Крос

вечерта, което бе рано според нейните стандарти.

Вместо на бара, седнах на запазената предварително маса, защото се боях, че може да я дадат на други клиенти, ако Кайла се забави. Стана точно така — тя се появи с петнадесет минути закъснение.

Но това нямаше значение за мен. Почувствах се щастлив само като я видях. Кайла беше хубава жена, със сияйна усмивка, но което беше много по-важно, обичах да бъдем заедно. Изглежда, винаги имахме какво да си кажем. За разлика от доста двойки, които познавам.

— Леле, колко си точна! — възкликнах шеговито, когато я зърнах да се носи с царствена походка към мен.

Беше с ниски обувки, може би защото беше висока почти метър и осемдесет или просто беше достатъчно практична да не се измъчва на токчета. Казах й, че изглежда великолепно.

— Ти също, Алекс. А и тази гледка. Обичам това място! — усмихна се тя.

Бях помолил да ни дадат маса до прозорците с изглед към Рок Крийк Парк и трябва да призная, че гледката наистина бе великолепна. Кайла бе облечена в бяло копринено сако с бежова блуза, дълги черни панталони и елегантен златист шал, вързан около талията, който падаше на меки гънки.

Поръчахме бутилка „Пино ноар“ и страхотен ордьовър — пастет от козе сирене с черен боб, последван от пъстърва на скара за Кайла и сочна пържола с черен пипер за мен, а за десерт — горчиво- сладки шоколадови пралини. Всичко в ресторанта „Ню Хейтс“ ни се струваше прекрасно — черешовите дървета отпред, цъфнали през есента, интересните картини, украсяващи стените, апетитните ухания на копър и запечен чесън, които проникваха в салона, меката светлина на свещите. Макар че аз почти през цялото време не отделях поглед от нея и най-вече от красивите й и умни тъмнокафяви очи.

След вечерята минахме по моста „Дюк Елингтън“ и се запътихме към Адамс Морган и Кълъмбия Роуд. Спряхме пред витрината на „Крук Бийт Рекърдс“ — един от любимите ми магазини във Вашингтон. За себе си взех диск на Алекс Чилтън16, а за Кайла — на Колтрейн17. Купих ги от Нийл Бектън, един от собствениците на магазина и мой стар приятел, който някога пишеше за „Поуст“. След това се озовахме в „Кабани Вилидж“, разположено само на няколко метра от улицата. През следващия част пихме мохито и гледахме театралния спектакъл.

По обратния път към колата ми вървяхме хванати за ръце и продължихме да разговаряме. После Кайла ме целуна. По бузата.

Не знаех как да го разбирам.

— Благодаря ти за вечерта — промълви тя. — Прекарахме чудесно, Алекс.

— Да, така е — промърморих малко объркан от сестринската целувка.

Тя се усмихна.

— Никога не съм те виждала толкова спокоен и отпуснат.

Мисля, че това беше най-хубавото, което можеше да каже. То разсея разочарованието от целувката по бузата. Отчасти.

После Кайла ме целуна по устата и аз й отвърнах. Това беше много по-добре, както и остатъкът от нощта, който прекарахме в апартамента й на Капитолийския хълм. Поне за няколко часа имах чувството, че животът ми отново започва да придобива смисъл.

43.

Касапина бе убеден, че всички ненужно превъзнасят Венеция, без градът да го заслужава.

Особено прииждащите тълпи арогантни и безнадеждно наивни американци. Ако те имаха поне малко мозък в главата, би трябвало да се съгласят с него. Но повечето хора, които познаваше, бяха пълни идиоти, ако се вгледаш по-внимателно. Беше го научил още по времето, когато на петнадесет години се озова сам по улиците на Бруклин, след като за четвърти път бе избягал от къщи.

Касапина пристигна във Венеция с кола и паркира на площад „Рим“. Докато бързаше да се качи на някое водно такси, забеляза преклонението пред града, изписано върху почти всички лица наоколо. Тъпаци! Овце!, помисли си. Едва ли някога на някой от тях му е хрумвала оригинална идея как да се забавлява, нито пък е взимал решение без помощта на глупавите пътеводители. Въпреки това дори той трябваше да признае, че множеството старинни вили и дворци, които с вековете бавно потъваха във водата, представляват впечатляваща гледка.

Но след като се качи на водното такси, той не мислеше за нищо друго, освен за работата, която трябваше да свърши.

Набелязаните жертви се наричаха Мартин и Марша Харис.

Или поне под тези имена ги познаваха нищо неподозиращите им съседи и приятели в Мадисън, Уисконсин. Нямаше значение коя в действителност беше въпросната двойка, макар че Съливан знаеше истинската им самоличност. Всъщност много по-важно беше другото — те означаваха сто хиляди долара, депозирани в банковата му сметка в швейцарска банка, плюс разходите само за два дни работа. Съливан се смяташе за един от най-добрите наемни убийци в света, а човек получава това, за което си плаща, освен може би в ресторантите на Лос Анджелис. Касапина остана малко изненадан, когато Джон Маджоне го нае да изпълни задачата, но беше хубаво отново да поработи.

