Крос

за това сме тук — да пръснем мозъка му.

В този миг някой почука на страничното стъкло и аз извадих пистолета си.

102.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — възкликна Сампсън.

До колата — от моята страна, стоеше не някой друг, а самият Тони Мулино. Наистина, какво правеше той тук, в Монтаук, по дяволите?

Спуснах бавно прозореца.

— Можеше да бъде и Майки — рече той, леко наклонил глава. — Ако беше така, и двамата вече щяхте да сте мъртви.

— Не, ти щеше да си мъртъв — увери го Сампсън. Устните му се разтеглиха в усмивка и той свали глока си. — С Алекс още преди две минути те видяхме да идваш в огледалото за обратно виждане.

Аз не го бях видял, но беше добре да знам, че Сампсън все още пази гърба ми. Защото май започвах вече да губя концентрация.

Мулино потри ръце.

— Тази вечер е кучешки студ. — Изчака, но след като не реагирахме, повтори: — Казах, че е дяволски студено, замръзнах тук, отвън.

— Влизай в колата — подканих го.

— Обещаваш ли да не ни застреляш в гръб? — опита се да се подсигури Сампсън.

Мулино вдигна ръце. Изражението му беше озадачено или по- скоро тревожно. Понякога бе трудно да се определи.

— Дори не съм въоръжен. В живота си не съм носил оръжие.

— Може би не е зле да започнеш, особено с тези приятелчета, дето ги имаш — посъветва го Сампсън. — Помисли си над предложението ми, братле.

— Добре, братле — съгласи се Мулино и се изсмя злобно, което ме накара да си припомня кой всъщност е той.

Неочакваният ни посетител отвори вратата на колата и се плъзна на задната седалка. Въпросът защо е дошъл тук и какво иска продължаваше да не ми дава мира.

— Той няма да дойде, нали? — попитах го, след като Мулино затръшна вратата.

— Не, няма да дойде — отвърна убедено. — Никога не е смятал да го прави.

— Ти ли го предупреди?

Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане. Беше присвил очи. Нещо в поведението му издаваше нервност, някакво притеснение. Явно нещо не беше наред.

— Нямаше нужда да го предупреждавам. Като човек, който разчита единствено на себе си, Майк умее да се грижи за безопасността си. — Гласът му бе тих, почти шепнеше.

— Обзалагам се, че е така — кимнах.

— И какво стана, Антони? — включи се в задушевния ни разговор Сампсън. — Къде е приятелчето ти сега? Защо си тук вместо него?

Гласът на Мулино прозвуча, сякаш иде изпод земята. Не можах да схвана какво казва.

Нито пък Сампсън. Той се извърна леко към него:

— Я повтори. Чу ли ме? Говори членоразделно!

— Тази вечер той е убил Джон Маджоне — рече Мулино. — Отвлякъл го е и после го е нарязал. Отдавна се готвеше за това.

В колата настъпи пълна тишина. Съмнявам се, че нещо би могло да ме изненада повече. Чувството, че са ни измамили, напълно се оправда.

— Откъде знаеш? — попитах го накрая.

— Живея в квартала. Понякога Бруклин прилича на малко провинциално градче. Всъщност винаги е бил такъв. А и Майкъл ми се обади, след като си свършил работата. Искаше да сподели.

Сампсън се извърна към него.

— Значи няма да дойде тук, за да вземе семейството си. Не се ли бои за тях?

Продължавах да наблюдавам Мулино в огледалото за обратно виждане.

— Това не е неговото семейство — рече той. — Дори не ги познава.

— Чия е къщата тогава?

— Не зная кои са. Той си ги е избрал — просто семейство, което прилича на неговото.

— За него ли работиш? — продължих да го разпитвам.

— Не. Но бяхме добри приятели. Аз бях този, който се боеше той да не пострада. А Майк винаги ме е защитавал, затова му помогнах. Ако се наложи, бих го направил отново. По дяволите, аз му помогнах да убие стареца си.

Сампсън го гледаше с леден поглед. Най-сетне попита:

— Защо дойде?

— Той ме накара — призна Мулино.

— Защо?

— Ще трябва да питаш него. Може би защото обича да се покланя, след като си свърши работата. Това му е обичай, знаеш го. Прави поклон. Едва ли би искал да го видиш.

— Вече съм го виждал — мрачно поклатих глава.

Мулино отвори задната врата на колата, кимна ни и слезе. После изчезна в нощта.

Както и Касапина.

103.

Същата нощ се върнах във Вашингтон. По пътя си мислех за оня афоризъм, че животът е това, което ти се случва, докато си твърде зает да кроиш планове.

Исках да видя децата и Мама Нана. Имах и пациентите, които разчитаха на мен и имаха час за следващия ден. Нана винаги мърмори, че за мен най-важното е да помагам на хората, нарича го „твоето проклятие“. И навярно е права.

