физическа форма, но какво от това? Какво самодоволно и самовлюбено копеле беше този тип!
— Кой, по дяволите, е там? — изкрещя той към тъмния двор. — Попитах — кой е там? Най-добре започни да тичаш!
Съливан се усмихна. Това ли беше тежката артилерия на Джуниър? Новият Касапин? Този смотаняк в уютното си гнезденце на плажа? Този надут тъпак по плажни шортички и джапанки?
— Хей, аз съм Майкъл Съливан! — извика Касапина в отговор.
Излезе от сянката, направи лек поклон и изстреля първия откос към верандата, преди Данте да разбере какво става. А и откъде можеше да предположи? На кого би му стискало да се противопостави на страшния гангстер, обитаващ тази къща?
— Това е само за начало! — изрева Касапина, докато куршумите надупчиха корема и гърдите на Данте. Мафиотът се свлече на колене, измери Съливан с кръвнишки поглед, после падна по лице.
Касапина продължи да натиска спусъка, обсипвайки с куршуми двата ягуара. Посипа се облак от натрошени стъкла. По скъпите шасита на колите се нанизаха множество дупки в права линия. Добра работа.
Когато спря да стреля, чу викове откъм вътрешността на къщата. Жената и децата на мафиота пищяха с все сила. С два бързи откоса пръсна прожекторите на предната веранда.
Сетне пристъпи към къщата със скалпел в ръка. Щом приближи тялото, разбра, че Данте Ричи е мъртъв. Въпреки това го претърколи по гръб и нанесе десетина удара със скалпела по лицето му.
— Нищо лично, Данте — измърмори Съливан. — Но не си новия Касапин.
После се накани да тръгва. Данте Ричи бе получил посланието му. Много скоро щеше да го получи и Маджоне Джуниър.
Тогава от прага на входната врата се разнесе женски глас.
— Ти си го убил! Копеле! Ти си убил моя Данте!
Съливан се обърна и видя жената на мафиота с пистолет в ръка. Беше дребничка и много хубава, висока не повече от метър и петдесет.
Тя стреля наслуки в тъмнината. Не знаеше как, дори не можеше да държи правилно оръжието. Но явно притежаваше нещо от горещата кръв на Маджоне.
— Върни се в къщата, Сесилия! — извика Съливан. — Или ще ти пръсна черепа!
— Ти си го убил! Ти, мръсна отрепко! Гаден кучи син! — Тя слезе от верандата и пристъпи в двора.
Плачеше и крещеше в несвяст, но приближаваше към него. Глупачка.
— Ще те убия, негоднико! — Следващият й куршум рикошира в бетона на малкия басейн за птици, само на около метър вдясно от Съливан.
Гласът й се извиси в остър писък. Приличаше на вой на ранено животно.
Тогава нещо у нея се пречупи и тя се втурна по алеята за коли. Стреля още два пъти, преди Съливан да изпрати два куршума в гърдите й. Жената се строполи, сякаш се бе сблъскала със стена. Тялото й се разтърсваше в предсмъртни конвулсии. Касапина наряза и нея.
Когато се качи в колата си, се чувстваше много по-добре. Беше доволен от себе си. Дори нямаше нищо против дългия обратен път. Подкара с пълна скорост по магистралата, отвори прозорците и с цяло гърло запя заедно с Боно.
70.
Следващият ден щеше да мине под мотото: „Какво, по дяволите, си мисля, че правя“. Появих се в Шесто полицейско управление, където работеше Джейсън Стемпъл, и започнах да разпитвам за него. Не бях сигурен какво ще сторя, след като го открия. Но бях достатъчно притеснен за Ким Стафорд, за да се опитам да предприема нещо.
Вече не носех значка, нито картата си от ФБР, но мнозина от управлението ме познаваха. Макар че сержантът зад бюрото в приемната явно не беше сред тях.
Той ме накара да чакам зад стъклото за цивилни повече, отколкото ми се щеше. Реших, че трябва да се примиря. Останах прав и заразглеждах грамотите с награди, окачени по стените, докато накрая сержантът ме пусна да вляза във вътрешното помещение.
Там ме очакваше друг полицай.
— Пуласки, заведи господин… — Сержантът погледна подписа ми в пропуска — господин Крос в съблекалнята при Стемпъл. Мисля, че вече трябва да е там.
Последвах униформения по коридора, като мимоходом се заслушах в разговорите на неколцина полицаи. Пуласки бутна тежката въртяща се врата към съблекалнята. Лъхна ме познатата миризма на пот и различни дезинфектанти.
— Стемпъл! — извика полицаят. — Имаш посетител.
Младият мъж, наближаващ тридесетте, бе висок приблизително колкото мен, но по-тежък. Стоеше пред редицата очукани шкафчета и тъкмо нахлузваше тениска на националите от Вашингтон. В помещението имаше още неколцина полицаи, които явно не бяха на смяна. Оплакваха се и се подиграваха с щатската съдебна система, която напоследък определено си го заслужаваше.
Отидох при Стемпъл, който тъкмо си слагаше часовника. Не ми обърна никакво внимание.
