Крос

няма да го забравя.

— Не ме наричай Кевин, никаквецо.

Синът го удари още веднъж с дръжката на пистолета. После го срита в слабините и той простена от болка.

Майкъл огледа магазина с презрение. Изрита стойката с бутилките сода „Макнамара“ просто защото му се искаше да ритне нещо. Опря пистолета в челото на стареца си и дръпна предпазителя.

— Моля те — простена баща му, а очите му се разшириха от шок и ужас. Сякаш току-що бе осъзнал какво представлява синът му. — Не, не го прави. Недей, Майкъл!

Момчето дръпна спусъка — чу се силно изщракване на метал.

Но оглушителната експлозия не последва. На пода не плисна кръв. Настана пълна тишина, като в църква.

— Някой ден… — обеща той на баща си. — Не днес, а когато най-малко го очакваш и когато най-малко ще ти се иска да умреш, ще те убия. И ще умреш мъчително. И не от раздрънкан пистолет като този.

С тези думи синът излезе от месарницата и се превърна в Касапина от Слиго. Три дни преди Коледа, когато вече беше на осемнадесет години, той се върна и уби баща си. И както му бе обещал, не използва пистолет. Послужи си с един от собствените му ножове за месо. А след това направи няколко снимки за спомен.

58.

В Мериленд, където живееше понастоящем, Майкъл Съливан взе една бейзболна бухалка. Не беше просто бухалка, а оригинална „Луисвил Слъгър“, участвала в победния мач на „Янките“ през 1986 г. „Майната им на трофеите“, помисли си той, но това парче ясеново дърво щеше да му свърши работа.

— Е, хайде да видим на какво си способен, шампионе! Целият треперя от страх — извика Съливан от могилката на питчъра. Да видим какво ще получиш.

Трудно беше да се повярва, че Майк-младши е достатъчно голям, за да улови тази топка, но това си беше самата истина. А заблуждаващото противника му хвърляне беше истинско произведение на изкуството. Бащата бе доволен, защото самият той го бе учил на бейзбол.

При все това не се опитваше да щади момчето. Това щеше да е обида за него. Синът му изчака няколко секунди, после се завъртя рязко и удари силно топката. Чу се тъп звук от срещата й с бухалката. Съливан си представи, че топката е главата на Джон Маджоне.

— Ето ти я! — тържествуващо извика той. Изтича до следващата база, докато Шеймъс, най-малкият от синовете му, се прехвърли през оградата, за да вземе топката след хоумръна. — Добър удар, татко! — изкрещя момчето, когато я намери.

— Татко, трябва да тръгваме! — Джими, средният му син, вече бе свалил бейзболната ръкавица и маската от лицето си. — В шест и половина трябва вече да сме излезли от къщи. Забрави ли?

След баща си, Джими най-много се вълнуваше за тази вечер. Съливан се бе снабдил с билети за концерта на „Ю Ту“ от турнето „Вертиго“, който щеше да се състои на „Фърст Маринър Арина“ в Балтимор. Щеше да бъде страхотна нощ.

В колата, по време на целия път до залата, Съливан пригласяше на певците по стереоуредбата, а момчетата на задната седалка започнаха да пъшкат от престорена досада и да си подхвърлят шеги.

— Виждате ли, момчета — включи се и майката в семейната закачка, — баща ви се мисли за втори Боно. Но според мен звучи повече като… Ринго Стар.

— Майка ви просто завижда! — засмя се Съливан. — В моите и във вашите вени, момчета, тече ирландска кръв. А в нейните — само сицилианска.

— Е, добре. Само един въпрос: каква храна предпочитате — италианска или ирландска? — хитро се усмихна Кейтлин.

Момчетата притихнаха и одобрително заръкопляскаха, признавайки единодушно победата на майка си.

— Хей, какво е това, мамо? — попита Шеймъс.

Кейтлин погледна, после вдигна изпод предната седалка малък, сребрист мобилен телефон. Съливан го видя и стомахът му се сви.

Беше мобилният телефон на Бени Фонтана. Бе го взел през нощта, когато посети Бени, и оттогава го търсеше. Грешка.

А грешките могат да те убият.

Запази невъзмутимото си изражение.

— Обзалагам се, че е телефонът на Стив Боуенс — излъга той.

— На кого? — попита Кейтлин.

— Стив Боуенс, мой клиент. Закарах го до летището, когато беше в града.

Кейтлин изглеждаше озадачена.

— Но защо не си го е потърсил?

Защото той не съществува, помисли си Съливан, но светкавично импровизира:

— Вероятно защото е в Лондон. — Пъхна апаратчето в жабката.

Сега, след като разполагаше с мобилния телефон, знаеше каква ще е следващата му стъпка. Всъщност нямаше търпение да я предприеме. Откара семейството си до залата и спря до тротоара.

— Ето, че пристигнахме за нула време. Надминах себе си. Ще паркирам някъде и ще се срещнем вътре.

