Крос

кървав кратер. Но гледката го отрезви и му напомни къде се намира.

Съливан се качи в колата и пое на заден към мястото, откъдето момчетата наблюдаваха сцената като зомбирани. Когато се качиха в джипа до баща си, никой от синовете му не заговори, но и никой не се разплака.

— Вече всичко е наред — увери ги той. — Всичко свърши. Аз ще се погрижа за останалото. Чухте ли ме? Обещавам. Кълна се в очите на мъртвата си майка!

И щеше да удържи на клетвата си. Те бяха посегнали на Касапина и семейството му, сега той щеше да им го върне.

На мафията.

На Джон Маджоне.

67.

Имах пореден сеанс с Ким Стафорд. Когато тя влезе, носеше тъмни слънчеви очила и приличаше на уплашен беглец. Стомахът ми се сви, осъзнах, че в този случай думите ми са безполезни.

Сега, след като знаех кой е годеникът й, ми беше още по- трудно да уважа желанието й да го прикрива. Исках да се изправя лице в лице с този боклук.

— Ким — подех малко след началото на сеанса, — Сам държи ли някакво оръжие в апартамента си? — Сам беше името, с което се бяхме споразумели да го наричаме по време на срещите ни. Така наричали и булдога, ухапал Ким, когато била малка.

— Има пистолет върху нощното шкафче — отвърна тя.

Опитах се да прикрия загрижеността и тревогата, които изпитах.

— Някога насочвал ли го е към теб? Заплашвал ли е да го използва?

— Само веднъж — отрони тя и приглади притеснено полата си. — Беше отдавна. Ако мислех, че говори сериозно, още тогава щях да го напусна.

— Ким, бих искал да обмислим с теб авариен план за спасение.

— Какво намеквате? — ужасено ме изгледа тя.

— Да набележим някои предпазни мерки — поясних аз. — Да отделиш настрани малко пари, да държиш някъде куфар с дрехи от първа необходимост, да намериш безопасно място, където да отидеш, в случай че се наложи да бягаш.

Не съм сигурен защо свали очилата си точно тогава, но явно бе решила, че сега е моментът да ми покаже насиненото си око.

— Не мога, д-р Крос. Ако имам план, навярно ще го приложа. А мисля, че тогава той наистина ще ме убие.

След последния си сеанс за деня, преди да си тръгна, проверих гласовата си поща. Имаше само едно съобщение. Беше от Кайла.

„Хей, аз съм. По-добре се хвани за нещо, за да не паднеш! Нана ми позволи довечера да сготвя за всички нас. В нейната кухня! Ако не бях толкова изплашена, щях да кажа, че нямам търпение. И така, ще направя две домашни посещения, а после ще се отбия в магазина. След това може да се застрелям на паркинга. Ако не го направя, ще се видим у дома, към шест часа. Исках да кажа в твоята къща“.

Беше почти шест, когато чух съобщението. Опитах се да не мисля за сеанса с Ким, но не постигнах особен успех. Надявах се, че тя ще е добре, а и не бях сигурен дали трябва да се намеся. Когато пристигнах на Пета улица и влязох забързано вкъщи, Кайла вече действаше в кухнята. Беше препасала една от любимите престилки на Нана и тъкмо пъхаше във фурната тава с ребърца.

Нана седеше изправена на стола си край кухненската маса, а пред нея се мъдреше недокосната чаша с бяло вино. Това се казваше интересен развой на събитията.

Децата се мотаеха из кухнята, навярно искаха да проверят колко дълго ще издържи Нана без работа.

— Как мина денят ти, татко? — посрещна ме Джени. — Какво беше най-хубавото нещо, което ти се случи?

Думите й извикаха широки усмивки върху лицата на всички. Понякога по време на вечеря обичахме да задаваме този въпрос. Правехме го от години.

Замислих се за Ким Стафорд, а след това за случая с изнасилванията в Джорджтаун, както и за реакцията на Нана, че работя по тях. Мисълта за Нана ме върна към настоящето и въпроса на дъщеря ми.

— Най-хубавото ли? — отвърнах аз. — Да бъда тук с вас, скъпи мои, е най-хубавото нещо на света.

68.

Нещата започнаха да стават напечени.

Касапина мразеше плажа, мразеше пясъка, миризмата на солена вода, изобщо ненавиждаше всичко, свързано с посещенията на мръсното крайбрежие. А Кейтлин и момчетата страшно обичаха да пътуват през лятото до Кейп Мей. Е, можеха да се наслаждават на вълните, но по-добре без него.

Така че това, което го бе довело на брега, беше само бизнес и нищо друго. Още повече че трябваше да измине целия този път до Саут Джърси. Беше отмъщение, насочено срещу Джон Маджоне. Двамата с него се мразеха още откакто бащата на Маджоне бе избрал откачения ирландец за свой доверен убиец. Бе наредил на Съливан да ликвидира едно от приятелчетата на сина му и Касапина бе свършил работата с обичайния си ентусиазъм — наряза Рико Мариначи на малки парчета.

