Крос

би най-добрият.

99.

За едно професионално убийство са необходими прости неща: туба с високооктанов бензин и пръчка динамит за запалване. Нищо трудно за приготвяне. Но дали планът наистина ще успее? Това винаги е било въпрос за 64 000 долара.

В известно отношение всичко изглеждаше като детска лудория за Касапина — номер, който с Тони Мулино и Джими Бомбето биха правили в доброто старо време, когато вилнееха из квартала. Щеше да падне голям смях. Можеше и да избият окото на някой тъпак с пиратка. В повечето случаи това беше животът за него — лудории, номера, отмъщение.

Затова и бе убил онова извратено копеле баща си. Една нощ в Бруклин, много отдавна, той го наряза на малки парчета, след което Кевин Съливан, старият Касапин от Слиго се превърна в храна за рибите в залива. Слуховете бяха истина. Джими Бомбето беше в лодката с него, както и Тони Мулино. Момчета, на които имаше доверие.

Но тази вечер бе различна в едно отношение — това беше отмъщение. По дяволите, от двадесет години мразеше Маджоне Джуниър.

Касапина слезе по пожарната стълба от покрива на сградата, съседна на клуба. Когато се озова на равнището на улицата, чу гласовете на мъжете вътре. Явно гледаха мач по телевизията — „Джетс“ и „Питсбърг“. Може би заради този мач всички бяха заети в тази студена, мрачна неделна вечер. Болинджър, подай ниско! Болинджър, блокирай противника!

Е, той също беше блокирал противника, помисли си Касапина. Идеална защита при игра. Освен това мразеше онези копелета в клуба. Винаги ги бе мразил. Те така и не го допуснаха в малкото си общество, до ден-днешен. Винаги си остана чужденец за тях.

Постави леснозапалимата бомба до дървената стена в алеята към улицата. Видя двама от охранителите на Маджоне, заели постовете си. Бяха се облегнали на капака на черния лъскав автомобил.

Той ги виждаше, но те не можеха да го забележат в тъмната алея.

Касапина се притаи в сенките зад големия контейнер за боклук, откъдето се носеше воня на развалена риба.

Над главата му се разнесе ревът на моторите на самолет на „Америкън еърлайнс“, движещ се към „Ла Гуардия“. Шумът приличаше на мощна гръмотевица, разтърсила небето. Чудесен фон за това, което щеше да последва.

Грохотът на самолета не можеше да се сравни с оглушителната експлозия, която се разнесе откъм задната част на клуба, последвана от викове и проклятия.

Исусе! Пламъците бяха великолепни, преплели огнените си езици в див танц!

Задната врата се разтвори с трясък и отвътре изскочиха двамата лични телохранители на Маджоне. Носеха боса си, сякаш е президентът на Съединените щати, а те — служители на „Сикрит сървис“, втурнали се да го спасяват. Бодигардовете бяха ранени и кашляха от дима, но продължаваха напред към линкълна на боса си. Бършеха с ръкави насълзените си от дима очи.

Съливан излезе иззад контейнера за боклук.

— Хей, задници! Вие оплескахте работата.

Изстреля четири куршума. Бодигардовете се строполиха един до друг на тротоара. Бяха мъртви, преди главите им да ударят бетона. Якето на единия още гореше.

После той изтича към Маджоне, чието лице бе нарязано от стъкълцата на натрошените прозорци и очернено от дима.

Касапина притисна дулото на пистолета си към бузата му.

— Помня те още когато беше малко хлапе, Джуниър. Надуто, разглезено гаднярче. Май нищо не се е променило, нали? Качвай се в колата или ще те застрелям още тук, на алеята. Ще те прострелям между очите, после ще ти ги извадя и ще ги напъхам в ушите ти. Качвай се, докато не съм изгубил търпение!

След това показа скалпела си на Маджоне.

— Влизай, преди да го пусна в действие!

100.

Съливан мина с колата на мафиотския бос по познатите улици на Бруклин — Ню Ютрич Авеню, после по Осемдесет и шеста улица. Шофираше личната кола на дона и се наслаждаваше на всеки миг от преживяването.

— Я ми освежи паметта — подкани го Съливан, докато пътуваха. — Кой казва, че не можеш отново да се върнеш у дома? Знаеш ли кой го е казал, Джуниър? Някога чел ли си книги? А би трябвало. Сега вече е твърде късно.

Спря пред „Дънкин Донатс“ на Осемдесет и шеста и прехвърли Маджоне в наетия „Форд Таурус“, истинска таратайка, но поне нямаше да прави впечатление.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — озъби се Маджоне, когато белезниците се впиха в китките му.

Съливан не беше сигурен какво по- точно има предвид босът — смяната на колите, бомбения взрив или похищението му.

— Ти пръв тръгна срещу мен, забрави ли? Ти започна всичко това. Ето какво ще ти кажа — тук съм, за да го довърша. Трябваше да го направя още докато бяхме деца.

Лицето на дона придоби морав оттенък, имаше вида на човек, който всеки миг ще получи инфаркт.

