Крос

убийство, свързано с изнасилванията. Съливан ли беше мъжът, когото причакахте в Блу Али? — обърнах се към ония двамата.

Но те не отрониха нито дума. Наистина корави момчета.

Сампсън най- после се изправи и потри брадичката си.

— В такъв случай предполагам, че повече няма да имам нужда от Мотиката и Острието. Какво да правим с тях? Почакай, хрумна ми нещо. Ще ти хареса, Алекс!

Сампсън и се засмя, после кимна към горилите да станат.

— Приключихме. А сега можете да дойдете с мен, господа.

— Къде? — наруши най-после обета си за мълчание Лануджело. — Все още не сте ни предявили никакво обвинение.

— Да вървим. Имам изненада за вас.

Сампсън пое отпред, а аз — зад тях. Изглежда, моето присъствие не им се нравеше. Може би смятаха, че все още тая злоба заради гибелта на Мария. Е, не бяха далеч от истината.

Сампсън даде знак на полицая в другия край на коридора и той отвори една килия. Вътре имаше неколцина арестувани, които чакаха да им предявят обвинения. Всички бяха чернокожи.

— Ще останете тук — обърна се Сампсън към мафиотите. — Ако промените решението си и пожелаете да говорите с нас — викайте. Двамата с доктор Крос ще бъдем в сградата. Ако ли не, утре сутринта ще наминем да проверим как сте. Приятна вечер.

После Сампсън потропа няколко пъти със значката си върху стоманените решетки.

— Тези двамата са заподозрени в серия изнасилвания — обяви на висок глас към останалите арестанти. — Изнасилвали чернокожи жени в Саутийст. Бъдете внимателни, много корави и печени момчета са. От Ню Йорк.

Излязохме от клетката и пазачът затръшна вратата зад нас.

89.

В четири часа в студената и дъждовна сутрин трите му момчета плачеха на задната седалка, а Кейтлин — на предната. Съливан обвиняваше Маджоне Джуниър и Коза Ностра за цялата каша, в която се бе забъркал. Маджоне щеше да си плати за всичко това по някакъв начин и Касапина вече очакваше с нетърпение този ден на разплата. Беше подготвил скалпела и касапския си трион.

В два и половина след полунощ той бе натъпкал семейството си в колата, напускайки набързо къщата, разположена на около десетина километра извън Уийлинг, Западна Вирджиния. Това беше второто им преместване, но нямаше друг избор. Беше обещал на момчетата, че някой ден ще се върнат в Мериленд, макар да знаеше, че никога няма да стане. Вече бе получил предложение за къщата. Нуждаеше се от пари в брой, за да осъществи плана си за бягство.

И така, в момента той бягаше със семейството си, за да спаси живота на всички. Когато напуснаха дома си в Дивия Запад, както той наричаше къщата им във Вирджиния, имаше чувството, че мафията отново ще ги открие. Подозираше, че може да ги причакват зад следващия завой.

Но следващият завой отмина, както и по-следващият и те вече бяха оставили града зад себе си, измъквайки се цели и невредими. Дори плахо започнаха да си тананикат песни на „Ролинг Стоунс“ и „Зи Зи Топ“. Даже съпругата му, седнала на предната седалка, взе да потропва нервно с крак по пода на колата.

Спряха да закусят в едно заведение на „Денис“46, а след това да обядват и да се освежат в „Макс“47 и в три и половина следобед вече се намираха там, където не бяха стъпвали никога досега.

За щастие Съливан не бе оставил следи, по които убийците на мафията да го открият. Никакви трохи, като в приказката „Хензел и Гретел“. Но най-хубавото беше, че нито той, нито семейството му бяха идвали някога в този район. Беше напълно девствена територия — без семейни корени, без познати.

Подкара по алеята за коли, водеща към солидна къща във викториански стил с наклонен покрив и две кули. Имаше дори прозорец с цветно стъкло.

— Обичам този дом! — обяви Съливан, озарен от фалшива усмивка и пресилен ентусиазъм. — Добре дошли във Флорида48, хлапета!

— Много смешно, татко. Обаче не е истинската Флорида! — обади се Майкъл-младши от задната седалка, където трите момчета се бяха свили с мрачни и потиснати физиономии.

Намираха се във Флорида, Масачузетс, и Кейтлин и хлапетата въздъхнаха отегчено на поредната му тъпа шега. Едноименното градче бе с по-малко от хиляда жители, разположено високо в Бъркшир. Ако не друго, поне имаше великолепна гледка към планините. Място, където наемните убийци на мафията нямаше как да го открият.

— Направо е идеално. Какво би могло да е по-добро за нас? — Съливан продължаваше да убеждава синовете си, докато разтоварваха багажа.

Кейтлин не издържа и се разплака, когато й показа новата им дневна, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към Грейлок Маунтън49 и Хусик Ривър.

