Крос

Деймън придържаше най-малкият ми син, докато той цамбуркаше по лице във водата, опръсквайки всичко наоколо. Беше голяма веселба, но заради Джени запазвах сериозна физиономия. Наблюдавах урока на безопасно разстояние от пръските, седнал върху тоалетната седалка.

— Вдигни го за секунда — нареди Джени.

Деймън изправи „плувеца“, който вкопчи ръчички в ръба на ваната.

Али примигна и изплю вода, а очите му блестяха от играта.

— Аз плувам! — обяви той.

— Не, още не си се научил — делово заяви Джени. — Но определено имаш голям напредък, малки братко.

Двамата с Деймън бяха не по-малко мокри от него, но май въобще не ги бе грижа. Беше истински потоп. Джени бе коленичила в голяма локва, докато Деймън стоеше изправен и ме гледаше конспиративно, сякаш снизходително казва: Не са ли откачили напълно?

Когато телефонът иззвъня, и двамата бяха готови да се изстрелят към вратата и извикаха в един глас.

— Аз ще вдигна!

— Не, аз ще вдигна — пресякох ентусиазма им. — Вир-вода сте. Никакво плуване, докато не се върна.

— Хайде, Али — дочух на излизане от банята, — нека ти измием косата.

Момичето беше гениално.

Забързах надолу по коридора, за да вдигна телефона, преди да се включи телефонният секретар.

— Тук е резиденцията на семейство Крос — казах достатъчно високо, за да ме чуят децата.

74.

— Алекс Крос ли е на телефона?

— Да — отвърнах. Не познах гласа от другия край на линията, беше някаква жена.

— Обажда се Ани Фолк.

— Ани! — възкликнах леко засрамен. — Здравей, как си?

С нея бяхме добри познати. Синът й беше една или две години по-голям от Деймън. Ани беше лекар в спешното отделение на болница „Сан Антонио“.

— Алекс, аз съм в болницата…

Изведнъж направих връзката и сърцето ми подскочи.

— Нана ли…

— Не е за Нана — рече тя. — Не знаех на кого другиго да се обадя. Става дума за Кайла Коулс. В спешното е.

— Кайла ли? — сепнах се аз. — Какво става? Тя добре ли е?

— Не зная, Алекс. Все още не мога да ти съобщя нищо конкретно. Макар че положението й не е никак розово.

Това не беше отговорът, който очаквах да чуя.

— Ани, какво се е случило? Поне това можеш ли да ми кажеш?

— Не знам съвсем точно. Изглежда, някой я е нападнал.

— Какво? — Почти крещях в телефона, изпаднал в паника. Обзе ме мрачно предчувствие.

Деймън излезе в коридора и се втренчи в мен с широко отворени, изпълнени със страх очи. Поглед, който бях виждал прекалено често в тази къща.

— Мога само да ти кажа, че е била намушкана с нож. Два пъти, Алекс. Жива е.

Намушкана? Нозете ми се подкосиха от тази дума, но не я изрекох на глас. Преглътнах с усилие. Все пак беше жива.

— Алекс, не бива да говоря за това по телефона. Можеш ли да дойдеш колкото е възможно по-бързо в болницата?

— Тръгвам.

75.

Нана все още не се бе върнала. След мигновено колебание повиках съседката Нейоми Харис, за да остане при децата. Скочих в колата и подкарах с пълна газ. Нямаше да е зле да имам и синя лампа на покрива.

Пристигнах много бързо в болницата. По пътя не можех да мисля за нищо друго, освен за Кайла. Когато спрях пред спешното отделение, видях колата й, паркирана под навеса.

Шофьорската врата бе отворена и докато минавах тичешком, надникнах вътре — на предната седалка имаше кръв. Господи, бе шофирала сама до тук! По някакъв начин беше успяла да се изплъзне от нападателя.

Както винаги, в чакалнята на „Сан Антонио“ бе пълно с хора. На рецепцията се бе строила редица от хора с отчаяни, изпити лица. Имаше и ранени, придружавани от приятели и роднини. Тук ми съобщиха, че Мария е мъртва.

— Господине, не можете… — викна някаква сестра зад гърба ми.

Но аз вече се бях промъкнал през вратите към отделението, преди да успеят да се затворят. Когато се озовах вътре, станах свидетел на поредната трескава нощ в спешното. Санитарите припряно тикаха носилките; навсякъде около мен кръстосваха лекари, сестри и пациенти.

Един младеж лежеше на походно легло, на челото му зееше дълбока рана, а лицето му бе в кръв.

— Ще умра ли? — питаше нещастникът всеки, който минеше покрай него.

— Не, ще се оправиш — уверих го, след като никой друг не си даваше труда да го успокои. — Ще оздравееш, синко.

Но къде беше Кайла? Не знаех кого да попитам за нея. Тогава чух някой да ме вика.

— Алекс, насам!

Ани ми махаше от дъното на коридора. Притичах до нея, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към травматологията — голяма зала, в която, отделени едно от друго със зелени найлонови завеси, бяха подредени болнични легла.

