Крос

още няколко минути в колата.

Най-после слезе, разкърши се и вдъхна от порядъчно замърсения градски въздух.

Готови или не, но аз съм тук, помисли си той. Реши да мине по Уисконсин Авеню. Щеше да огледа мадамите там, а може би и да успее да подмами някоя в странична алея. А после ще му мисли в зависимост от настроението си. Той беше Майкъл Съливан, Касапина от Слиго, най-откаченото копеле, живяло някога на това въртящо се кълбо, обгърнато от мръсни газове. Как беше онова старо изречение, което харесваше… Три от четирите гласа в главата ми казват — върви и го направи.

Входът към алеята откъм Тридесет и първа улица бе окъпан в бледожълта светлина, идваща от ресторанта за спагети „Пиколо“. Тук бяха задните входове на повечето заведения по Ем Стрийт, която бе успоредна на алеята.

Касапина мина покрай ресторант за барбекю, френско бистро и някаква миризлива закусвалня за мазни хамбургери.

Забеляза двама типове, които вървяха по алеята, после още двама — всички се бяха запътили към него.

Какво, по дяволите, беше това?

Какво ставаше?

Не му трябваше много време, за да се досети. Това бе краят на пътя. Някой най-после беше на крачка пред него. Черни кожени якета. Широкоплещести мъжаги с боксьорска стойка. Определено не приличаха на студенти от Джорджтаун, минали напряко по алеята, за да хапнат по залък кравешко в „Стек44 енд Брю45“.

Съливан се извърна към Тридесет и първа улица и видя, че по нея се задават още две горили.

Грешка. Но този път негова.

Беше подценил Джон Маджоне.

86.

— Изпраща ни господин Маджоне! — извика едно от дебеловратите момчета, запътило се наперено към Майкъл Съливан от входа на алеята откъм Уисконсин. Останалите мутри се движеха бързо и почти го бяха сгащили. Дотук с мистерията и интригата… Двама вече бяха извадили оръжията си, като ги държаха в небрежно отпуснатите си ръце. Касапина не беше въоръжен, като се изключи скалпелът в ботуша му. Мигновено прецени, че е абсурдно да се измъкне от четиримата, не и само с ножа. Може би нямаше да има шанс дори ако носеше пистолет. И така, какво би могъл да предприеме? Да ги снима с фотоапарата ли?

— Хей, Касапин, приятелят ми малко се обърка. Господин Маджоне няма желание да те вижда — заговори по- възрастният тип. — Той просто иска да изчезнеш. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Например сега. Мисля, че ще можеш да изпълниш желанието на господин Маджоне, нали? Обзалагам се, че ще успееш. После ще намеря жена ти и трите ти хлапета и ще ги накарам и те да изчезнат.

Мислите на Майкъл Съливан препускаха бясно в опит да прецени ситуацията.

Може би щеше да се справи с единия, този с голямата уста. Нямаше да е пълен провал, ако успее да затвори завинаги грозната дупка на лицето му, да го накълца както трябва.

Но какво ще прави с останалите трима?

Вероятно ще може да очисти двама от тях при повече ловкост и късмет. Ако ги принуди да се приближат достатъчно, за да използва скалпела, което обаче едва ли щеше да стане. Те бяха глупави, но не чак дотам. Как можеше да ги предизвика? Не искаше да се предава без бой.

— Ако си мъж, ела да се справиш сам с мен, бабоне! — подвикна той на устатия.

Използва мафиотския термин за откачен, за да го предизвика. Опитваше се да му влезе под кожата. Навярно щеше да умре през следващите няколко минути, но все още не беше готов да се предаде.

Лицето на устатия се озари от мрачна усмивка:

— Не се съмнявай, че мога и сам да се справя с теб. Но я познай кой е бабонето днес! Ще ти подскажа малко. Може би тази сутрин си му бърсал задните части.

Касапина не отвърна, само пъхна ръка в джоба на якето си и остана така.

Устатият явно промени намерението си и вдигна свободната си ръка. Останалите спряха. Вече всички бяха с извадени пистолети.

Устатият даде знак на двамата мъже зад Съливан да се придвижат надясно, докато той и четвъртият отстъпиха наляво. Така Касапина стана мишена за всички. Умен ход.

— Оказа се глупак, Майк. Този път оплеска нещата, нали? Имам само един въпрос към теб: мислил ли си някога, че ще свършиш така?

Съливан не можа да сдържи смеха си.

— Знаеш ли какво? Никога не съм мислил, че някога ще свърша. Дори не ми е хрумвало. Всъщност всичко продължава.

— О, свърши. Точно тук и сега. Само гледай филма, докато финалните надписи не угаснат за теб.

Което несъмнено беше вярно… В този миг Касапина чу викове, на които в първия миг не можа да повярва.

Идваха зад гърба му и той се обърна, за да провери дали е истина, или някой си прави шега с него.

