виждало и по-добри времена, но все още е приятно. Двамата с Майки отраснахме недалеч оттам. Само не проумявам как се вписвам аз в цялата сегашна картинка. Не съм го виждал от години.
— Според досиетата на ФБР ти си му приятел — осветлих го аз.
Мулино поклати глава.
— Бяхме близки като деца. Но оттогава мина много време, момчета.
— Били сте приятели и когато сте били двадесетгодишни. И той все още поддържа връзка с теб — казах. — Поне според информацията, с която разполагаме.
— А, коледните картички! — засмя се Мулино. — Сега се сетих. Майки беше особен тип, изцяло непредсказуем. От време на време изпраща поздравителни картички. Но за какво е всичко това? Да не би да съм в опасност?
— Ние знаем, че нямате връзки с мафията, господин Мулино — обади се Сампсън.
— Хубаво е да го чуя, защото наистина не съм имал. Всъщност малко ми писна от всички тези глупости, които се дрънкат срещу нас, италианците. „Бада бинг“52 и тям подобни щуротии. Разбира се, някои момчета говорят по този начин. И знаете ли защо? Заради телевизията.
— А сега ни разкажи за Майкъл Съливан — подканих го. — Искаме да чуем всичко, което знаеш за него. Дори да са неща от миналото.
Антони Мулино си поръча още едно питие — този път минерална вода — от самия Томи Маккой. Започна да говори без притеснение, поне думите му се лееха лесно.
— Ще ви разкажа една забавна история. Непорочно зачатие, това си беше то, ирландското християнско братство. В нашия квартал човек трябва да има доста добро чувство за хумор, за да не се замеси в някое от ежедневните сбивания. По онова време Съливан не отбираше много от шеги. Освен това ужасно го беше страх да не му избият предните зъби. Човек би си помислил, че смята да става филмова звезда. Кълна се в Бога, това си беше самата истина. Неговият старец и майка му си оставяха нощно време изкуствените ченета в чаши с вода на нощното шкафче.
Според Мулино Съливан се променил, когато били в гимназията.
— Стана жесток и коварен като змия. Но вече бе придобил доста добро чувство за хумор, за ирландец, искам да кажа.
Наведе се над бара и снижи глас.
— Когато бяхме в девети клас, той уби едно момче — Ник Фратело. Той работеше в магазин за вестници, беше и в комбина с букмейкърите. Постоянно се заяждаше с Майк, често го биеше. Без причина. И Майки го уби с нож за рязане на картон. Това привлече вниманието на мафията и по-специално на Маджоне. Говоря за Маджоне-баща.
Тогава Майки започна да виси в клуба в Бенсънхърст. Никой не знаеше какво точно върши. Дори и аз. Но внезапно започна да разполага с много пари. На седемнадесет или осемнадесет години си купи „Гранд Ам“, истински „Понтиак Гранд Ам“! Много шик кола за онова време. Маджоне Джуниър винаги е мразел Майк, защото той успя да спечели уважението на баща му.
Мулино отмести очи от лицето на Сампсън и ме погледна. После направи жест, нещо като: „Какво друго да ви кажа? Вече мога ли да си вървя?“
— Кога за последен път се видяхте с Майкъл Съливан? — попита го Сампсън.
— За последен път… — Мулино се облегна назад и изигра цяла сценка, сякаш се опитваше да си спомни. Сетне ръцете му отново се разшаваха. — Струва ми се, че беше на сватбата на Кейт Гарджънс в Бей Ридж. Преди шест или седем години. Поне това е последният ми спомен. Разбира се, вие, момчета навярно сте документирали живота ми на аудио и видеокасети, така ли е?
— Може би, господин Мулино. И къде е Майкъл Съливан сега? От къде изпраща коледните картички?
Мулино сви рамене и вдигна ръце, сякаш разговорът започваше да го дразни.
— Бяха само две картички. Доколкото си спомням — изпратени от Ню Йорк. Май от Манхатън. Нямаше обратен адрес, момчета. Затова по-добре вие ми кажете къде е Майки сега.
— Той е точно тук, в Бруклин, господин Мулино — осведомих го. — И двамата сте се видели преди две вечери в бара на „Честърфийлд“ на Флатбуш Авеню. — После му показах снимката, на която се виждаха двамата с Майкъл Съливан.
Мулино сви рамене и се усмихна. „Голяма работа! — сякаш искаше да ни каже. — Просто ме хванахте в лъжа“.
— Той беше мой приятел. Обади ми се, искаше да поговорим. Какво можех да сторя, да му откажа ли? Не е добра идея. А защо тогава не сте го заловили?
— Лош късмет — признах му. — Агентите по наблюдението не са знаели как изглежда в момента — бръсната глава, пънкарски стил от седемдесетте. Затова пак те питам — къде е приятелят ти тези дни?
94.
Майкъл Съливан нарушаваше старите закони на честта и неписаните правила на Фамилията. И го знаеше. Отлично разбираше и последствията. Но те бяха започнали тази глупост… Първи се опитаха да го убият, при това пред децата му.
