грабнах ключовете си — беше ми станало навик през повечето нощи да се разхождам с новия си мерцедес. Да шофираш такава кола, беше истинска мечта, а седалките бяха удобни като креслата в нашата дневна. Просто включваш радиоуредбата, облягаш се назад и се отпускаш. Прекрасно усещане.
Когато същата нощ най-после си легнах, мислите ми отново отидоха на онова място, което все още имах нужда да посещавам. Спомените за Мария — моето убежище. Меденият ни месец. Може би това бяха десетте най- хубави дни в живота ми. Всичко беше съвсем живо в паметта ми.
Слънцето бе слязло ниско под палмите и сега бавно потъваше зад синята линия на хоризонта. Бях на терасата на нашия хотел. Празното място до мен все още пазеше топлината на Мария, която до преди малко бе лежала до мен.
Сега стоеше пред огледалото.
Истинска красавица.
Беше облечена само по една моя риза и се приготвяше за вечеря.
Винаги се оплакваше, че краката й са прекалено слаби, но аз ги намирах дълги и красиви. Възбуждах се само като ги гледах.
Наблюдавах как Мария прибира лъскавата си черна коса в стегнат кок. Прическата подчертаваше дългата, изящна извивка на врата й. Господи, обожавах тази жена!
— Направи го пак — помолих я.
Тя се подчини, без да каже нито дума.
Когато наклони леко глава, за да си сложи обецата, погледът й срещна моя в огледалото.
— Обичам те, Алекс. — Тя се извърна към мен. — Никой никога няма да те обича като мен.
63.
Беше нещо прочувствено, но сега не можех да си спомня какво точно.
Надигнах се — съвсем сам в леглото, изтръгнат внезапно от мястото, на което се бях пренесъл в любимото си полубудно, полусънно състояние. Спомените ми се бяха препънали в бяло петно.
Подробностите от медения ни месец в Барбадос винаги са били кристално ясни в паметта ми. Защо сега не можех да си припомня какво бях казал на Мария?
Часовникът на нощното шкафче показваше два и петнадесет.
Бях напълно буден.
Светнах лампата.
Вече бе немислимо да остана в леглото. Излязох в коридора с намерението да сляза долу и да посвиря на пианото.
На площадката спрях с ръка върху перилото. Открехнатата врата на стаята на Али ме прикова на място.
Влязох вътре и от прага се загледах в моето малко момче.
Представляваше малка купчинка под завивките, от единия край на които се подаваше босото му краче.
Тънкият лунен лъч върху стената бе достатъчен, за да видя лицето му. Веждите му бяха смръщени, сякаш бе потънал в мисли, точно както изглеждах понякога и аз самият.
Когато се промъкнах под завивките, той се сгуши до гърдите ми и завря глава в ръката ми.
— Здравей, татко — рече сънено.
— Хей, мъниче — прошепнах, — заспивай.
— Лош сън ли сънува? — попита детето.
Усмихнах се. Това беше въпросът, който му бях задавал безброй пъти в миналото. А сега думите се връщаха обратно — като изгубена част от мен самия.
Той ми даваше моите думи, а аз му дадох тези на Мария.
— Обичам те, Али. Никой никога няма да те обича така, както те обичам аз.
Моето момче не помръдна, навярно отново бе заспало. Останах да лежа така, обгърнал рамото му с ръка, докато дишането му не се върна към спокойния си ритъм. И по някое време, потопен в топлината на детското телце, отново почувствах, че съм заедно с Мария.
64.
Когато Майкъл Съливан беше със синовете си, спомените за баща му винаги бяха най-силни. Блестящата белота на месарницата, фризера в дъното, мъжът, който идваше веднъж в седмицата, за да опакова обезкостеното месо, миризмата на ирландското сирене и пресните наденици.
— Хей, давай бе! — извика някой.
Викът върна Съливан в настоящето — на игрището, близо до дома му в Мериленд.
— Този тип въобще не може да удря! Не го бива за нищо! Ама че некадърник! — разнесе се наблизо.
Обикновено Шеймъс и Джими бяха яростните коментатори по време на бейзболните мачове. Най-големият му син — Майкъл-младши, както винаги бе концентриран в играта. Съливан виждаше в яркосините му очи същото желание — да удари стареца си веднъж и завинаги.
Майкъл му се извъртя и полетя в остра дъга. Съливан пое дълбоко дъх и замахна — после чу изплющяването, когато топката се удари в бейзболната ръкавица на Джими. Биваше го, кучият му син!
