сполетяло, докато се е опитвала да помогне на друг човек.
— Разбира се — отвърнах. — Ще бъда тук. Никъде няма да ходя.
77.
— Както знаеш, известно време бях депресиран.
— Точно така, Алекс. Повече от десет години.
Седях срещу любимата си лекарка, моя личен психиатър — доктор Адел Файнъли. От време на време тя бе моят изповедник. Тя е тази, която ме окуражи отново да започна частна практика, дори ми прехвърли неколцина от пациентите си. „Опитни зайчета“, както обичаше да ги нарича.
— Трябва да ти кажа някои неща, които доста ме притесняват — започнах аз. — Но това може да отнеме няколко часа.
— Няма проблем — сви рамене тя.
Адел имаше светлокестенява коса и бе в началото на четиридесетте, но ми се струваше, че откакто се бяхме запознали, не бе остаряла и с ден. Понастоящем не беше омъжена и имаше моменти, когато си представях, че двамата бихме могли да бъдем заедно, но после бързах да пропъдя подобна мисъл. Щеше да бъде твърде глупаво и
— Говори, но при условие, че сведеш няколкото часа дрънканици до петдесет минути — заяви тя. Умница, както винаги улучи най-правилния тон.
— Става — уверих я убедено.
— Тогава по-добре да започваш — кимна тя. — Часовникът ми е нагласен и вече отброява минутите ти.
Започнах разказа със случилото се с Кайла. После обясних как се чувствах, когато я оставих в болницата, и сега, когато тя бе заминала да се възстановява при родителите си в Северна Каролина.
— Не мисля, че вината е моя. Поне този път не съм аз причината да я нападнат… Поне не директно.
Колкото и да бе добра, Адел не можа да се сдържи и смръщи вежди.
— А индиректно?
Поклатих колебливо глава.
— Изпитвам вина като цяло — все едно, че съм могъл да направя нещо, за да предотвратя нападението.
— Какво например?
Усмихнах се. Адел също.
— Ами например като ликвидирам престъпността в окръг Вашингтон — обявих.
— Отново се криеш зад чувството си за хумор — скара ми се тя.
— Сигурно си права, но ето какво е най-лошото. Колкото и да се смятам за рационална личност, наистина изпитвам определена вина, струва ми се, че по някакъв начин бих могъл да защитя Кайла. Да, зная колко абсурдно е всичко това, Адел. Да си го мисля. И да го изричам на глас. Но нищо не мога да променя.
— Разкажи ми повече за тази „защита“, която по някакъв начин си могъл да осигуриш на Кайла Коулс — претегли ме тя с професионален поглед.
— Не задълбавай в това! — мигновено възразих. — А и не мисля, че използвах думата защита.
— Както и да е, няма да спорим за това, поговори с мен, моля те. Ти самият заяви, че искаш да ми кажеш всичко.
— Добре, тогава ще се изразя така: не бих могъл да направя нищо, за да помогна на Кайла. Сега доволна ли си?
— Почти. — Адел чакаше да продължа.
— И разбира се, всичко е свързано с онази нощ, когато застреляха Мария. Аз
Адел мълчеше.
— И знаеш ли кое е най-лошото? — не спирах да се горещя. — Винаги съм се питал дали онзи куршум не е бил предназначен за мен. Мария се извърна в ръцете ми… Тъкмо в
Останахме мълчаливи дълго време. Прекалено дълго дори и за нас. А ние доста добре се справяхме с мълчанията.
Досега никога не бях споменавал тази част пред Адел, всъщност не я бях изричал пред никого на глас.
— Адел, смятам по някакъв начин да променя живота си.
Тя отново не каза нищо. Беше умна и корава жена, тъкмо такива психиатри харесвах. Надявах се, че и аз ще стана такъв един ден, когато израсна в професията.
— Не ми ли вярваш? — попитах накрая.
Тя най-после заговори.
— Разбира се, че искам да ти вярвам, Алекс. Но по-важно е дали ти самият си вярваш. Мислиш ли, че някой от нас наистина би могъл да се промени?
— Да — уверих я. — Мога да се променя. Но много пъти съм се лъгал в това.
Тя се засмя. И двамата се засмяхме.
— Не мога да повярвам, че плащам за тези глупости — заключих накрая.
— Нито пък аз — съгласи се Адел, — но времето ти изтече.
78.
По-късно същия следобед се озовах в църквата „Сан Антонио“. „Сан Тони“, както я наричах като дете, докато растях в не по-малко „святата“ къща на Нана. Църквата се намираше на по-малко от две пресечки от болницата, където Мария умря. Реших след консултацията с Адел да поверя духовното си лечение в ръцете на Господ. Надявах се, че това е своеобразен напредък. Но може и да се лъжех.