Сега той щеше или да довърши започнатото, или да загине. Но какъвто и да беше изходът, ловът си заслужаваше. Дяволски си заслужаваше.
В десет и половина в неделя сутринта той караше пикап на „Юнайтед Парсъл Сървис“53 (ЮПС), който бе отвлякъл само преди двадесетина минути. Първо микробус на „Федерал Експрес“, а сега и ЮПС, не можеше да се каже, че не е човек на традицията. Шофьорът беше отзад, опитвайки се да се съвземе въпреки прерязаното гърло.
Върху предното табло имаше снимка на приятелката или съпругата му, която бе почти толкова грозна, колкото умиращия шофьор. На Касапина не му пукаше за непланираното убийство. Не изпитваше нищо към този непознат. А в интерес на истината, за него всички бяха непознати, дори собственото му семейство през по-голямата част от времето.
— Хей, добре ли си там отзад? — опита се той да надвика шума от двигателя на раздрънкания пикап.
Отговор не последва.
— И аз така си помислих, приятел! Не се тревожи за нищо — успокои го Касапина. — Нито за пощата, ни за всичко останало — дъжд, сняг, суграшица, каквото и да е.
Спря големия кафяв пикап пред средно голяма къща в стил ранчо в Розлин. Грабна два големи кашона за доставки от металната лавица зад шофьорската седалка. Запъти се със забързани крачки към входната врата, подражавайки на момчетата в кафяви куриерски униформи, които бе гледал по телевизията. Дори си подсвиркваше някаква весела мелодийка.
Натисна звънеца и изчака. Продължаваше да си подсвирква. „Идеално играя ролята си“ — помисли си доволно.
По интеркома се разнесе мъжки глас:
— Какво? Кой е там? Кой е?
— ЮПС. Пратка.
— Оставете я! — троснато нареди гласът.
— Трябва да се подпишете, сър.
— Казах, оставете я, всичко е наред. Не се тревожете за подписа. Просто зарежете пакета и довиждане.
— Съжалявам, сър, но не мога да го направя. Наистина съжалявам. Просто си върша работата.
Интеркомът мълчеше. Минаха тридесет, четиридесет и пет секунди. Май щеше да се наложи да премине към план Б.
Накрая един огромен мъжага в черен суичър „Найк“ се приближи до вратата. Имаше впечатляващ външен вид, което не бе изненада, защото някога бе играл футбол за нюйоркските „Джетс“ и „Маями Долфинс“.
— Да не би да имаш затруднения със слуха? — попита бабанкото. — Казах ти да оставиш пакета отпред.
— Не, сър, всъщност аз съм ирландски американец. Не мога безотговорно да оставя така тези ценни пакети без подпис.
Касапина му подаде електронен бележник и големият бивш футболист надраска сърдито името си с маркера.
Касапина го провери — Пол Москони, наемен убиец на мафията, женен за малката сестра на Джон Маджоне. Това също беше против правилата. Но дали вече наистина имаше някакви правила? В мафията, в правителството, в църквите, в цялото объркано общество?
— Нищо лично — рече Съливан.
Светкавично появилият се в ръката му пистолет произведе три глухи пуквания. Наемният убиец чу само първото. После се свлече пред вратата.
— Мъртъв си, Пол Москони. А големият бос наистина ще ми се ядоса. — Съливан укорително поклати глава: — Между другото, някога бях фен на „Джетс“. Сега съм за „Ню Ингланд“.
След това се наведе и разряза със скалпела надлъж и нашир лицето на мъртвата горила. Накрая преряза гърлото му и направи кръст точно върху адамовата му ябълка.
Една жена подаде глава от дневната, все още с ролки на главата, и неистово запищя:
— Поли! Поли! О, мили боже! Поли, о, Поли! Не, не, не!
Касапина направи най-елегантния си поклон пред разстроената вдовица.
— Поздрави брат си от мен.
После отново се поклони.
95.
Това би могло да бъде краят на дългия и лъкатушещ път след убийството на Мария.
Двамата със Сампсън поехме на север по магистралата към Лонг Айланд. Продължихме по шосе 27 и накрая открихме село Монтаук, за което до този момент само бях чувал и чел в указатели. Но точно тук се криеше Майкъл Съливан и семейството му, поне според сведенията на Антони Мулино. Предполагаше се, че се бяха преместили едва днес.
Намерихме къщата след двадесетминутно обикаляне по черните пътища. Когато пристигнахме на адреса, който ни бяха дали, две момчета ритаха футболна топка на малката морава отпред. Руси момчета, приличаха на ирландци. Доста добри спортисти, особено по-малкото. Макар че присъствието им можеше да усложни нещата за нас.
— Мислиш ли, че е тук? — попита Сампсън, когато изключи двигателя. Намирахме се на около стотина метра от къщата, от която не можеха да ни видят.
— Мулино каза, че той често