В другия край на празното игрище, където се упражняваха, настана суматоха. Джими, кетчърът, направи победен кръг около баща си, държейки топката високо във въздуха.
Единствено Майкъл-младши оставаше хладнокръвен и спокоен. Позволи си само лека усмивка, но не напусна могилката на питчъра, не се присъедини към ликуването на братята си.
Не отместваше поглед от стареца си, когото никога досега не бе удрял.
Сетне наведе глава, готов да продължи играта, когато изведнъж спря.
— Какво е
Съливан сведе глава и видя нещо да се движи по гърдите му.
Мигом се просна на земята.
65.
Бейзболната бухалка, която излетя от ръката му, се разцепи във въздуха. Металната ограда зад началната база издрънча, когато куршумът рикошира.
— Момчета! Бягайте към заслона! — изкрещя той.
Нямаше нужда да им повтаря. Майкъл-младши сграбчи най- малкия си брат за ръката. Тримата хукнаха към навеса с ниска ограда, където бяха местата на треньора и резервните играчи. Малките копелета тичаха тъй, сякаш току-що са задигнали нечий портфейл.
Касапина побягна с все сили в противоположна посока. Искаше да отклони огъня от синовете си.
Освен това трябваше да се добере до оръжието си в колата.
Хъмвито31 му бе паркирано на около петдесетина метра от игрището и той тичаше право към него. Друг куршум изсвистя на сантиметри от брадичката му.
Изстрелите идваха откъм горичката от лявата страна на игрището, встрани от шосето. Толкова успя да разбере, докато тичаше презглава.
Когато стигна до джипа, отвори дясната врата и плонжира вътре. Последва експлозия от натрошени стъкла.
Касапина не помръдна, притиснал лице в постелката на пода. После протегна ръка под шофьорската седалка.
Беретата му беше прикрепена там, доказателство за нарушено обещание към Кейтлин. Той стисна зареденото оръжие и накрая се осмели да се огледа.
Бяха двама и в момента приближаваха откъм горичката — явно бяха от доверените момчета на Маджоне. И бяха дошли да го очистят. А може би и децата му.
Касапина изпълзя през полуотворената врата на автомобила, претърколи се върху чакъла и се напъха между колелата. Погледна отдолу и видя два чифта крака да тичат към него.
Нямаше време за внимателно планиране. Стреля два пъти изпод шасито. Единият от хората на Маджоне изрева, когато над глезена му цъфна кърваво петно.
Той се строполи на земята и Касапина стреля отново, право в сгърченото му от болка лице. Копелето така и не разбра как премина в отвъдното. Но това беше последната грижа на Съливан в момента.
— Татко! Татко! Татко, помощ!
Гласът на Майкъл се носеше откъм игрището, пресипнал от страх.
Съливан скочи и видя другия убиец да крачи към навеса, може би на около седемдесет метра от него. Вдигна пистолета, но осъзна, че и момчетата му са на прицел.
Скочи в джипа и го подкара с пълна скорост.
66.
Натискаше педала на газта докрай. Животът на момчетата му зависеше от това. Маджоне беше от този тип страхливци, които не биха се замислили да избият цялото му семейство. После се прицели през прозореца. Не биваше да пропуска. Убиецът спринтираше през вътрешното игрище. Съливан предположи, че като по-млад е бил приличен спортист. При това не е било много отдавна.
Майкъл-младши наблюдаваше всичко изпод навеса. Хлапето притежаваше самообладание, но в момента това едва ли му помагаше.
— Залегни! — изкрещя му Съливан. — Майкъл, залегни!
Убиецът осъзна, че Съливан наближава зад него. И спря, за да стреля.
Очите му се разшириха, когато предната решетка на джипа закачи якето му и го понесе със скорост от осемдесет километра в час. Колата не намали и когато го размаза върху металната ограда.
— Добре ли сте, момчета? — извика Съливан, без да отделя поглед от убиеца. Той не помръдваше, сякаш бе залепен за оградата.
— Добре сме — с треперещ глас отвърна Майкъл- младши, макар да не бе изгубил самообладание.
Съливан слезе от джипа. Тъпакът висеше между бронята на автомобила и оградата, притиснат като в метален сандвич. Главата му бе клюмнала встрани. Гледаше само с едното си око, полузатворено от кръвта.
Съливан отиде и вдигна от земята разцепената си бухалка.
Завъртя я и замахна един път, два пъти, отново и отново, крещейки след всеки удар:
—
Последният замах пропусна мишената си. Смачканият капак на джипа приличаше на
