Крос

надигна се и ми подаде друга.

— Остава ми да разговарям с още една жена… — въздъхна той, — адвокатка, която също е била изнасилена. Още една възможност да се опитам да разчупя този костелив орех.

Оох, започва се!, помислих си. Сега ще вземе да ме уговаря…

— Какво ще кажеш за понеделник следобед?

Завъртях се в стола, за да погледна в тефтера с ангажиментите си върху бюрото.

Отворих втората бира. През дървените капаци се процеждаше дълга ивица светлина и аз я проследих, сетне се извърнах отново към мястото, където седеше Сампсън. Гледаше ме с онзи негов познат, тежък поглед. Единият от прякорите му беше Планинеца, а другия — Двойния Джон.

— По кое време в понеделник? — попитах накрая.

— В три следобед. Ще дойда да те взема. — Протегна се и чукна бутилката с бира в моята. — Знаеш ли, току-що се изръсих със седем долара.

— Какво намекваш? — недоразбрах аз.

— Толкова струва картонът с дванадесетте бири — поясни Сампсън. — Щях да взема само шест, ако знаех, че си толкова лесен.

60.

Понеделник, три следобед. Не би трябвало да съм тук, но бях.

Доколкото можех да съдя, фирмата „Смит, Къртис и Бренан“ работеше основно със старата наследствена аристокрация. Скъпа дървена ламперия в приемната, броевете на „Голф Дайджест“, „Таун енд Каунтри“ и „Форбс“ — пръснати по страничните масички… Всичко красноречиво говореше, че клиентите на фирмата не живееха в моя квартал.

Младши съдружник Мина Съндърланд бе третата жертва на изнасилвача. Със строгия си сив марков костюм и изискана сдържаност, често белег на южняшко потекло, тя се вписваше идеално в обстановката. Поведе ни към малката заседателна зала и преди да започне разговора, пусна щорите на остъклената стена.

— Боя се, че си губите времето — заяви тя. — Нямам да ви съобщя нищо ново. Вече го казах на другия детектив. И то няколко пъти.

Сампсън плъзна към нея лист хартия.

— Просто се чудехме дали това може да помогне.

— Какво е то? — леко настръхна Мина и погледна документа.

— Примерно изявление за пресата — обясни Сампсън. — Ако информацията стане публично достояние, това може да е от полза.

Тя плъзна поглед по документа, докато той обясняваше.

— С това разследването ще поеме по-агресивна насока. В него се казва, че нито една от познатите жертви не е пожелала да идентифицира нападателя или да свидетелства срещу него.

— Истина ли е? — попита Мина и вдигна поглед.

Сампсън понечи да отговори, но изведнъж ме осени предчувствие и го прекъснах. Закашлях се шумно. Изтъркан трик, но сработи. Обърнах се към Мина Съндърланд:

— Извинете ме, но може ли да ви помоля за чаша вода? — Когато жената излезе от стаята, казах на Сампсън: — Не мисля, че тя трябва да знае, че в момента всичко зависи от нея.

— Добре, предполагам, че си прав — кимна той и додаде: — Но ако попита…

— Остави ме аз да говоря — прекъснах го отново. — Имам предчувствие за нея.

Моите прочути „предчувствия“ бяха част от репутацията ми, но това не означаваше, че Сампсън веднага ще се съгласи. Ако разполагахме с повече време за спор, навярно щях да се поозоря, но Мина Съндърланд се върна след секунда. Носеше две бутилки минерална вода. Дори се насили да се усмихне.

Докато отпивах, видях, че Сампсън се отпусна в стола. Беше мой ред.

— Мина — започнах, — ние бихме искали да се опитаме да постигнем определен баланс между това, което си готова да ни кажеш, и това, което бихме искали да узнаем.

— Какво намеквате? — попита тя.

— Това означава, че не се нуждаем от описание на мъжа, за да го заловим.

Приех мълчанието й като съгласие, макар и колебливо.

— Бих искал да ти задам някои въпроси. На всички можеш да отговаряш с „да“ или „не“. Можеш да кажеш само думата или да поклатиш глава, ако предпочиташ. Ако някой въпрос е неудобен за теб, ще го прескочим.

По устните й пробягна лека усмивка. Намеренията ми бяха прозрачни и тя ги разбираше. Но аз исках да се чувства колкото се може по-малко застрашена.

Жената притеснено докосна косата си и рече колебливо:

— Продължавайте.

— В нощта на нападението този мъж отправи ли конкретни заплахи, за да те принуди да мълчиш за случилото се?

Тя кимна. После потвърди на глас:

— Да.

Изведнъж ме обзе надежда.

— Отправи ли заплахи към хора, които познаваш? Семейство, приятели, познати?

— Да.

— От онази нощ опитвал ли се е да контактува с теб? Показвал ли ти е по някакъв начин, че те наблюдава?

— Не. Стори ми се, че веднъж го видях на улицата. Но вероятно не е бил той.

