ситуацията.
Коя ли от жертвите му можеше да е пропяла? Явно е дала доста точно описание на полицията. Заключи, че в момента го атакуват от две страни едновременно — от вашингтонската полиция и от мафията.
Остана доволен, когато част от решението се оформи в главата му. Дори се изпълни с въодушевление — очертаваше се нова игра. Ново завъртане на рулетката.
Ченгетата си мислеха, че знаят как изглежда, което би могло да му създаде сериозни неприятности, но в същото време да ги направи прекалено самоуверени.
Особено ако предприеме ответни ходове. А той смяташе незабавно да го стори.
Първата част от плана му го отведе на Вашингтон Авеню, близо до Блу Али — право там, където си спомняше, че се намира малката бръснарница на Руди. Имаше свободен стол. Съливан се настани и пожела подстригване и бръснене.
Беше вълнуващо да си представи как ще изглежда след това, дали ще хареса новата си външност.
След десетина минути си помисли:
Новият му образ в огледалото го изненада приятно!
— Не е толкова зле, харесва ми — ухили се той. — Струва ми се, че малко приличам на Боно.
— Сони и Шер — този Боно36 ли имате предвид? — попита Руди Тъпака. — Не знам, господине. Мисля, че изглеждате по-добре от Сони Боно. Нали знаете, че той вече не е между живите.
— Няма значение — махна с ръка Съливан, плати, добави бакшиш и изхвръкна от бръснарницата.
Следващата стъпка бе посещение на Капитолийския хълм във Вашингтон.
Винаги бе харесвал този район, действаше му освежаващо и възбуждащо. Представата на повечето хора за Капитолия се свеждаше до елегантните стълби и тераси откъм западната страна. Но откъм
Прекоси Линкълн Парк, който представляваше впечатляваща гледка с купола си, открояващ се сред оголените клони на дърветата.
Изпуши една цигара, докато преповтаряше плана си. Беше застанал пред странния Паметник на освобождението37, изобразяващ роб, трошащ оковите си, докато Линкълн чете Декларацията за освобождението на робите38.
Според мнозина Линкълн бил добър човек. Според Касапина — много лош. Чудно защо, питаше се той.
Минути по- късно проникна в къщата на Си Стрийт. Просто знаеше, че това е кучката, която е пропяла за него. Усещаше го интуитивно, но много скоро щеше да знае със сигурност.
Откри Мина Съндърланд в малката уютна кухня. Беше по домашни пантофи, облечена с джинси и снежнобяла тениска. Приготвяше си спагети, докато отпиваше от чаша с червено вино. Сладка като розова пъпка, каза си Касапина.
— Липсвах ли ти, Мина? Защото ти ми липсваше. И знаеш ли какво, почти бях забравил колко си хубава.
„Но повече няма да те забравя, скъпо момиче. Този път си нося фотоапарат, за да те снимам. В крайна сметка ще станеш звездата на специалната ми фотографска колекция. О, да, наистина си звезда!“
Замахна със скалпела.
81.
Все още бях в църквата, когато мобилният ми телефон иззвъня — нещо се бе случило в района на Капитолия. Помолих се набързо за този, който се намираше в опасност, после отправих още една молитва — да заловим престъпника по-скоро. След това напуснах тичешком църквата „Сан Антонио“.
Двамата със Сампсън потеглихме с колата му, с включени сирени и светлини, към района зад Капитолия. Когато пристигнахме, мястото бе опасано с жълта полицейска лента. На фона на най-важните правителствени сгради престъплението не би могло да изглежда по-драматично, помислих си, докато със Сампсън тичахме нагоре по стъпалата на кафявата каменна къща.
Дали убиецът устройваше това представление само за нас? Нарочно ли го правеше? Или просто бе случайност…
Чух писъка на автомобилна аларма и се извърнах към улицата. За кой ли път в живота си се сблъсквах със странната и любопитна гледка: полиция, репортери, нарастваща тълпа зяпачи.
По лицата на повечето присъстващи бе изписан страх. Помислих си, че това бе станало обичайна гледка за новия век — изплашеното изражение, ужасът, обхванал сякаш цялата страна, а може би и света.
За нещастие положението в сградата беше още по-зловещо. Вътре вече гъмжеше от детективи и техници. Пуснаха само Сампсън, но той пренебрегна нарежданията на сержанта и ме поведе със себе си.
Влязохме в кухнята.
Ужасяващата сцена.
Работилницата на убиеца.
Видях бедната Мина Съндърланд, просната на окървавените кафяви плочи на пода. Изцъклените й очи бяха втренчени в тавана. Но не тях забелязах първо. О, какво отвратително копеле беше този убиец!
