любимото ми парче: „Ти ме изпрати“. След това се задълбочих в полицейските доклади от времето на убийството на Мария. Прелистих стотиците страници.
Търсех неразрешени случаи на изнасилвания от онова време, особено такива, станали в Саутийст или някъде наблизо. Работех усилено, заслушан в музиката, и се изненадах, когато погледнах часовника и видях, че минава три след полунощ. Бях се натъкнал на някои интересни неща в разследването на изнасилванията, станали по времето, когато Мария бе убита.
Всъщност изнасилванията бяха започнали няколко седмици преди да я застрелят и бяха спрели веднага след убийството й. Оттогава нямаше нови подобни случаи. Което най-вероятно означаваше, че изнасилвачът е бил за кратко във Вашингтон.
Още по-интересно бе, че нито една от жертвите не бе дала описание на престъпника. Жените бяха получили медицинска помощ, но всички бяха отказали да разговарят с полицаите. Това не доказваше нищо, но ме накара да продължа да се ровя из досиетата.
Прегледах още няколко случая, но никъде нямаше описание на убиеца.
Дали бе съвпадение? Едва ли. Продължих да чета.
Изведнъж спрях, втренчен в бележката на полицая, водещ разследването. Едно име, придружено с кратка информация, ме накара да изтръпна.
Мария Крос.
Детектив Алвин Хайтауър, когото тогава познавах бегло и за когото наскоро чух, че вече не е между живите, бе написал доклад за изнасилването на момиче от колежа „Джордж Вашингтон“. Студентката била нападната в бар на Ем Стрийт.
Продължих да чета, но имах чувството, че въздухът не ми стига. Спомнях си разговора с Мария, който водихме два дни преди да я застрелят. Ставаше дума за случай, върху който тя работи — изнасилено момиче.
Според доклада на детектива пострадалата дала пред социалната работничка Мария Крос известно описание на насилника. Бил бял мъж, висок малко над метър и осемдесет, вероятно от Ню Йорк. Когато приключил акта, направил лек поклон.
Пръстите ми трепереха, когато обърнах страницата, за да прочета датата на първоначалния доклад. Беше
Изведнъж ми просветна кой е изнасилвачът.
Бях готов да заложа живота си, че е той.
Четвърта част
Ловецът на дракони
84.
Нана вдигна телефона в кухнята, където семейството се бе събрало, за да помага в приготвянето на вечерята. Всички имахме задачи — от беленето на картофи до правенето на богата салата и подреждането на сребърните прибори върху масата за вечеря. Напрегнах се, когато телефонът иззвъня.
— Здравей, скъпа, как си? — заговори Нана в слушалката. — Как се чувстваш? О, радвам се да го чуя. Ей сега ще ти го дам. Алекс е при мен и реже зеленчуци. О, да, много е добър. Но ще стане още по-добър, след като чуе гласа ти.
Досетих се, че е Кайла, затова се обадих от дневната. Докато вдигах слушалката, се запитах кога се бяхме превърнали в семейство, което има телефони във всяка стая, да не говорим за мобилните, с които напоследък Деймън и Джени ходеха на училище.
— Как си, скъпа? — изрекох, като се опитвах да имитирам напевния глас на Нана. После подвикнах на малобройната си, но любопитна публика, която се кикотеше и си шушукаше: — Затворете телефона в кухнята!
— Дочуване, Кайла! — пропя домочадието ми в един глас.
— Дочуване, Кайла — додаде и Нана. — Всички те обичаме. По-скоро оздравявай!
Когато най-сетне затвориха, Кайла рече:
— Аз съм добре, възстановявам се много бързо. Почти оздравях и много скоро ще съм готова отново да сритам нечий задник.
Усмихнах се. Обля ме топла вълна само като слушах гласа й.
— Е, хубаво е, че отново си станала заядлива — подхвърлих шеговито.
— Аз също се радвам да те чуя, Алекс. Както и децата и Нана. Съжалявам, че миналата седмица не се обадих. Баща ми не беше много добре, но вече се оправи. А и ти ме познаваш, свърших малко работа на благотворителни начала в квартала. Както знаеш, просто мразя да ми плащат за лекуване.
Настъпи кратка пауза, но аз побързах да я запълня с въпроси за семейството на Кайла, за живота в Северна Каролина, където и двамата бяхме родени. След няколко минути се поуспокоих от неочакваното й обаждане и влязох в обичайния си тон.
— Наистина ли си добре? — попитах я. — Вярно ли е, че почти си оздравяла?
