се мести. Но сега със сигурност бил тук. Това сигурно са децата му. Има още едно хлапе, по-голямо — Майкъл-младши.
Присвих очи, за да виждам по-добре в далечината.
— Колата на алеята е с номера от Мериленд.
— Вероятно не е само съвпадение. Предполага се, че Съливан е живял някъде в Мериленд, преди да изчезне от там със семейството си. Това се връзва с факта, че е близо до Вашингтон. Обяснява и изнасилванията в района. Късчетата от мозайката започват да се подреждат.
— Децата още не са ни видели. Да се надяваме, че и Съливан не ни е забелязал. По- добре да внимаваме, Джон.
Сампсън подкара колата и паркирахме две улици по-нататък. След това извадихме пушките и пистолетите от пикапа. Отправихме се пеша към горичката зад спретнатите къщи с изглед към океана. В дома на Съливан не се виждаха светлини, а и не бяхме забелязали някой да се движи вътре.
Ако Касапина и жена му бяха в къщата, се намираха далеч от прозорците. Това имаше разумно обяснение. А и знаех, че престъпникът е добър стрелец.
Седнах на земята, опрял гръб на едно дърво, стиснал пушката в скута си. Обмислях как да очистим Съливан, без да нараним друг от семейството му. След известно време отново си спомних за Мария. Дали най-после бях на път да отмъстя на убиеца й? Не знаех със сигурност, но така изглеждаше. Или просто ми се искаше…
Извадих портфейла си и погледнах снимката й. Тя все още ми липсваше всеки ден. За мен Мария винаги щеше да си остане на тридесет. Един погубен живот.
Но ни бе довела тук. Защо иначе двамата със Сампсън бяхме дошли, за да докопаме Касапина сами?
96.
Касапина виждаше света пред себе си като през червена пелена, а това обикновено не вещаеше нищо добро за хората. Гневът му нарастваше с всяка изминала минута.
Дявол да го вземе, наистина мразеше Джон Маджоне!
Обстановката донякъде го разсейваше. Някогашният му квартал не бе точно такъв, какъвто го помнеше. И тогава не го харесваше кой знае колко, а сега изобщо не му пукаше за него. Изпълнен с необуздана ярост, премина по Авеню Пи, а след това зави наляво по Бей Паркуей.
Доколкото знаеше, този район все още беше търговският център на Бенсънхърст. Пред очите му се нижеха сгради от червени тухли, в чиито приземни етажи се помещаваха магазини за деликатеси, ресторанти за барбекю, хлебарници. Някои неща никога не се променяха.
В съзнанието му отново проблеснаха откъслечни спомени за месарницата на баща му — всичко беше блестящо и бяло: фризерът с белите емайлирани врати; крушките в метални мрежи на тавана; ножовете, сатърите и касапските триони. Баща му, застанал там, пъхнал ръка под престилката — в очакване синът му да го обслужи.
Подкара направо към Осемдесет и първа улица. Щом пристигна, видя не старата месарница, а нещо по-добро — линкълна на Маджоне! Беше паркиран пред задния вход на клуба. Номер ACF3069. И без това бе напълно сигурен, че е колата на Джуниър.
Но чия — питаше се Касапина, докато продължи по Осемдесет и първа улица. Дали Маджоне беше толкова арогантно копеле, че просто идваше и си отиваше, когато му скимне? Възможно ли бе да не изпитва никакъв страх от Касапина? Никакъв респект… Дори и сега?
Или му е заложил капан…
Може би по малко и от двете.
Съливан спря пред заведението „Дънкин Донатс“ на ъгъла на Осемдесет и шеста и Ню Ютрич. Поръча си чаша черно кафе и сусамен геврек, който се оказва твърде клисав и безвкусен. Може би такава скапана храна си беше нещо обичайно за Средните щати, но подобен боклук нямаше място в Бруклин.
Седеше край масата и наблюдаваше фаровете на колите, които преминаваха по улицата. Искаше му се да влезе най-спокойно в клуба на Осемдесет и първа улица и да открие стрелба. Но това беше само мимолетна фантазия, изпълнена с кръв и насилие.
А той имаше истински план.
Маджоне Джуниър вече беше ходещ мъртвец. А навярно и нещо по-лошо. Мисълта го накара да се усмихне. Той се озърна, за да се увери, че никой не го гледа, не искаше да си помислят, че е откачен. Е, никой не го наблюдаваше.
Всъщност кафето не беше чак толкова лошо. Но геврекът беше отвратителен.
97.
Двадесет минути по-късно той бе заел позиция. Ставаше нещо забавно: щеше да извърши същия набег, както когато беше още дете. Тогава той, Джими Бомбето и Тони Мулино се изкачиха по пожарната стълба на клуба на Седемдесет и осма, после притичаха по покритите с насмолен брезент покриви до съседната сграда. Направиха го без никакъв страх, посред бял ден.