Коленичих пред олтара и оставих мириса на тамян да ме облее и да ме пречисти от мръсотията. Най-изумителното нещо за мен беше, че повечето от църквите бяха изрисувани от хора, вдъхновени от вярата в нещо по-голямо и по-важно от тях самите. А тъкмо по този начин се опитвах да живея и аз.
Вдигнах поглед към олтара. От устните ми се отрони тиха въздишка. Вярвах в съществуването на Бог. Всичко останало намирах за странно или арогантно: не можеше да смятаме, че Бог мисли като нас; или че има голямо и добродушно лице; че е бял, кафяв, жълт, зелен или какъвто и да било друг цвят; и че по цял ден и нощ слуша молитвите ни.
Докато седях на предната скамейка в църквата „Сан Тони“ обаче, аз изрекох няколко молитви за Кайла — помолих се тя не само да оздравее физически, но и душата й да се излекува. Хората реагират по различен начин, когато близките им изпаднат в беда. Зная го от опит. А сега за съжаление и Кайла го знаеше.
Помолих се и за Мария, която напоследък присъстваше постоянно в мислите ми.
Дори си поговорих с нея. Надявах се, че одобрява начина, по който отглеждам и възпитавам децата ни. После се помолих за Мама Нана и крехкото й здраве; за децата; не пропуснах да прошепна и няколко думи за котката ни Роуз, защото се боях, че може да е болна от пневмония.
79.
Касапина беше в Джорджтаун, за да изпусне малко насъбралата се „пара“ — иначе нещата можеше да не се развият много добре, когато се прибере при Кейтлин и децата и отново се отдаде на обикновения си и почтен живот. Всъщност преди доста време бе осъзнал, че му доставя удоволствие да води двойствен живот. Но кой, по дяволите, не би бил доволен?
Може би на дневен ред беше поредната игра „Червена светлина, зелена светлина“. Защо не? Войната с Маджоне беше доста напрегната.
Участъкът от Кю Стрийт, по който крачеше забързано в момента, беше приятно местенце — с дървета от двете страни на улицата и редица хубави къщи. Виждаха се дори и някои по-големи постройки, приличащи на резиденции. Районът бе населен предимно с богаташи и паркираните коли говореха достатъчно красноречиво за стандарта и вкусовете на тези, които живееха тук: няколко мерцедеса, един „Рейндж Роувър“, БМВ, „Астън Мартин“, едно-две лъскави нови бентлита.
Наоколо бе твърде оживено, хорската глъч огласяше къщите. Идеално за днешната му цел. Със слушалки на ушите, Касапина се наслаждаваше на един шотландски състав. После спря музиката и придоби сериозен вид.
В къщата на ъгъла на Тридесет и първа и Кю Стрийт явно се подготвяше някакво вечерно парти. Отпред бе спрял микробус на някаква фирма за кетъринг, а портиерът пробваше дали уличните лампи светят.
В този миг Касапина чу ритмичното потракване на дамски токчета. Подканващият, възбуждащ звук идваше някъде отпред по тротоара, покрит с тухлени плочи, който се виеше покрай улицата като огърлица.
Най-сетне видя гърба на жената — привлекателен и строен екземпляр, с дълга черна коса, която се спускаше до кръста. Дали не бе ирландка, красива сънародничка? Не можеше да определи със сигурност. Но ловът бе започнал и много скоро щеше да узнае доста неща. Имаше чувството, че вече контролира съдбата й, че тя му принадлежи.
Приближаваше все повече към жената с гарвановочерни коси, като в същото време оглеждаше малките странични алеи, търсейки подходящо място. Изведнъж съзря магазин. Какво беше това? Изглеждаше някак не на място в този богаташки квартал.
„Базар Сара“ — гласеше табелата над вратата.
В този миг чернокосата жена хлътна вътре.
„Ловът продължава“ — помисли си Касапина и самодоволно се ухили. Обожаваше подобни игри — опасна криеница на котка и мишка, чиито правила определяше той. Ала усмивката му мигом угасна — видя нещо в магазина на Сара, което никак не му бе по вкуса.
Сред вестниците, подредени върху стойката, съзря броеве от „Уошингтън Поуст“. И внезапно си спомни, че в този квартал живее Боб Удуърд35, но това не беше големият проблем.
Касапина видя собствения си лик, приблизителна скица, разбира се, но твърде правдоподобен негов портрет. Отгоре на всичко се намираше на първа страница, точно под главата на вестника.
— Мили боже — изуми се той. — Станал съм известен.
80.
Положението съвсем не беше весело. С бърза крачка, Майкъл Съливан се запъти към мястото на Кю Стрийт, където бе паркирал кадилака си. Всъщност това бе възможно най-лошото развитие на нещата, което можеше да си представи. Изглежда, напоследък всичко се бе обърнало против него.
Седна зад волана и внимателно обмисли