Напоследък Джон Маджоне се бе покрил. Което не беше изненада. Затова планът на Касапина претърпя малка промяна. Щом още не можеше да отреже неговата глава, щеше да започне с нечие друго тяло.

Въпросното тяло беше на Данте Ричи. Той беше най-младият в синдиката на Маджоне, любимецът на дона. Беше му като син. Помежду си хората му се шегуваха, че Джон Маджоне не си бърше задника, преди да се посъветва с Данте.

Малко преди залез-слънце Съливан пристигна в крайбрежния град Мантолукинг, Ню Джърси. Докато шофираше покрай Барнигат Бей, океанът в далечината изглеждаше пурпурен — красива гледка, ако някой си пада по цветни пощенски картички. Вдигна прозорците, за да се предпази от соления въздух. Нямаше търпение да си свърши работата и да се махне по-далеч оттук.

Самото градче бе разположено върху скъпоструваща ивица земя, простираща се на по-малко от километър и половина. Никак не бе трудно да открие къщата на Ричи на Оушън Авеню. Мина покрай предната порта, паркира малко по- нагоре по улицата и се върна пеша.

Явно Ричи се бе устроил доста добре. Главната къща представляваше голяма постройка в колониален стил: три етажа, капаци от кедрово дърво на прозорците, всичко изглеждаше идеално поддържано. А и беше разположено на самия бряг. Гараж с четири клетки, къща за гости, басейн с гореща вода сред дюните. Имението струваше най-малко шест милиона долара. Точно от типа лъскави придобивки, които бандитите купуват на съпругите си, за да ги накарат да забравят ежедневните грабежи и убийства, с които мъжете изкарват прехраната им.

А Данте Ричи беше убиец от класа, в това го биваше най-много. По дяволите, той се мислеше за съвременно и подобрено издание на Касапина!

От мястото си Съливан не можеше да види кой знае колко от разположението на къщата. Предположи, че основните помещения са с изглед към океана. Ала плажът не му осигуряваше добро прикритие. Трябваше да остане отпред и да изчака.

Това не беше проблем за него. Не му липсваше търпение, за да си свърши работата. Спомни си келтската поговорка, която дядо му Джеймс обичаше да повтаря: Coimhead fearg fhear na foighde или някаква подобна дивотия, означаваща: Пази се от гнева на търпеливия.

Съвсем вярно, мислеше си Майкъл Съливан, докато чакаше напълно неподвижно в падащия здрач.

69.

Отне му известно време, докато придобие обща представа за двора и къщата на плажа. Вътре не се забелязваше особено движение, но беше ясно, че семейството си е у дома: Данте, две малки деца и — поне доколкото Съливан можеше да различи от наблюдателния си пункт — готина млада съпруга, хубава италианска блондинка.

Но нямаше посетители, нито пък някъде се виждаше охрана. Или с две думи — истинско порядъчно семейство. Това означаваше, че огнестрелните запаси в къщата се ограничават до пистолета на Данте Ричи. Но каквото и да бе оръжието му, едва ли можеше да си съперничи достойно с деветмилиметровия автоматичен пистолет на Съливан. Или със скалпела му.

Въпреки хладното време, той се потеше под якето, даже тениската му се бе навлажнила. Дори океанският бриз не можеше да го разхлади. Само търпението му помагаше да запази самообладание. Или както си мислеше — професионализмът му. Без съмнение го бе наследил от баща си, оригиналния Касапин, който, ако не нещо друго, беше търпеливо копеле.

Накрая се запъти към къщата на плажа. Мина покрай лъскавия черен ягуар, паркиран на площадка от светлобежови тухли, и влезе в една от гаражните клетки, където бял ягуар си съперничеше с черния.

Виж го ти, Данте, май не страда от излишна скромност…

Касапина взе от работния тезгях в дъното на гаража тежък ковашки чук с къса дръжка. Претегли го на ръка и го вдигна. Щеше да свърши работа. Страхотно! Боже, обичаше инструментите, също като своя старец.

Ако искаше едната му ръка да е свободна за автоматичния пистолет, трябваше да замахне с лявата по предното стъкло на ягуара.

Вдигна чука, разкрачи се и удари с все сила по стъклото — истински Марк Макгуайър32!

Алармата тутакси писна, точно както желаеше.

Съливан незабавно излезе в предния двор, на половината път до главното шосе. Пристъпи в сянката на кичестия червен дъб, който също като него изглеждаше не на място тук. Пръстът му бе на спусъка, но остана неподвижен. Още никаква стрелба. Нека Данте реши, че е някой нещастен местен крадец. Това щеше да го накара да изскочи навън и проклинайки да се втурне към гаража.

След секунда остъклената предна врата се разтвори със замах и се удари в стената на къщата. В мрака светнаха два лъча от прожектор.

Съливан присви очи на светлината. Виждаше Данте на предната веранда — с пистолет в ръка. По къси плажни шорти. Мускулест и в добра