Неколцина медицински служители се бяха скупчили в полукръг около едно от тях. С ужас мярнах изцапаните им с кръв ръкавици.

Други минаваха забързано покрай мен, без да ми обръщат внимание.

Това означаваше, че Кайла е жива. Предположих, че в момента се опитват да я стабилизират, за да я вкарат в операционната.

Носът и устата й бяха закрити от маска. Някой тъкмо сваляше от корема й просмуканата с кръв превръзка, вече бяха срязали ризата й.

— Прободна рана в коремната област, възможно е разкъсване на далака — каза лекарката, жена на около тридесет и пет години, която явно ръководеше екипа.

Останалите гласове се примесиха. Вече нищо не чувах, всичко около мен се замъгли.

— Кръвно налягане седемдесет, пулс 120. Честота на дишане — тридесет и четири.

— Аспирирайте, моля.

— Тя добре ли е? — попитах плахо. Имах чувството, че сънувам кошмар, в който никой не може да ме чуе.

Ръката на Ани се отпусна на рамото ми:

— Трябва да ги оставим да си свършат работата. Още не знаем много, Алекс, но веднага щом разберем, ще ти кажа.

Осъзнах, че ме води към вратата. Господи, исках още да гледам Кайла, но в същото време такава мъка бе сграбчила сърцето ми, че ми бе трудно да дишам.

— Обадете се на седмия етаж, кажете им, че сме готови — викна лекарката, — ранената е остър корем.

— Това означава, че стомахът е твърд и няма перисталтика — прошепна ми Ани.

— Да вървим. Побързайте, колеги!

Бях избутан, при това не особено любезно.

— Дръпнете се от пътя ни, господине. Състоянието на пациентката е критично.

Отстъпих назад, за да направя път на носилката. Отвеждаха Кайла към коридора. Очите й бяха затворени. Дали знаеше, че съм тук? Кой й го бе причинил? Последвах носилката, но след миг я пъхнаха в асансьора много бързо, както правеха всичко. Металните врати се затвориха.

Ани ми посочи другия асансьор.

— Ако искаш, ще те заведа в чакалнята на втория етаж. Повярвай ми, всички правят каквото могат. Те знаят, че Кайла е лекар. Всички колеги я познават като истинска светица.

76.

Състоянието на пациентката е критично… Всички знаят, че тя е истинска светица.

Прекарах следващите няколко часа в чакалнята, сам и без никакви вести за Кайла. Мислех единствено за жестоката ирония на съдбата: две от децата ми бяха родени в „Сан Антонио“. Мария бе издъхнала тук. А сега Кайла…

Ани Фолк се появи отново. Заговори ми с тих, почтителен глас, който ме изпълни с ужас.

— Ела с мен, Алекс. Моля те, побързай. Ще те заведа при нея. Изведоха я от операционната.

Отначало помислих, че Кайла е все още под упойка, но когато приближих, тя се размърда. Очите й се отвориха и тя ме видя — миг по-късно ме позна и прошепна:

— Алекс…

— Здравей — отвърнах й и нежно взех ръката й.

За секунда тя изглеждаше объркана, сякаш не разбираше къде се намира. После стисна очи. Сълзите се търкулнаха по страните й и аз също едва не се разплаках, но после си помислих, че ако ме види толкова разстроен, ще се изплаши.

— Всичко е наред — промълвих. — Лошото свърши. Ти си в реанимацията.

— Бях… толкова уплашена. — Гласът й звучеше като на малко момиче. Никога досега не я бях виждал толкова уязвима и неуверена.

— Наистина ли шофира сама до тук? — попитах, придърпвайки един стол, без да пускам ръката й.

Можех да се закълна, че почти се усмихна, макар очите й да оставаха замъглени.

— Нали знаеш колко се бавят линейките, докато дойдат до този квартал — прошепна тя.

— Кой ти причини това? Знаеш ли кой беше, Кайла?

Тя отново затвори очи. Изпълни ме гняв. Дали знаеше кой я бе нападнал и се боеше да ми каже? Дали и тя е била предупредена да не говори?

Останахме мълчаливи известно време, докато Кайла отново събра сили да говори. Нямах намерение да я притискам, както бях постъпил с Мина Съндърланд.

— Бях на домашно посещение — започна тя, но очите й останаха затворени. — Обади ми се сестрата на този тип. Той е наркоман. Опитвал се да се откаже от дрогата в домашни условия. Когато пристигнах, беше изпаднал в криза. Не зная за кого ме е помислил. Намушка ме…

Гласът й заглъхна. Погалих я по косата и притиснах с длан бузата й. Неведнъж съм бил свидетел колко мимолетен и несигурен е животът, но човек никога не свиква с неочакваните му обрати.

— Ще останеш ли с мен, Алекс докато заспя… Не си отивай.

Отново говореше с гласа на малко момиче. Никога досега Кайла не ми е изглеждала толкова безпомощна. Сърцето ми се свиваше от мъка. Нещастието я бе