Искаха да навестят едно момиче, което живееше в същата сграда и Тони познаваше. Казваше се Анет Бучи. Анет беше малка италианска палавница, която ощастливяваше приятелите си, които тогава бяха по на тринадесет-четиринадесет години. Гледаха като смахнати „Щастливи дни“55 и „Лавър енд Шърли“, пушеха цигари и трева, пиеха от водката на баща й и се чукаха до прималяване. Никой не използваше „гумичка“, защото Анет им бе казала, че не може да има деца, което през онова лято ги бе направило трите най-щастливи копелета в района.
Предстоящото приключение щеше да бъде много по-лесно, защото беше вечер, а имаше и пълнолуние. Разбира се, не беше дошъл тук, за да чука Анет Бучи.
Не, имаше много сериозни сметки за уреждане с Маджоне Джуниър, недовършени сметки, чиито дири стигаха назад чак до Маджоне- старши, който бе наредил да очистят приятеля му Джими Бомбето. Ставаше дума за отмъщение и то щеше да бъде толкова сладко, че Касапина вече предвкусваше удоволствието. Представяше си как Маджоне Джуниър умира.
Ако тазвечерният му план успееше, в квартала щяха да говорят с години за това.
Разбира се, щеше да има и снимки!
Беше изпълнен с въодушевление, докато крачеше бързо по старите покриви, надявайки се, че никой от горните етажи няма да го чуе и няма да се качи да погледне или да извика ченгетата. Накрая стигна до къщата от кафяв камък, залепена до сградата на клуба.
Изглежда, никой не подозираше, че е там горе. Той се сниши и приседна, за да си поеме дъх. Изчака сърцето му да се успокои, но не и гневът му. Към Маджоне? Към баща му? Какво значение имаше, по дяволите?
Докато седеше там, Съливан се запита дали на този етап от живота си не е придобил самоубийствени наклонности. Според неговата теория такива бяха онези, които пушеха, задниците, които се напиваха, качваха се в колите си и даваха газ до дупка, всички, които караха мотори. Или пък някой, който убива собствения си баща, а после хвърля тялото му в Шийпшейд Бей за храна на рибите. Таен самоубиец…
Като Джон Маджоне. Жалък глупак и некадърник, който се бе изправил срещу Касапина. Затова щяха да му се случат неприятни неща.
Ако планът му успее.
98.
Наблюдавахме. Чакахме. Бездействахме. Беше отново като в старите дни, но вече бяхме свикнали.
Двамата със Сампсън седяхме в колата на по- малко от стотина метра от къщата в село Монтаук, разположено по крайбрежието на Саут Форк от Лонг Айланд. Вероятността съвсем скоро да пипнем Касапина ме изпълваше все повече и повече с въодушевление. В същото време не можех да се преборя с натрапчивото чувство, че нещо не е наред.
Може би дори знаех точно какво: никога досега Съливан не е бил залавян. Дори не са се доближавали до него. На какво основание си мислех, че ще успеем сега?
Защото бях Ловеца на дракони и бях успял да заловя много други убийци? Защото
— Не смяташ, че ще дойде тук, нали? — попита Сампсън. — За това ли си мислиш? Предполагаш, че отново е побягнал, че отдавна се е изнесъл оттук?
— Не, не е точно това — отвърнах замислено. — Не става дума дали Съливан ще дойде, или не. Не зная какво точно ме притеснява, Джон. Просто имам усещането… все едно някой ни е измамил.
Сампсън се намръщи.
— Кой ни е измамил? Защо?
— За нещастие не знам отговора на нито един от тези два логични въпроса.
Имах някакво странно предчувствие. Едно от моите прочути предчувствия, които обикновено се оказваха верни, макар и невинаги.
Слънцето вече залязваше. Захладня. Наблюдавах двама рибари край океана, проблясващ през дърветата. Мъжете бяха обути във високи непромокаеми ботуши и неопренови панталони. По това време на годината навярно бяха дошли на лов за малки делфини. Торбите със стръв и харпуните бяха закачени към коланите им, а върху бейзболната шапка на „Ред Сокс“ на единия бе прикачена миньорска лампа. Беше много ветровито, а това е идеалното време за добър улов. Поне така бях чувал.
Хрумна ми, че двамата със Сампсън също ловуваме. Винаги бяхме на лов за някое чудовище в човешки облик, спотайващо се дълбоко под повърхността. Докато наблюдавах невинната дейност на рибарите, единият се подхлъзна и изчезна под вълната, а след миг се появи с празни ръце. Водата сигурно беше дяволски студена.
Надявах се тази вечер двамата със Сампсън да не се окажем в същото положение.
Не биваше да сме тук, но бяхме, и като че ли бяхме оставени на произвола на съдбата?
Защото мишената ни беше сред най-добрите, с които някога се бяхме сблъсквали. А може