Виждах съвсем ясно лицето на Майкъл Съливан, лекия му поклон. Мисълта, че е все още на свобода, ме убиваше. Според ФБР мафията вече бе обещала награда от един милион долара за главата му и още един за семейството му. Продължих да тая подозрението, че Касапина може би е информатор на Бюрото или на полицията и че едните или другите го закрилят. Но не знаех със сигурност и едва ли някога щях да узная.

Една вечер след изчезването на Съливан, след като децата си бяха научили уроците, аз седях пред пианото на предната веранда и свирех на Джени и Деймън. Продължих до десет часа. След това с децата разговаряхме за майка им. Време беше.

104.

Не съм сигурен защо изпитвах нуждата да им разкажа за Мария точно сега, но държах децата да узнаят истината за нея.

Може би исках те да затворят страницата, нещо, което аз самият не бях успял да сторя до този момент. Никога не съм ги лъгал за майка им, но не им бях казал всичко. Всъщност за едно нещо ги излъгах. Казах на Деймън и Джени, че не съм бил с нея, когато е била застреляна, но съм пристигнал в болница „Сан Антонио“, преди тя да умре, и сме разменили няколко последни думи. Причината беше, че не исках да им разказвам подробности, които не можех да забравя и до днес: звука от куршумите, които я пронизаха, стенанието й, последния й дъх, начина, по който се отпусна в ръцете ми и се свлече на тротоара. След това ужасяващата гледка на кръвта, която обагри гърдите й, и шокиращата мисъл, че раната е смъртоносна. И сега, след десет години, все още си спомням всичко съвсем ясно.

— Напоследък непрестанно мислех за майка ви — казах на децата си онази вечер, докато седяхме на верандата. — Сигурно сте го разбрали.

Хлапетата се сгушиха едно до друго, явно предчувстваха, че това няма да е един от обичайните ни разговори.

— Тя беше невероятен човек… Очите й винаги искряха, пълни с живот. Умееше да изслушва хората, а това е знак за доброта. Обичаше да се смее и да кара и другите да се усмихват. Често казваше: „Ето ти една чаша, пълна с тъга, и друга с радост — коя ще избереш?“ Тя винаги избираше втората.

— Винаги ли? — попита Джени.

— Да. Помисли си за това, Джанеле. Ти си умно момиче. Тя бе избрала мен, нали? От всички страхотни момчета, които би могла да има, тя се спря на един мрачен тип.

Деймън и Джени се усмихнаха. После синът ми каза:

— Разказваш ни всичко това, защото убиецът й се е появил отново… Така ли е? Защо говорим за мама точно сега?

— Това е само една от причините, Дей. Но напоследък осъзнах, че трябва да свърша още неща заради нея. Ето защо разговаряме сега, разбрахте ли?

Деймън и Джанеле слушаха притихнали. Изведнъж гласът ми пресекна и сълзите ми потекоха. Струва ми се, че за пръв път ме виждаха да плача за Мария.

— Обичах я толкова много, обичах майка ви така, сякаш беше част от мен. И все още я обичам.

— Заради нас ли? — попита Деймън.

— Какво искаш да кажеш, скъпи? Не съм сигурен, че те разбрах — опитах да се усмихна.

— Ние ти напомняме за мама, нали? Всеки ден, всяка сутрин, когато ни видиш, си спомняш, че я няма.

— Може би си прав донякъде — поклатих глава. — Но вие ми напомняте за нея по най-прекрасния начин. Вярвайте ми, така е.

Децата чакаха да продължа, без да свалят погледи от мен, сякаш внезапно можех да избягам от тях.

— В нашия живот настъпиха много промени — казах. — Нана остарява, а аз отново работя с пациенти.

— Харесва ли ти да си психиатър? — попита синът ми.

— Да, поне засега.

— Поне засега. Толкова е типично за теб, татко — обади се Джени.

Засмях се, но не потърсих оправдание за думите й. Не че съм против оправданията, но за всичко си има време. А и моментът не бе подходящ.

Спомням си какво ме впечатли, когато прочетох биографията на Бил Клинтън. Той не само признава, че е причинил болка на съпругата и дъщеря си, но не може да устои на желанието да помоли за прошка. Вероятно защото изпитва огромна нужда от любов и съпричастност.

Затова сега направих най-трудното — разказах на Джени и Деймън какво се бе случило с майка им. Разкрих им цялата истина. Споделих с тях всички подробности за смъртта й, за убийството й. Доверих им, че бях свидетел на смъртта й, че бях с нея до последния й дъх, че чух последните й думи.

Млъкнах, защото повече нямах сили да говоря. Джени прошепна:

— Гледай как тече реката, татко. В реката е истината. Така им бях говорил, когато бяха малки и Мария вече не беше с нас. Често ги водех на разходка край река Анакостия и Потомак, карах ги да погледнат водата и изричах точно тези думи: „В реката е истината…“

Или поне тази, която ни е отредено да познаем.

105.

Напоследък бях странно