В гърлото й бе затъкнат остър нож, забит като смъртоносно копие. Лицето й бе обезобразено от множество прорези, дълбоки и ненужно жестоки. Бялата й тениска бе разкъсана. Джинсите и бикините й бяха свалени до глезените, единият й пантоф бе на крака й, а другият лежеше настрани в локва кръв.
Сампсън ме погледна въпросително.
— Не мисля, че я е изнасилил — казах му.
— Защо? Смъкнал е бикините й…
Коленичих до тялото на Мина.
— Ужасните рани, цялата тази кръв, жестоко обезобразеното й лице говорят друго. Бил й е прекалено ядосан. Предупредил я е да не контактува с нас, а тя не му се е подчинила… което е причината за това страховито отмъщение. Така мисля. Може би ние сме виновни за смъртта й, Джон.
— Алекс, но ние я посъветвахме да не се връща тук! — избухна приятелят ми. — Предложихме й защита, щяхме да я наблюдаваме. Какво повече бихме могли да сторим?
— Навярно да я оставим на мира — въздъхнах ядно аз. — Или да заловим убиеца й, преди да се докопал до нея.
82.
И така, сега разследвахме и убийството на Мина Съндърланд. Повтарях си, че трябва да разкрием изверга заради паметта на Мария, Мина и всички останали жертви.
През следващите три дни работех неотлъчно със Сампсън, а нощно време — обикновено от десет до два часа — патрулирахме заедно по улиците. Бяхме част от екипа, който наблюдаваше районите на Джорджтаун и Фоги Ботъм, където убиецът изнасилвач бе действал преди това. Всички бяха настървени, но аз направо изгарях от желание да го заловим.
При все това се опитвах да действам трезво и разумно. Почти всяка вечер успявах да вечерям с Нана и децата. Обадих се на Кайла Коулс в Северна Каролина и ми се стори, че звучи по-добре. Освен това проведох няколко сеанса с пациентите си, включително и с Ким Стафорд, която ме посещаваше два пъти седмично и отбелязваше известен напредък. Годеникът й нито веднъж не бе споменал за срещата ни.
Всяка сутрин набързо отскачах до кафенето на „Старбъкс“, което се намираше на ъгъла на „Индиана“ и Шеста улица. Проблемът беше, че харесвах прекалено пастите им, затова се опитвах да не ги посещавам толкова често.
Ким беше любимата ми пациентка. Терапевтите обикновено си имат любимци, колкото и да се стараят да го избегнат.
— Спомняте ли си, казах ви, че Джейсън не е чак толкова лош — попита ме тя, след като бяха изминали петнадесет минути от сутрешния ни сеанс.
Разбира се, че си спомнях. Както и схватката ни с него в полицейското управление.
— Е, той се оказа пълен боклук, д-р Крос. Вече го осъзнах, макар че ми отне малко по-дълго време, отколкото би трябвало.
Думите й ме изненадаха, но продължих да мълча.
— Напуснах го — заяви тя. — Изчаках да отиде на работа, после си тръгнах. Искате ли да чуете истината? Изплашена съм до смърт, но направих това, което трябваше.
Тя стана и отиде до прозореца с изглед към Джудисиъри Скуеър. От офиса ми можеше да се види и сградата на Областната прокуратура. После погледна към венчалната ми халка, която все още носех на лявата ръка, и неочаквано попита:
— От колко време сте женен?
— Бях… — Разказах й малко за Мария и за това, което се бе случило преди повече от десет години.
— Съжалявам — рече тя, след като свърших. В очите й блестяха сълзи, последното, което исках.
Поговорихме за трудните моменти в живота, след което се случи нещо странно — преди да си тръгне, тя стисна ръката ми.
— Вие сте добър човек, д-р Крос — рече. — Сбогом.
Помислих си, че току-що бях изгубил първата си пациентка. Защото бях свършил добре работата си.
83.
Това, което се случи същата вечер, направо ме побърка. Всъщност всичко започна чудесно, но свърши зле. Реших да поглезя Нана и децата и ги заведох на вечеря в „Кинкейд“, близо до Белия дом на Пенсилвания Авеню, нашия любим ресторант във Вашингтон. Страхотният джазмен Хилтън Фентън дойде на масата ни и ни разказа забавна история за актьора Морган Фрийман39. А когато се прибрахме у дома и всички си легнаха, се качих по дървената стълба до кабинета си на тавана, проклинайки тихо всяко скърцащо стъпало.
Сложих в уредбата диск на Сам Кук40, като започнах с