Крос

радиото шоуто „С Елиот на разсъмване“, но дори Елиот и Даян не можаха да разсеят мрачното ни настроение през този ден с професионалния си оптимизъм.

Както се казва на езика на бейзбола, за да покрием всички бази, направихме втори преглед, проверявайки основно неразрешените случаи. Резултатът беше списък от престъпления — дълъг и необещаващ.

Но все пак през този ден се случи и нещо добро. Мина Съндърланд се съгласи да се срещне още веднъж с нас и по време на разговора ни даде някои допълнителни подробности за насилника. Бил бял мъж, според нея малко над четиридесетте. От беглото й описание останахме с впечатлението, че е с хубава външност, което й бе доста трудно да признае.

— Като Кевин Костнър е — рече с неохота тя. — Изглежда добре за годините си.

Това бе доста важна подробност, за да допълним профила му. Бандитите, които притежават чар, са още по-опасни. Надеждата ми беше, че ако й обещаем да й осигурим защита, Мина може би щеше да се съгласи да ни разкаже още подробности. Това, с което разполагахме, не бе достатъчно за примерен полицейски портрет. Трябваше ни нещо доста по-конкретно от описание, което можеше да пасне на поне дванадесет хиляди мъжки лица по улиците на Джорджтаун.

Сампсън наклони стола си назад и протегна дългите си крака.

— Какво ще кажеш да се приберем да подремнем малко и утре да продължим? Напълно съм скапан.

Тъкмо в този момент в залата нахлу Бетси Хол, която изглеждаше значително по-бодра и от двама ни. Бетси беше нов детектив, пълна с желание за работа, но от тези хора, които знаеха как да ти помогнат, без да ти досаждат или да ти се пречкат.

— Вие търсите само жертви от женски пол в докладите, нали? — попита тя.

— А какви други? — промърмори Сампсън.

— Чували ли сте за Бени Фонтана?

Никой от двама ни не го бе чувал.

— Наемен убиец, среден по ранг в мафията, бос на местно ниво… По-скоро беше. Бил е убит преди две седмици. В апартамент в Калорама Парк. По-точно в същата нощ, когато е била изнасилена Лиза Бранд в Джорджтаун.

— И какво от това? — попита Сампсън.

Усетих в гласа му същите умора и нетърпение, които изпитвах и аз.

— Ето това.

Бетси отвори една папка и пръсна върху масата пред нас десетина черно-бели снимки. Върху тях се виждаше бял мъж, може би около петдесетгодишен, проснат мъртъв в някаква стая. И двете му ходила бяха току-що отрязани до глезените.

Умората ми изведнъж се изпари. Адреналинът ми рязко се повиши.

— Господи! — промърмори Сампсън.

И двамата бяхме скочили на крака и разглеждахме снимките една по една.

— Според доклада на патолога всички разрези са направени, след като вече е бил мъртъв — добави Бетси. — Вероятно с хирургически инструмент. Може би скалпел и трион. Мислите ли, че това може да е вашият човек? — Изражението й бе обнадеждено, озарено от някаква наивност.

— Мисля, че трябва да научим нещо повече — отвърнах. — Може ли да получим ключовете от апартамента?

Тя бръкна в джоба си и гордо ги размаха:

— Знаех си, че ще ме помолите за това.

72.

— Мамка му, Алекс! Серийни изнасилвания, серийни убийства. А сега и връзка с мафията? — Сампсън удари с юмрук покрива на колата. — Всичко това не би могло да е съвпадение. Не може! Не е!

— Определено би могло да означава нещо, ако става дума за същия тип — напомних му аз. — Нека да видим какво се е случило тук. Опитай се да не изпреварваш събитията.

Джон не беше далеч от истината. Нашият бандит все повече и повече придобиваше облика на садистично чудовище с много жестоки, точно определени навици. Явно бяхме на прав път, но още не бяхме напипали точната посока.

— Ако от това излезе нещо — започна Сампсън, — тази вечер не искам да се обаждаш на старите си другарчета. Става ли? Иска ми се да разполагам с още малко време, преди федералните да се появят на сцената.

Федералните вече знаеха за убийството на Фонтана, след като съществуваше предположение, че е замесена мафията. Но изнасилванията все още бяха към вашингтонската полиция, в местния периметър на действие.

— Не знаеш със сигурност дали ще поемат случая — отбелязах аз.

— Да, бе! — щракна с пръсти Сампсън, — забравих! На теб са ти заличили спомените, след като си напуснал Бюрото, също като в „Мъже в черно“33. Е, позволи ми да ти напомня — те ще се заемат с този случай. Много си падат по подобни неща. Ние вършим цялата работа, а феберейците обират лаврите.

Стрелнах го с поглед.

— Докато бях в Бюрото, негодувал ли си, когато съм се включвал в някой случай? Някога засягал ли съм те с нещо?