— Може ли да поговорим за минута? — попитах го. Опитвах се да бъда учтив, но ми беше трудно да любезнича с мъж, който бие приятелката си.
— За какво? — Почти не ме удостои с поглед.
Снижих глас.
— Искам да поговорим за… Ким Стафорд.
Изведнъж не особено дружелюбното му държане се превърна в открита враждебност. Стемпъл ме измери с поглед от горе до долу, сякаш бях скитник, нахлул в дома му.
— Между другото, какво търсиш тук? Полицай ли си?
— Бях полицай. Сега съм психиатър. Ким се консултира с мен.
Малките очи на Стемпъл ме стрелнаха с омраза. Вече добиваше представа за картинката и явно никак не му харесваше. Нито пък не мен, защото стоях пред огромен мъжага, който имаше навика да бие жени и понякога да ги гори с цигара.
— Току-що изкарах двойна смяна — изръмжа той. — Ако си знаеш интереса, стой далеч от Ким. Чу ли ме?
Сега, след като се срещнахме, вече имах професионално мнение за Стемпъл: той беше пълен боклук.
— Ти я биеш, Стемпъл — казах, когато той понечи да се отдалечи. — Изгорил си я с цигара.
В съблекалнята настъпи тишина, но никой не застана на страната на полицая. Просто ни наблюдаваха. Двама от колегите му кимнаха, сякаш вече знаят.
Той бавно се извърна и се изпъна в цял ръст.
— Какво си намислил бе, задник! Кой, по дяволите, си ти, бе! Да не би да я чукаш?
— Няма такова нещо. Казах ти, че съм тук да поговорим. И ако си знаеш интереса, по-добре ме изслушай.
В този момент Стемпъл нанесе първия си удар. Аз отстъпих назад и той пропусна, но не съвсем. Определено бе избухлив и доста як.
Това беше всичко, от което се нуждаех. Направих ляв финт и му забих един ъперкът право в корема, от което той хлъцна.
Но в следващия миг силните му юмруци се стовариха в диафрагмата ми. Политнах към шкафчетата. Металните врати издрънчаха. Прониза ме остра болка в гърба. Надявах се да не съм счупил някое ребро.
Веднага щом се изправих на крака, се хвърлих към него. Той се препъна и за миг изгуби концентрация. После отново замахна. Този път юмрукът му срещна челюстта ми.
Върнах му го — силен прав в брадата, последван от ляв лупинг, който се стовари право във веждата му. Един за мен, един за Ким Стафорд. Сетне го цапардосах в скулата.
Стемпъл се извъртя застрашително, но миг след това ме изненада: строполи се на пода. Дясното му око беше започнало да се затваря.
Ръцете ми пулсираха. Бях готов да продължа схватката с този жалък страхливец. Истинската битка още не бе започнала и останах разочарован, когато той продължи да лежи, без да помръдва.
— Така ли се държиш с Ким? Не ти угоди с нещо и ти веднага я цапардосваш?
Той изръмжа, но бързо млъкна.
— Чуй ме добре, Стемпъл — продължих. — Ако искаш да запазя за себе си това, което знам, и да не го съобщавам по-нагоре, постарай се никога повече да не й посягаш. Никога. Дръж ръцете си далеч от нея. Както и цигарите си. Ясен ли съм?
Той остана да лежи на пода и това ми бе достатъчно. Отправих се към вратата, когато един от полицаите срещна погледа ми.
— Браво на теб — кимна мъжът.
71.
Ако Мама Нана работеше по случая в Джорджтаун, щеше по свойствения си, неподражаем начин да каже, че вече е „закъкрил“. Двамата със Сампсън пуснахме няколко интересни подправки в манджата, разпалихме огъня и зачакахме.
Погледнах Големия мъж, седнал срещу мен край масата, върху която бяха пръснати папки с криминални доклади.
— Никога досега не съм виждал толкова много безполезна информация — измърморих сърдито.
— Е, вече знаеш какво ми е на главата с този случай. — Той стискаше в ръка гумена топка против стрес. Чудех се как още не се бе пръснала на парченца.
— Този тип е предпазлив, изглежда достатъчно умен и е изключително жесток. Притежава и доста силно оръжие — използва снимките от престъпленията си, за да заплашва жертвите. Превръща всяко нападение в нещо лично. — Мислех на глас. Понякога ми помагаше.
Напоследък ми бе станало навик да крача из стаята. През последните часове навярно бях изминал десетина километра в кръстосване по килима в заседателната зала във Второ управление, където се бяхме настанили. Краката вече ме боляха, но това ми помагаше да мисля. Както и киселите зелени ябълки.
Сутринта бяхме започнали с преглеждане на полицейските доклади за престъпления през последните четири години, като търсехме общото помежду им. Дирехме някаква нишка, която да ни помогне да свържем отделните случаи. Предвид всичко, което знаехме досега за престъпника, ние търсехме изчезнали жени, случаи на изнасилване, осакатени и обезобразени жертви. Отначало в Джорджтаун, а след това и в цялата област.
За да се разведрим, слушахме по
