Крос

пасваше на душевното ми състояние.

В девет часа на следващата сутрин се обадих на Тони Удс в кабинета на директора. Преглътнах гордостта си и го помолих за помощ по случая с изнасилванията и убийствата. Исках да разбера дали Бюрото разполага с данни за наемен убиец с прякор Касапина. Някоя секретна информация би могла да помогне на двама ни със Сампсън.

— Знаехме, че рано или късно ще ни се обадиш, Алекс. Директорът Бърнс няма търпение отново да работи с теб. Искаш ли да свършиш малко консултантска работа? Става дума за леки случаи. Ти ще решиш кога. Знаем, че отново разследваш.

— Кой ти е казал, че разследвам? Става дума за нещо лично — обясних му аз. — Касапина вероятно е убил жена ми преди години. Това е единственият случай, който не мога да оставя неразкрит.

— Разбирам, наистина разбирам — провлачено отвърна Тони. — Ще се опитаме да ти помогнем с каквото можем. Ще получиш всичко, от което се нуждаеш.

Тони уреди да ползвам кабинета на един агент, който в момента отсъстваше от града, и каза, че няма нищо против да поговоря с Мони Донъли — анализатор и изследовател към ФБР.

— Вече говорих с Мони — осведомих го.

— Знаем, Мони ни каза. Но сега официално й даваме разрешение.

През следващите два дни почти не излизах от сградата на ФБР. Оказа се, че Бюрото разполага с доста информация за Майкъл Съливан, по прякор Касапина. Досието му съдържаше и десетина снимки. Единственият проблем беше, че бяха от преди пет или седем години. Изглежда, напоследък нямаше никакви сведения за него. Къде бе изчезнал?

Узнах, че е отраснал в една част на Бруклин, известна като Флатланд. Баща му наистина бил касапин, имал месарница. Дори открих имената на някои стари приятели на Съливан от дните му в Ню Йорк.

Биографията му ме заинтригува. Той бе посещавал енорийското училище до десети клас и бил добър ученик, макар, изглежда, да не полагал особени усилия. След това напуснал училище. Сдушил се с мафията и бил един от малцината, успели да се внедрят в нея, макар че не е италианец. Не бил от „питомците“ им, които се издигали до високи постове в организацията, но бил доста добре платен.

Едва двадесетгодишен, Съливан вече печелел шестцифрени суми и станал предпочитаният изпълнител на мокри поръчки на Доминик Маджоне. Но синът му, настоящият дон, не харесвал Съливан.

След това започнали да се случват странни и обезпокоителни неща. Имаше доклади, че Майкъл Съливан измъчва и осакатява жертвите си. Убил някакъв свещеник, обвинен, че се гаврил сексуално с момчетата в някогашното му училище. Следваха още две жестоки убийства. Според някои слухове Съливан затрил и собствения си баща, който една вечер изчезнал от магазина и до ден-днешен тялото му не е открито.

След това, изглежда, и самият Съливан изчезнал напълно от радарния екран на Бюрото. Мони Донъли беше съгласна с предположението ми, че е възможно да е бил нечий информатор във ФБР. Може би нюйоркската полиция или Бюрото го закриляха. Съществуваше вероятност дори да е включен в програмата за защита на свидетели. Това ли се бе случило с убиеца на Мария?

Дали той беше нечий доносник?

Дали ФБР пазеше Касапина?

92.

Джон Маджоне беше горд мъж. Понякога прекалено парадираше с положението си и ставаше твърде самонадеян, но не беше глупак и определено действаше много внимателно. Преценяваше съвсем трезво и настоящата ситуация. Срещу него се бе изправил един побъркан убиец, на всичкото отгоре и ирландец, който баща му някога бе използвал. Но дори и неговият шантав старец се бе опитал да елиминира Майкъл Съливан, след като бе открил колко опасен и непредсказуем е той. Сега работата трябваше да бъде свършена, при това незабавно.

Съливан все още бе на свобода и Маджоне го знаеше. Затова предвидливо беше преместил семейството си от дома си в Саут Бруклин в добре охранявана къща в Минеола, Лонг Айланд. Той също живееше сега с тях.

Къщата бе тухлена, в колониален стил, близо до брега, разположена на глуха улица. Маджоне разполагаше със собствен кей на канала и бързоходна яхта — „Сесилия Тереза“, наречена на името на първото му дете.

Въпреки че мястото бе известно, оградата и входът бяха недостъпни, а донът беше удвоил охраната си. Бе убеден, че е подсигурил защитата на семейството си. В крайна сметка Касапина действаше сам. Какво толкова можеше да стори единак като него?

Маджоне смяташе по- късно същата сутрин да отиде на работа и да се отбие както обикновено в любимия си клуб в Бруклин. Беше важно да го виждат. А освен това беше сигурен, че всичко е под контрол. Беше получил и уверенията на хората си, че Съливан много скоро ще бъде мъртъв. Семейството му — също.