— Да. Доста неща ми се избистриха. Имах време да помисля и стигнах до заключението, че ми е нужна промяна. Алекс, обмислям възможността да не се връщам във Вашингтон. Исках да поговоря с теб, преди да го съобщя на някой друг.
Стомахът ми се сви, сякаш се намирах във високоскоростен асансьор. Подозирах нещо подобно, но въпреки това решението й ме изненада.
— Тук има да се свърши толкова много работа — продължи да говори Кайла. — Пълно е с болни хора. А и аз съм забравила колко хубаво, колко спокойно и
Реших да поразведря разговора.
— Наистина не се изразяваш добре, но това ви е недостатъкът на вас, учените.
Кайла въздъхна дълбоко.
— Алекс, мислиш ли, че греша? Разбираш какво намеквам, нали?
Щеше ми се да й кажа, че дяволски много греши, че трябва да се втурне презглава към Вашингтон, но не можех да се заставя да го изрека на глас…
— Кайла, единствено ти знаеш кое е най-доброто за теб. Никога не бих се опитал да повлияя върху решението ти. Знам, че не мога дори и да го искам.
— Поне си честен — рече тя. — Наистина аз трябва да реша кое е най-доброто за мен. Това е в характерите и на двама ни.
Продължихме разговора още малко, но когато затворих телефона, имах ужасното усещане, че току-що съм я изгубил.
След вечерята се качих на тавана — моето спасително убежище, и се опитах да забравя всичко, заравяйки се в старите доклади от времето на смъртта на Мария. И отново потънах в спомените… Мария ми липсваше повече от всякога, опитвах се да си представя какъв щеше да бъде животът ни, ако бе жива.
Минаваше един след полунощ, когато най-после слязох на пръсти долу. Отново се промъкнах в стаята на Али и тихичко легнах до моето сладко, унесено в сън момче.
Хванах внимателно малката му ръчичка и промълвих само с устни:
— Помогни ми, мъниче.
85.
Нещата сега се развиваха бързо… — за добро или за зло. Майкъл Съливан не се бе чувствал толкова напрегнат, но и готов за действие от години. Това възродено чувство му харесваше. Той се бе завърнал, по дяволите! Най-добрият отново беше на сцената. Никога досега не е бил така дотам изпълнен с гняв и в същото време толкова съсредоточен. Единственият проблем беше, че не можеше повече да си седи кротко в мотелската стая и да гледа стари епизоди на „Закон и ред“41 или да играе футбол и бейзбол с момчетата.
Имаше нужда отново да поеме на лов, да се раздвижи, да покачи адреналина, и то по- скоро.
И ето го пак във Вашингтон — където не би трябвало да бъде — дори и с новата си къса прическа и сребристосинята си спортна кола, с която приличаше на някое смотано юпи, което си проси да го цапардосат по мутрата.
Но по дяволите, харесваше жените тук и най-вече наперените амбициозни мадами с успешна кариера. Тъкмо бе прочел „Селата“42 на Джон Ъпдайк и се чудеше дали дъртият писател е толкова надървен, колкото някои от героите му. Нали същият този стар мераклия бе написал „Двойки“. Освен това Ъпдайк беше на седемдесет и няколко години и все още драскотеше за секса, сякаш е тийнейджър от някоя ферма в Пенсилвания, който чука всичко живо, без значение дали е на два или на четири крака. Но по дяволите, мислеше си Съливан, може би смисълът на книгата му убягваше? Или пък е убягнал на Ъпдайк… Дали е възможно авторът да не разбира това, за което пише?
Както и да е, Касапина наистина си падаше по елегантните жени в Джорджтаун, облечени в скъпи модни дрешки. Те ухаеха готино, изглеждаха страхотно, говореха изискано. „Жените на Джорджтаун“ — ето от това би излязъл хубав роман, който някой би могъл да напише, може би дори Джон Ъпдайк.
Тези мисли забавляваха Касапина, докато шофираше от Мериленд и слушаше в колата „Ю Ту“ и Боно. Певецът хленчеше как би искал да прекара малко време в главата на любимата си. Какъвто си беше старомоден ирландски романтик, Съливан се зачуди дали това е толкова страхотна идея. Дали Кейтлин иска да влезе в неговата глава? Определено не. А дали той имаше нужда да бъде в нейната? Не. Защото всъщност не харесваше празните пространства.
И така, къде се намираше в момента?
Тридесет и първа улица, нагоре по Блу Али, която по това време на деня пустееше. За разлика от вечерта, когато в тази част на Вашингтон клубовете са отворени и оживени от прииждащи тълпи.
В момента слушаше Джеймс Макмърти43 и „Безсърдечните копелета“. Харесваше диска достатъчно, за да остане