В другия край на алеята се изкрещя отново — ето ти наистина неочаквано чудо!

Или най-щастливият ден в живота му.

Гледай ти кой бе тук, за да оправи нещата!

87.

— Вашингтонска полиция! Всички оръжия долу! Веднага! Ние сме полицаи. Оръжията на земята!

Съливан видя ченгетата — двама чернокожи в цивилни дрехи. Приличаха на детективи.

Приближаваха зад наемните убийци, които бяха заели позиция близо до Тридесет и първа улица и се опитваха да решат какво, по дяволите, да правят.

Съливан също премисляше какъв да бъде следващият му ход.

При вида на ченгетата светкавично се запита дали те не са част от полицейския отряд на Джорджтаун, изпратени да заловят изнасилвача. Да хванат него…

Беше готов да заложи хилядарка, че нещата стоят точно така. Ако беше прав, то той бе единственият на тази алея, който го знаеше.

Едно от ченгетата вече се обаждаше за подкрепление. В този момент двама от пратениците на мафията се обърнаха… и просто си тръгнаха.

Детективите бяха с извадени оръжия, но какво трябваше да предприемат? Разумно погледнато, какво можеха да направят?

Съливан едва се сдържа да не избухне в смях, докато се извръщаше бавно, за да поеме също с уверена крачка към „Уисконсин“.

След това се затича с все сили към оживената улица. И нали си беше луд, заливаше се в гръмогласен кикот. После реши да се съсредоточи и продължи да тича. Както в добрите стари времена в Бруклин, когато беше още хлапе и новак в играта.

Тичай, Майки, тичай. Тичай, за да спасиш кожата.

Какво щяха да направят ченгетата? Да го застрелят в гръб ли? И за какво? Защото тичаше? Защото беше жертва на четирима въоръжени мъже на алеята?

Ченгетата крещяха, заплашваха, но не им оставаше нищо друго, освен да го гледат как се отдалечава. Най-забавното нещо, което му се бе случвало някога.

Полицията бе дошла да го спаси.

Огромна грешка.

88.

Униформени ченгета влизаха и излизаха от полицейското управление на „Уисконсин“, когато двамата със Сампсън пристигнахме там. Детектив Майкъл Райт най-после бе разбрал, че с партньора му току-що са оставили изнасилвача от Джорджтаун да избяга, с което са пропуснали най-големия удар в кариерата си. Все пак бяха задържали двама мъже, които може би знаеха какво става.

Двамата със Сампсън прекосихме помещението, където правеха експертизите на куршумите, и се насочихме към стаите за разпити, намиращи се зад кабинките на детективите. Работната зала ми изглеждаше позната — овехтели и очукани бюра, стари компютри и телефони от друга епоха, препълнени кошчета за отпадъци.

Преди да влезем в стаята за разпити, Райт ни осведоми, че арестуваните на алеята не са отронили нито дума, но били въоръжени с пистолети „Берета“ и със сигурност са професионални убийци.

— Забавлявайте се — пожела ни Райт, когато с Джон влязохме вътре.

— Аз съм детектив Джон Сампсън — заговори веднага той. — А това е д-р Алекс Крос, съдебен психолог, който участва в разследването на серия изнасилвания в района на Джорджтаун. Аз съм детективът по случая.

Двамата останаха мълчаливи. Бяха около тридесетгодишни яки мъже. Подигравателните усмивки не слизаха от лицата им.

Сампсън им зададе още няколко въпроса, после се настани на един стол срещу тях и също потъна в мълчание.

След известно време административната секретарка почука на вратата, влезе и му подаде два факса, още топли от машината.

Той ги прочете и ги остави пред мен.

— Не знаех, че мафията действа толкова активно в района на Вашингтон — отбеляза Сампсън. — Явно съм грешил. И двамата сте убийци на мафията. Някой от вас има ли да каже нещо за станалото на онази алея?

Горилите продължаваха да се държат дразнещо самодоволно, без да отговарят на въпросите ни. Сякаш не бяхме в стаята.

— Доктор Крос, може би ще успеем да разберем и сами, без тяхна помощ — обърна се Сампсън към мен с официален тон.

— Може да се опитаме — важно отговорих. — Тук пише, че Джон Мотиката Антонели и Джоузеф Острието Лануджело работят за Джон Маджоне от Ню Йорк. Това ще рече, че Маджоне Дж. Маджоне-старши е онзи, който е наел преди няколко години мъж на име Майкъл Съливан, познат още като Касапина, да му изпълни една мокра поръчка. Спомняш ли си това, Джон?

— Да — отвърна Сампсън, — очистиха един китайски наркодилър. Съпругата ти Мария също бе убита по това време. Сега господин Съливан е заподозрян по случая.

— Същият този Майкъл Съливан, наречен Касапина, е заподозрян и за серия изнасилвания в Джорджтаун и поне за още едно