В единадесет сутринта Маджоне плуваше в басейна на двора. Вече бе направил тридесет дължини и възнамеряваше да прибави още петдесет.

Мобилният телефон върху шезлонга край басейна започна да звъни.

Наоколо нямаше никого, затова накрая босът излезе от водата и ядосано грабна апаратчето:

— Да! Какво!

— Маджоне — разнесе се мъжки глас в слушалката.

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита мафиотският бос.

— Майкъл Съливан, шефе. Дръзко копеле съм, нали?

Маджоне не можеше да повярва, че този луд има наглостта отново да го безпокои. Но бързо овладя нервите си и предложи:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

— Ние вече говорим — прекъсна го Касапина. — Сещаш ли се как започна всичко? Ти изпрати убийците си след мен. Първо във Венеция. След това дойдоха в къщата ми в Мериленд. Стреляха по децата ми. После цъфнаха във Вашингтон. Защо? Защото си мислиш, че съм превъртял убиец ли? Ти си превъртял убиец, Джуниър! Ти си този, който трябва да бъде очистен!

— Слушай, Съливан… — заплашително заговори босът.

— Не, ти ме слушай, тъп задник — отново го прекъсна Касапина. — В този момент в крепостта ти пристига пратка за теб. Провери я, шефе. Идвам, не можеш да ме спреш! Нищо не може да ме спре, никой! Опитай се да го запомниш! Аз съм най-лудото копеле, което някога си срещал! Ние пак ще се видим.

След тези думи Касапина затвори.

Маджоне бързо навлече хавлията си и закрачи към входната порта. Не можеше да повярва на очите си — отпред беше спрял микробус за доставки на „Федерал Експрес“!

Това означаваше, че побърканото копеле Съливан сигурно в момента наблюдава къщата. Възможно ли беше? Наистина ли това, което току-що му бе казал, се случваше?

— Винсент! Марио! Довлечете си задниците тук! — изрева Маджоне на бодигардовете си, които се появиха тичешком откъм кухнята със сандвичи в ръка.

Босът нареди на един от хората си да отвори пратката — още там, край басейна.

— Снимки са, господин Маджоне — провикна се бодигардът след няколко изнервящи минути. — Ужасно красиви гледки.

93.

— Май го открихме!

Тъкмо бях приключил сутрешната терапия с една пациентка. Казваше се Емили Коро и си бе тръгнала, за да се заеме с учителските си задължения, а аз се надявах, че вече ще се справя с подобрено самочувствие. А сега Сампсън се обаждаше на мобилния ми телефон. Големия Джон обикновено не се въодушевяваше лесно, така че трябваше да има основателна причина за развълнувания му глас.

Така се и оказа.

Късно същия следобед двамата с него пристигнахме във Флатланд, район на Бруклин. Трябваше да открием местната кръчма „Томи Маккой“.

Когато влязохме, чистото и спретнато заведение беше полупразно. В далечния край на излъскания до блясък махагонов бар седяха единствено барманът — едър ирландец с бандитски вид, и един по-дребен, но добре сложен тип, вероятно около четиридесет и пет годишен. Казваше се Антони Мулино и се изявяваше като художник в Манхатън. Знаехме, че е някогашен близък приятел на Майкъл Съливан.

Настанихме се от двете му страни.

— Уютничко — отбеляза с усмивка той. — Няма да побягна, момчета. Дойдох тук по своя воля. Опитайте се да го запомните. По дяволите, двама мои чичовци са ченгета тук, в Бруклин. Ако желаете, можете да проверите.

— Вече го направихме — осведоми го Сампсън. — Единият е пенсионер, живее в Мъртъл Бийч; другият е отстранен временно.

— Е, значи всичко е ясно. Не е чак толкова зле. Все сме в играта.

Двамата със Сампсън се представихме и Мулино заяви, че познава Джон отнякъде, но не се сещаше от къде по-точно. Добави, че следял случая с шефа на руската мафия, известен с прозвището Вълка, разследване, по което работех, докато бях в Бюрото.

— Чел съм за теб и в някакво списание, но не се сещам кое — рече той.

— Не съм чел статията — казах. — В „Ескуайър“51.

Мулино схвана шегата и се засмя дрезгаво, сякаш се изкашля. После попита:

— И така, как сте разбрали за мен и Майки? Доста време мина. Стара история.

Сампсън му разкри малка част от това, което знаехме — че ФБР е сложило камери в частен клуб, посещаван често от Джон Маджоне. Знаехме, че Маджоне е наредил да очистят Касапина, а Касапина търси разплата.

— Агенти на Бюрото са разпитвали в Бей Паркуей и името ти изскочило — обясни Сампсън.

Мулино дори не го изчака да довърши. Забелязах, че докато говори, постоянно движи ръцете си.

— Добре, частния клуб в Бенсънхърст — започна той. — Били ли сте там? Стар италиански район. Повечето сгради са двуетажни, с магазинчета отпред, нали се сещате? Местенцето е