Водното такси акостира при Rio di San Moise18 и Съливан си проправи път покрай тесните магазини и музеи, разположени на площад „Сан Марко“. По мобилния си телефон поддържаше контакт с човека, който следеше двойката. Знаеше, че те се разхождат безцелно из площада и се любуват лениво на разкошните витрини. Наближаваше единадесет вечерта и той се чудеше каква е програмата им за нощта. Да отидат в някой клуб или на късна вечеря в „Чиприани“19? Или пък да седнат за по едно питие в бара на Хари20?

В този момент зърна двойката — мъжа, облечен в тренчкот „Бърбъри“21 и жената в кашмирен пуловер с книгата „Града на падналите ангели“ от Джон Берент22 в ръце.

Съливан ги последва, незабележим сред празничната и шумна тълпа. Беше решил, че е най-добре да бъде облечен като обикновен турист — с памучни панталони в цвят каки, раздърпан пуловер и смачкана шапка. Само за секунда можеше да се отърве от тези дрехи. Отдолу носеше кафяв костюм от туид, риза и вратовръзка, освен това имаше и барета. Щеше да се преобрази в Професора. Това беше една от любимите му маскировки, когато пътуваше из Европа по работа.

Без да се отдалечава много от площад „Сан Марко“, семейство Харис се запъти към Кале 13 Мартири. Съливан вече знаеше, че са отседнали в хотел „Бауер“. Явно се прибираха.

— Доста ме улеснявате — промърмори той на себе си.

Сетне си помисли: грешка.

44.

Касапина тръгна след Мартин и Марша Харис, докато двамата вървяха, уловени за ръце по тъмната и тясна венецианска улица. Влязоха през централния вход на хотел „Бауер“. За миг Съливан се почуди защо Джон Маджоне ги иска мъртви, макар че това всъщност нямаше никакво значение за него.

Малко по-късно вече седеше срещу тях в бара на терасата на хотела. Приятно местенце, уютно като любовно гнездо с изглед към канала и Chiesa della Salute23. Касапина си поръча „Бушмилс“24, но отпи само глътка-две, колкото да се настрои. В джоба на панталона си имаше скалпел. Опипа го бавно, докато наблюдаваше семейство Харис. Под раздърпания си пуловер носеше и пистолет. За всеки случай.

Какви влюбени птички! , помисли си той, докато двамата си размениха дълга целувка на бара. Май беше време да се качат в стаята си…

Сякаш прочел мислите му, Мартин Харис плати сметката и двойката напусна препълненото заведение на терасата. Съливан ги последва.

Хотел „Бауер“ беше типично венецианско палацо, повече приличаше на частен дом, обзаведен разкошно и разточително. Касапина си помисли, че съпругата му Кейтлин би харесала всичко това, но той никога не би могъл да я доведе тук, нито самият той да се върне отново.

Не и след тази нощ и неописуемата трагедия, която щеше да се разиграе само след няколко минути. Защото тъкмо това беше специалността му — трагедиите, при това най-зловещите.

Знаеше, че хотел „Бауер“ разполага с деветдесет и седем стаи за гости и осемнадесет апартамента. Семейство Харис бе настанено в един от тях на третия етаж. Последва ги по стълбите, застлани с дебел килим.

Изведнъж двойката забърза подозрително и изчезна зад ъгъла.

Съливан също ускори крачка, вземайки по две стъпала наведнъж, но в един миг всичко се обърка!

Грешка!, отсече той. Негова или тяхна обаче?

Двамата Харис го чакаха зад ъгъла с извадени оръжия. Лицето на Мартин бе изкривено в отвратителна самодоволна усмивка. Сигурно смятаха да го отведат в стаята си и там да го убият. Касапина явно беше попаднал в капан, поставен от двама професионалисти…

Що-годе прилична работа, помисли си. Даваше им осем по десетобалната система.

Но кой им я бе възложил? Кой искаше той да умре във Венеция? Защо точно той и защо сега?

Тези въпроси го осениха за част от секундата, когато двете дула зейнаха срещу него в полутъмния хотелски коридор. Само че изненадата не беше пълна, защото двамата Харис вече бяха допуснали няколко грешки: бяха прекалено лесни за проследяване, държаха се подозрително безгрижно и спокойно и твърде романтично — поне според неговото мнение — за двойка, женена от двадесет години, дори да бяха на ваканция във Венеция.

И така, още щом ги зърна да изчезват зад ъгъла, Касапина бе извадил пистолета си и стреля в секундата, в която мярна двете