротоара.
— Алекс, трябва да престанеш да се тревожиш за всичко — въздъхна той. — Мислех, че нещата при теб вървят добре. Поне напоследък.
— Така е — съгласих се. — Работата ми харесва. Дори повече, отколкото си предполагах.
— Тогава какъв е проблемът? Това, че твърде хубаво не е на хубаво, ли? Какво те яде, човече?
На този въпрос имах един дълъг и един къс отговор. Предпочетох втория.
— Мария.
Той знаеше какво искам да кажа и отрони замислено:
— Вчерашният ден ти напомни за нея, нали?
— Да. Странно е, но така се получи — признах. — Спомняш ли си времето, когато беше убита? Тогава също имаше няколко изнасилвания.
Сампсън присви очи:
— Да, наистина така беше…
Потрих зачервените кокалчета на ръцете си:
— Както и да е, ето какво имах предвид. Напоследък за мен нещата са като скачени съдове. Всичко, което си мисля, ми напомня за Мария, а всичко, което правя — за нейното убийство. Сякаш съм герой от някаква пиеса на абсурда.
Сампсън търпеливо ме изчака да млъкна. Той обикновено знаеше кога да сподели мнението си и кога да си затрае. В момента нямаше какво да ми каже. Двамата се изправихме и поехме по тротоара.
— Какво си чул за убиеца на Мария? Има ли нещо ново? — попитах го. — Или Джамети просто си е играл с нас?
— Алекс, защо не се опиташ да продължиш живота си, без да се обръщаш назад?
— Джон, ако можех, вече щях да съм го направил. Разбра ли? Вероятно за мен това е единственият начин.
Вървяхме дълго замислени. Забил поглед в обувките си, накрая той заговори неохотно:
— Ако открия нещо за убиеца й, ти ще бъдеш първият, който ще узнае.
57.
Когато стана на петнадесет години, Майкъл Съливан престана да търпи издевателства от страна на когото и да било. Всички в семейството знаеха, че дядо му Джеймс има пистолет, който крие в долното чекмедже на скрина в спалнята си. Един следобед през юни, когато училището му дойде до гуша, Съливан се вмъкна в стаята на дядо си и открадна пистолета.
През остатъка от деня се мота из квартала с оръжието, затъкнато в колана на панталоните му, скрито под широката риза. Нямаше желание да го показва, но много му харесваше да е у него. Този пистолет завинаги промени живота му и от кораво хлапе го превърна в непобедим мъж.
Съливан се шля по улиците до осем вечерта, сетне пое по Куентин Роуд към месарския магазин на баща си. Пристигна точно когато баща му се канеше да затворя.
Песен на Елтън Джон огласяше улицата. Майкъл я бе надул нарочно на касетофона в колата си, защото неговият старец ненавиждаше това парче. А той искаше да го застреля на фона на най-омразната му мелодия.
Вратата на месарницата бе отворена и когато влезе вътре с плавна стъпка, баща му дори не вдигна глава, сигурно го беше видял през витрината.
Край вратата се мъдреше обичайната метална стойка с броевете на „Ирландско ехо“. Всичко си беше на проклетото място, чисто и спретнато. И в същото време — пълна мръсотия.
— К’во искаш? — изръмжа баща му.
Метлата, която държеше, имаше острие, с което да остъргва мазнината от пода. Тъпа и отвратителна работа, която Съливан мразеше.
— Какво ще кажеш да си поговорим — попита синът.
— Майната ти. Зает съм да изкарвам прехраната.
— О! Така ли? Като стържеш пода? — Ръката му се стрелна мълниеносно.
Това бе първият път, когато удари баща си. Направи го с пистолета, по слепоочието. После го цапардоса отново по носа. Огромният мъж изпъшка и се строполи върху дървените стърготини и мазните парчета месо на пода.
—