— И да се е случвало, не се тревожи сега за това — успокои ме той. — Ако имаше смисъл да се говори за миналото, щях да ти кажа. Но по дяволите, ти никога не си се намесвал в някой от моите случаи!

Спряхме пред тухлена сграда с апартаменти, намираща се срещу Каролина Парк. Кварталът бе хубав; не се съмнявах, че убийството на Фонтана е разтърсило всички съседи. Освен това се намираше на по-малко от три километра от мястото, където Лиза Бранд е била нападната само няколко часа след като Бени Фонтана е бил убит.

Прекарахме следващия час в апартамента, като с помощта на снимките от престъплението и засъхналите петна от кръв по килима се опитвахме да възстановим убийството, от което ти настръхваше кожата. Това не ни даде конкретна връзка с останалите случаи, но поне беше някакво начало.

Когато си тръгнахме, се насочихме към югозападната част на Джорджтаун, минавайки по най-обичайния маршрут до квартала, където живееше Лиза Бранд. И двамата искахме да продължим, затова обиколихме наоколо, като се движехме в хронологичен ред по местата, където са били извършени и останалите престъпления.

В два и половина сутринта със Сампсън седяхме в едно сепаре в денонощна закусвалня. Върху масата пред нас бяха пръснати папките с досиетата и ние отново и отново ги преглеждахме. Бяхме твърде увлечени от разкритията, за да спрем, твърде уморени, за да се приберем у дома.

За пръв път имах възможност да се запозная с досието на Бени Фонтана. Прочетох няколко пъти доклада на патолога. Сега разглеждах списъка с вещите, които са били взети от апартамента. По време на четвъртия или петия оглед погледът ми се спря върху конкретен предмет: откъснат ъгъл от бял плик, облепен с фолио по края. Бил е намерен под дивана, само на няколко крачки от тялото на Фонтана. Като стана дума за крачки, си спомних за отрязаните крака на мафиота.

Изправих се рязко в стола. Точно това са най-ценните мигове във всеки неразрешен случай.

— Трябва да отидем някъде — заявих бодро.

— Прав си. Да се прибираме у дома — съгласи се Сампсън.

Повиках сервитьорката, която дремеше зад тезгяха.

— Има ли някъде наблизо денонощен магазин? Важно е.

Сампсън беше твърде изморен, за да спори. Последва ме навън, след това зад ъгъла, а сетне още няколко пресечки до ярко осветения магазин. Огледах набързо рафтовете и открих това, което търсех.

— Мина Съндърланд каза, че снимките, които видяла, били правени с полароид. — Разкъсах опаковката на един филм.

— Първо трябва да платите! — извика служителят на касата, но аз не му обърнах внимание.

Сампсън поклати глава укорително:

— Алекс, какво, по дяволите, правиш?

— Списъкът с предметите от Фонтана — поясних. — Имаше плик, облепен с фолио по краищата. По-скоро парче от него.

Извадих плика от кутията, откъснах ъгъла и го вдигнах. — Също като това.

Устните на Сампсън бавно се разтегнаха в усмивка.

— Снимал е Бени Фонтана веднага след като го е убил. Това е същият тип, Джон.

73.

Денят ми беше дълъг и уморителен, но на следващата вечер се прибрах рано.

Нана имаше занятия по четене с класа си в Първо баптистко сиропиталище на Четвърта улица, така че аз останах у дома с децата. Най-хубавите мигове от живота ми са, когато съм с тях. Проблемът понякога беше, че невинаги успявах да им отделя достатъчно време.

Тази вечер реших да се развихря в кухнята. Приготвих любимата им бобена чорба, както и салата „Коб“34, а на път за вкъщи бях купил прясно изпечен хляб с чедър от хлебарницата близо до офиса ми. Бобената чорба беше вкусна почти колкото тази на Нана. Понякога си мисля, че тя има по две версии на всяка рецепта — едната, която е в главата й, и втората, в която пропуска някоя и друга тайна подправка и после споделя с мен. Това си е нейна мистерия и се съмнявам, че се е променила особено през последния половин век.

След това проведохме с децата една доста дълго отлагана тренировка. Джени и Деймън се редуваха да удрят кожената боксова круша в сутерена, докато Али обикаляше с камиончето си наоколо по пода, който бе обявил за междущатска магистрала I-95.

После се пренесохме на горния етаж за урока по „плуване“ на малкия брат. Това беше измислица на Джени, вдъхновена от нежеланието на Али да влиза във ваната. Макар че, след като веднъж се озовеше вътре, беше доста трудно да го накараме да излезе от там. Явно връзката между двете събития не му бе съвсем ясна, затова той протестираше всеки път, когато трябваше да се къпе. Аз бях доста скептичен относно идеята на Джени, докато не я видях в действие.

— Дишай, Али! — съветваше го тя, заела позата на треньор. — Хайде да видим как дишаш, мъниче!