Не му отне много време да открие платения гараж и да намери свободно място за паркиране. Качи се с колата на най-горния етаж, за да си осигури допълнително усамотение и по-добър обхват. Номерът бе запаметен в телефона. Съливан го набра. Сега следва истинското забавление. Дано копелето да вдигне.

И дано на екрана му се изпише номера на повикващия.

Обади се лично Джон Маджоне.

— Кой е? — попита той. В гласа му се долавяше паника.

Самият бос! Удар в десетката. Двамата се мразеха още от времето, когато задачи му възлагаше Маджоне-старши.

— Познай, Джуниър.

— Нямам никаква представа. Откъде имаш този номер? Който и да си, вече си мъртъв.

— В такъв случай предполагам, че имаме нещо общо.

Адреналинът на Съливан се бе покачил. В момента никой не можеше да го спре. Беше най-добрият в това да набележи жертвата и да си поиграе с нея.

— Точно така, Джуниър. Ловецът се превърна в плячка. Обажда се Майкъл Съливан. Помниш ли ме? И знаеш ли какво? Ти си следващият в списъка ми.

— Касапина? Ти ли си, боклук? И без това щях да те убия, но сега ще те накарам да си платиш за това, което си сторил на Бени. Ти си само едно нищожество и ще те смачкам.

— Това, което направих на Бени, е нищо в сравнение с това, което ще сторя на теб. Ще те срежа на две с касапския трион и ще изпратя половината на майка ти, а другата половина на жена ти. Кони ще я гледа, докато я чукам пред децата ти. Какво ще кажеш?

— Ти си мъртъв! — избухна Маджоне. — Вече си мъртъв! Всичко, на което някога си държал, е… мъртво. Идвам за теб, Съливан.

— Да, добре, запази си ред.

Съливан затвори телефона, после погледна часовника си. Чувстваше се страхотно да говори по този начин на Маджоне. Беше осем без десет. Дори нямаше да пропусне първата песен на „Ю Ту“.

59.

Тъкмо бях приключил с последния сеанс за деня и преглеждах старото досие на Мария, когато на вратата неочаквано се почука. Кой беше сега?

Отворих и видях Сампсън.

По мишницата си стискаше картон с дванадесет бири „Корона“, който изглеждаше смешно малък за габаритите му. Нещо бе станало.

— Съжалявам — рекох, — но не пия по време на работа.

— Добре де. Тогава ще се наложи да се отдам на самотно пиянство с въображаемите ми приятели.

— Е, след като видях колко много се нуждаеш от терапия, този път ще направя изключение — размислих аз.

Отстъпих, за да му дам път да влезе, а той ми подаде изстудената бира. Определено нещо ставаше. Сампсън никога досега не бе идвал в офиса ми.

— Добре си се подредил — отбеляза той. — Аз бих могъл да допринеса за очовечаване на обстановката с някое увивно растение или друга джаджа.

— Само не ми избирай произведение на изкуството — ужасих се аз.

Тридесет секунди по-късно „Комодорс“ озвучаваха офиса ми — изборът беше на Сампсън, — а самият той се пльосна на кушетката, която хлътна под тежестта му.

— Познаваш ли Ким Стафорд? — атакува ме той точно когато отпивах от бирата.

Въпросът му ме смая дотам, че едва не се задавих. Ким беше последната ми пациентка за деня. Възможно бе Сампсън да я е срещнал в коридора, но нямах ни най-малка представа откъде знае коя е.

— Защо питаш? — Отпих втора голяма глътка.

— Ами, аз съм детектив от полицията. Току-що я видях отвън. Човек трудно може да не я забележи. Тя е гаджето на Джейсън Стемпъл.

— Джейсън Стемпъл ли? — Сампсън го бе казал така, сякаш трябваше да знам кой е. В известен смисъл аз наистина го познавах, макар и не лично, нито по име.

Зарадвах се, когато Ким дойде за още сеанси. Категорично отказа обаче да ми разкрие кой е годеникът й, въпреки че той продължаваше да я пердаши.

— Стемпъл работи в Шесто управление — поясни Сампсън. — Струва ми се, че постъпи в полицията, след като ти напусна.

— Значи е ченге! — Бях учуден.

— Да. Макар че никак не му завиждам. Напоследък там е доста тежко.

Зави ми се свят, а стомахът ми едва не се преобърна. Джейсън Стемпъл е полицай?

— Как върви случаят „Джорджтаун“? — попитах аз навярно за да отклоня Сампсън от темата.

— Нищо ново — отвърна той. — Срещнах се с три от четирите жертви, но все още съм доникъде.

— Значи никоя от тях не иска да говори дори след това, което им се е случило? Трудно е да се повярва. Не смяташ ли, Джон?

— Прав си — кимна той. — Жената, с която приказвах днес, капитан от армията, ми призна, че изнасилвачът е отправил заплахи към семейството й. Дори само това бе повече, отколкото възнамеряваше да ми разкрие.

Довършихме бирите си мълчаливо. Мислите ми се люшкаха между случая на Сампсън и този на Ким Стафорд и нейния годеник полицай.

Сампсън допи последната глътка от бутилката си,