Той отново опита да я успокои:

— Всичко ще бъде наред, кралице моя, светлина на живота ми, нали ми вярваш?

Сам знаеше, че не е истина. А навярно — и тя. Съливан и семейството му щяха да бъдат убити някой ден, може би точно в тази къща.

Освен ако не предприемеше нещо драстично, за да осуети плана на мафията. При това бързо. Но какво би могло да бъде? Как би могъл да спре наемните убийци?

Как изобщо някой би могъл да се справи с мафията?

90.

Две вечери по-късно Касапина отново беше на път. Сам.

Вече имаше план и сега пътуваше на юг към Ню Йорк. Чувстваше се напрегнат и изнервен, но припяваше заедно със Спрингстийн, Дилан, Банд, „Пинк Флойд“. Само стари и велики хитове по време на четиричасовото шофиране на юг.

Всъщност никак не му се искаше да оставя Кейтлин и децата сами в къщата в Масачузетс, но предполагаше, че засега ще са в безопасност. Иначе би направил всичко, което бе по силите му, за да ги защити. Много повече от това, което баща му някога бе сторил за него, за майка му или за братята му.

Около полунощ най-после излезе на Уестсайдската магистрала, след това подкара направо към Морнингсайд Апартмънтс на Западна 107-а улица. И преди беше отсядал там и знаеше, че мястото напълно отговаря на целите му. Освен това беше удобно като местоположение, с четири различни линии на метрото, които минаваха през двете местни метростанции.

Доколкото си спомняше, в стаите нямаше климатици, но през ноември не му трябваха. Спа дълбоко и непробудно, като бебе. Когато се събуди към седем сутринта, леко изпотен, в главата му отекваше само една-единствена мисъл: да си отмъсти на Маджоне Джуниър, за да оцелее той — най-способният и най-печеният от всички.

Около девет часа Съливан се качи в метрото, за да провери две места, където в близко време възнамеряваше да извърши убийствата. Беше си съставил „списък“ с няколко различни мишени и се питаше дали някой от тези мъже и две жени имат представа, че вече са набелязани за мъртъвци. И че единствено от него зависи дали ще живеят.

Около девет часа вечерта отиде с колата до Бруклин, където някога беснееше. Навлезе в района на Маджоне Джуниър, в територията му в Карол Гардънс.

Мислеше за стария си приятел Джими Бомбето, който донякъде му липсваше. Навярно бащата на Маджоне бе заповядал да го очистят. Някой го бе направил, след което се бе постарал тялото му да изчезне, сякаш Джими никога не се е раждал на тази земя. Предполагаше, че старият Маджоне е отговорен за смъртта му, и това беше още една стара сметка за уреждане в списъка на Касапина.

Някакъв ужасяващ гняв започваше да се надига в него. Гняв заради всичко, но най-вече заради баща му — някогашния Касапин от Слиго, онзи долен ирландски боклук, който бе съсипал живота му още преди да навърши десет години.

Зави по улицата на Маджоне и се усмихна. Могъщият дон все още живееше като преуспял водопроводчик в двуфамилна къща от жълти тухли. А което беше още по-изненадващо — по улицата не се виждаше никаква охрана.

Това означаваше, че или Маджоне Джуниър сериозно го подценява, или хората му са дяволски добри в умението да се прикриват. По дяволите, нищо чудно някой снайперист точно в този момент да е взел на мушка челото му. Помисли си, че може да му остават само още няколко секунди живот.

Напрежението го убиваше. Трябваше да разбере какво става тук. Затова натисна клаксона. Повтори и потрети, но нищо не се случи.

Никой не го застреля в слепоочието. И за пръв път Касапина си помисли: Може би в крайна сметка все пак ще спечеля тази битка.

Беше разгадал първата мистерия: Маджоне Джуниър бе преместил семейството си от къщата. Явно той също бягаше.

Сетне възпря тази мисъл само с една дума: грешка.

Ала вече не можеше да си позволи нито една погрешна стъпка. От сега, докато всичко не свърши. Ако го стори, ще бъде труп.

И логично щеше да настъпи краят на неговата история.

91.

Беше късно и аз реших да изляза на разходка с моя мерцедес. Обичах тази кола, децата — също. Дори Нана я харесваше, слава на Бога. Докато шофирах, се улових, че отново мисля за Мария. За продължителното разследване, което водих и в което се бях провалил. Опитвах се да си представя лицето й, да чуя гласа й.

По-късно същата нощ, отново у дома, направих безуспешен опит да заспя. Чувствах се толкова зле, че накрая слязох долу и за кой ли път изгледах „Дневник на лудата негърка“50. Всъщност установих, че се смея сам като някой побъркан пред проблясващия телевизионен екран. Филмът на Тайлър Пери идеално