— Заплахите му само на думи ли бяха? Използва ли още нещо, за да си осигури мълчанието ти?

— Да.

Бях сигурен, че съм на прав път. Мина Съндърланд сведе поглед към скута си и остана така няколко минути. После отново вдигна глава към мен. Напрежението върху лицето й бе отстъпило на нещо, което приличаше по-скоро на решителност.

— Моля те, Мина. Това е много важно — окуражих я аз.

— Той взе органайзера ми — каза тя. Помълча няколко секунди, сетне продължи: — В него се съдържа цялата ми лична информация. Адреси на мои приятели, на семейството ми в Уестчестър, всичко…

— Разбирам — кимнах.

Фактът съвпадаше с предварителния профил, който бях изработил на това чудовище.

Започнах мислено да броя до десет. Когато стигнах до осем, Мина отново заговори.

— Имаше снимки — рече тя.

— Снимки ли? — учудих се аз.

— Да, снимки на хора, които е убил. Или поне така твърдеше. — Тя замълча за миг, за да събере сили да продължи. — Бяха обезобразени и осакатени. Каза, че използвал касапски трион и хирургически скалпел.

— Мина, може ли да ми обясниш още нещо за тези снимки…

— Накара ме да разгледам няколко, но помня само първата. Това е най-ужасното нещо, което съм виждала в живота си. — Внезапният спомен изплува пред очите й и аз видях как измести всичко останало. Изпитваше ужас. Погледът й се замъгли.

След няколко секунди тя се окопити и отново заговори:

— Ръцете й — пророни и млъкна.

— Какво за ръцете й, Мина?

— Беше отрязал двете й ръце. А на снимката… тя беше все още жива. Очевидно крещеше. — Гласът й се снижи до едва доловим шепот. Усетих, че сме се приближили до критичната точка. — Наричаше я Бевърли. Сякаш бяха стари приятели.

— Добре — казах загрижено. — Можем да спрем дотук, ако искаш.

— Искам да спра, но…

— Продължавай, Мина.

— През онази нощ… той имаше скалпел. И по него личеше засъхнала кръв.

61.

Това беше голям пробив, но от него произлизаха лоши новини.

Ако описанието на Мина Съндърланд беше вярно, вече не ставаше дума само за сериен изнасилвач, а за сериен убиец. Внезапно отново си спомних как бе застреляна Мария и няколкото последователни изнасилвания, които тогава се разследваха. Опитах се да пропъдя от съзнанието си мислите за Мария. Трябваше да се съсредоточа върху този случай.

Докато Сампсън ме откарваше у дома, записах всичко, което си спомнях от срещата с Мина. По време на разговора той си бе водил бележки, но записването на впечатленията ми понякога ми помагаше да сглобя парченцата от мозайката.

Моят предварителен психологически профил на изнасилвача все повече придобиваше смисъл. Не беше ли тъкмо това основната идея на бестселъра „Блинк“30 — вярата в първите впечатления. Снимките, които Мина бе описала, бяха характерни за серийните убийци. Те помагаха на изверга да задоволява болното си въображение в периоди на принудително бездействие. Зловещата и извратена приумица на този психопат превръщаше жертвите му в това, което иска — безволни същества, парализирани от страх.

Когато навлязохме в района на Саутийст, Сампсън най-после наруши мълчанието в колата.

— Алекс, искам да се присъединиш към този случай. Официално. Да работиш с нас, с мен. Като консултант. Или както предпочиташ да го наричаш.

Стрелнах го с поглед.

— Мислех, че си ми ядосан, задето поех нещата в свои ръце преди малко.

Той сви рамене.

— Не споря с фактите. А и освен това ти вече си въвлечен, нали? Няма да е зле и да ти плащат за работата. Дори и да го искаш, сега не можеш да се откажеш от случая.

Поклатих глава и се намръщих, защото знаех, че е прав. Усещах познатото жужене в главата си — мислите ми неволно се връщаха към случая. Това бе едно от нещата, които ме правеха добър в професията, ала в същото време и основната причина да не искам да се замесвам официално в разследването.

— И какво ще кажа на Нана?

Това, предполагам, беше моят начин да кажа „да“.

— Обясни й, че разследването се нуждае от теб. И че Сампсън има нужда от теб. — Той сви по Пета улица и скоро къщата ми изникна пред нас. — Макар че не е зле да побързаш да измислиш нещо. Сигурен съм, че тя веднага ще го подуши. Ще го види в очите ти.

— Искаш ли да влезеш?

— Номерът с двамата няма да мине. — Спря до тротоара, но не угаси двигателя.

— Е, ще тръгвам — рекох. — Пожелай ми късмет с Нана.

— Никой не е твърдял, че полицейската работа е безопасна — кой знае защо извика Сампсън зад мен.

62.

Същата вечер работих по случая в кабинета си на тавана. Беше доста късно, когато реших, че ми стига за тази нощ.

Слязох на долния етаж и