— Ти си луд! Напълно побъркан! — изкрещя той, когато отново потеглиха.

Съливан едва не спря колата насред улицата. Наистина ли Джуниър се осмеляваше да му крещи, сякаш му е слуга!

— Нямам намерение да споря с теб за душевното си състояние. Аз съм наемен убиец, така че е логично да съм малко луд. Досега съм убил петдесет и осем души.

— Ти кълцаш хората на парчета — процеди Маджоне. — Ти си откачен, ненормален! Уби мой приятел. Помниш ли?

— Аз винаги изпълнявам поетите ангажименти. Може би съм прекалено стриктен професионалист за вкуса на някои. Но добре, че ме подсети за накълцаните на парчета човешки тела.

— За какво, по дяволите, дрънкаш? — избухна отново мафиотският бос. — Не си чак толкова луд. Никой не е чак толкова луд.

Удивително как работеше мозъкът на Маджоне или по-скоро не работеше. Независимо че бе хладнокръвен убиец, Съливан трябваше да внимава. Сега не биваше да допуска никакви грешки.

— Ще ти изясня нещо — осведоми го той. — Насочили сме се към пристанището на река Хъдсън. След като стигнем там, ще ти направя няколко снимки, за да те видят всичките ти приятелчета. Ще им отправя съвсем ясно предупреждение, което се надявам да разберат и да оставят на мира мен и семейството ми. — После притисна пръст към устните си: — Не искам повече никакви приказки! Почти започнах да изпитвам съжаление към теб, Джуниър, а нямам намерение да се размеквам.

— Какво ми пука как се чувстваш! — изкрещя Маджоне, но после изведнъж се преви и простена. Съливан бе резнал корема му с джобното си ножче.

— Като за начало — прошепна Касапина. — Само за загрявка.

След това направи малък поклон.

— Наистина съм луд, видя ли!

101.

Двамата със Сампсън седяхме в колата и чакахме Касапина да се прибере в къщата си в Монтаук. Вече бяхме започнали да броим минутите. Рано или късно, трябваше да се появи, само че това още не се бе случило. Вече бяхме уморени, премръзнали и честно казано — оклюмали.

Към седем и половина се появи едно момче с доставка на пици. Но никакъв Съливан, никакъв Касапин, нищо обнадеждаващо! Поне да си бяхме поръчали по една пица.

— Хайде да си говорим за нещо — предложи Сампсън. — Така ще забравим, че сме гладни. Както и за студа.

— Седя си тук, задникът ми замръзва и отново си мисля за Мария — рекох, докато гледах как дългокосият доставчик на пици си заминава.

Изведнъж ми хрумна мисълта, че Съливан би могъл да го използва, за да предаде някакво съобщение на жена си. Ами ако точно това бе станало току-що? Нищо не можехме да направим.

— Не съм изненадан — отбеляза Сампсън.

— Случилото се през последните два месеца отново извади наяве голяма част от миналото — опитах се да му обясня. — Осъзнах, че достатъчно дълго съм тъгувал и оплаквал Мария. А може би не съм. Терапевтката ми смята, че не съм.

— Тогава имаше две малки деца, за които трябваше да се грижиш. Може би си бил твърде зает, за да се отдадеш изцяло на тъгата. Спомням си, че понякога идвах у вас. Беше през нощта, но изглежда, никога не спеше. Работеше по случаи на убийства и се опитваше да бъдеш баща. Спомняш ли си онези тикове?

Поклатих замислено глава. Бях получил обезпокоителен тик на лицевите мускули малко след убийството на Мария. Един невролог в болница „Джон Хопкинс“ ми каза, че навярно до ден-два ще отшуми. Продължи малко повече от две седмици, ала се оказа доста ефикасен инструмент в работата ми. Изкарваше ангелите на заподозрените, които разпитвах.

— По онова време отчаяно искаше да заловиш убиеца на Мария и понеже не се получи, другите случаи на убийства те обсебиха. Така стана наистина добър детектив, поне според мен. Успя да се съсредоточиш върху работата си. Ето как се превърна в Ловеца на дракони.

Имах чувството, че съм на изповед, а Джон Сампсън е изповедникът ми.

— Не исках да мисля за нея през цялото време, затова трябваше да ангажирам ума си с нещо друго. Имах деца, за които да се грижа, както и работа, която да върша.

— Мисля, че тъгува достатъчно за нея, Алекс. След всички тези години трябва да приключиш. Вярваш ли, че си на път да го сториш?

— Не зная, Джон. В момента се опитвам да разбера.

— А ако не заловим Съливан и този път? Ако отново успее да ни се изплъзне?

— Мисля, че няма да се измъчвам толкова заради Мария. Тя отдавна си отиде. — Замълчах и поех дълбоко дъх. — Не мисля, че нося вина. Когато я застреляха, не бих могъл да направя нищо повече.

— Но не си напълно сигурен, нали — погледна ме въпросително Сампсън. — Все още не си убеден.

— Може би ще бъда, ако го заловим тази вечер и най-после пръсна мозъка му. Навярно тогава наистина ще се успокоя.

— Нали тъкмо