дула.
Не се поколеба нито за миг.
Първо се прицели в мъжа, по-опасния съперник по неговата преценка. Куршумът го улучи в лицето, разкъсвайки носа и горната му устна. Определено смъртоносен изстрел. Главата на онзи се отпусна назад и русата му перука отхвръкна.
В следващата секунда Съливан се приведе, отскачайки встрани. Куршумът, изпратен от Марша, изсвистя покрай него.
Той стреля отново и я улучи във врата, вторият куршум се заби в гърдите й, а третият — право в сърцето.
Касапина беше сигурен, че двамата Харис са мъртви, проснати като парчета месо в коридора на хотела. Но не побърза да си тръгне.
Вместо това извади скалпела и се зае с лицата и гърлата им. Ако имаше повече време, щеше да „зашие“ устата и очите им — безгрешно послание. Направи десетина снимки за колекцията си.
Някой ден, при това много скоро, Касапина щеше да ги покаже на този, който им бе платил да го убият. Но се бе
Този мъж беше Джон Маджоне, самият дон.
45.
За Майкъл Съливан бе характерно внимателно да обмисля всичко, което предприема, а не просто да отхвърля работата. Тази черта му помогна да подходи прецизно при устройването на семейството му. Малките подробности — като къде живеят и кой знае за това, бяха от изключително значение. Спомените за месарницата на баща му във Флатланд никога не го напускаха: тентата с широките ивици в оранжево, бяло и зелено — като ирландското национално знаме; ослепителната белота на магазина отвътре; шумната месомелачка, от която цялата сграда се тресеше. Затова за новия си живот той бе избрал богатия и изискан окръг Монтгомъри в Мериленд, много далеч от Бруклин. И по-специално — малко градче край река Потомак.
Следобедът, в който се върна от пътуването си в Европа, той шофираше точно с четиридесет километра в час през Потомак Вилидж и като всеки добросъвестен гражданин спря и изчака вбесяващо бавния светофар на ъгъла на „Ривър“ и Фолс Роуд да светне зелено.
А и така имаше повече време да помисли или по-точно да се отдаде на фантазиите, на които обикновено се наслаждаваше.
Но сега го интересуваше само кой беше поръчал удара срещу него. Ако
Бе подбрал изключително внимателно „образ“ за пред семейството си — юпи от средната класа. Някои от особеностите на избрания от него стил на живот доста го забавляваха: например маслото с ниско съдържание на мазнини; радиото в модния сув на съпругата му, винаги нагласено на „Нашънъл Пъблик Рейдио“; странните храни, като например кифлички от пълнозърнесто брашно със зехтин. Безкрайните радости в живота на едно юпи бяха напълно абсурдни и смешни за Касапина.
Тримата му синове посещаваха частното „Ландор Скул“, където си другаруваха с най-възпитаните, но понякога доста лицемерни дечица от прослойката на средно заможните американци. В окръг Монтгомъри имаше доста богати лекари, които работеха за Института по здравеопазването, за Управлението по храни и лекарства, за Военномедицинския център — Бетезда. Затова сега се насочи към Хънт Каунти — богато предградие, където живееше, или както се казваше: „Хънт Каунти, домът на Хънтър“25.
Най-после вкъщи — неговото уютно гнезденце, купено през 2002 г. за милион и половина долара. Шест големи спални, четири бани, отопляем басейн, сауна, гимнастически салон в сутерена. Сладката Кейтлин — неговата любов в нормалния му живот, която напоследък прекарваше доста време на кушетката при психиатъра си, а освен това разполагаше с личен лечител екстрасенс. И всичко това бе платено благодарение на смъртоносния му занаят, за който никой не знаеше.
Съливан се бе обадил предварително по мобилния си телефон и сега всички бяха излезли на моравата пред къщата да го посрещнат — махаха му като едно голямо и щастливо семейство, за каквото се смятаха. Нямаха никаква представа, че са част от маскировката му, че са неговото прикритие.
Той изскочи от кадилака усмихнат широко като типичен преуспяващ американец, тананикайки любимия си припев: „Татко си е у дома, вашият татко се прибра у дома, за да остане“. А Кейтлин и децата припяха в отговор: „Той вече не е на хиляди километри от нааас!“
Животът му беше идеален. С изключение на това, че в момента някой се опитваше да го убие. И разбира се, тежките спомени от миналото му, детството му в Бруклин — лудият му баща, омразната задна стаичка в дъното на магазина. Но в момента Касапина се опитваше да не мисли за всичко това.
Отново си беше у дома. За да увенчае завръщането си, направи театрален поклон пред семейството си, което избухна във възторжени ръкопляскания. Приветстваха завърналия се герой.
Понеже тъкмо това беше той — герой.
Трета част
Терапията
46.
— Хей, Алекс, ти ли си? Как си? Отдавна не сме се виждали, голямо момче! Добре изглеждаш — викна ми една дребничка, хубава жена, която се казваше Малина Фрийман.
Махнах й и продължих да тичам. Малина, също като мен, живееше отдавна в квартала. Беше приблизително на моята възраст. Вече бе собственичка на онзи магазин за вестници, където някога двамата с нея си похапвахме бонбони и пийвахме сода като деца. Носеха се слухове, че ме харесва. Но аз също я харесвах, винаги съм я харесвал.
Нозете сами ме понесоха към Пета улица, покрай забързаните ми съседи, все едно си знаеха пътя. Когато стигнах до Суърд скуеър, завих наляво и поех обратно по заобиколния маршрут. Нямаше смисъл да се прибирам по него, но го направих по логически съображения.
В последните дни мислите ми постоянно се връщаха към убийството на Мария. Сега заобикалях пресечката, където се разигра трагедията, и в същото време се опитвах да си я спомня жива, а не в мига, в който я изгубих. Освен това всеки ден отделях време, за да проучвам старите материали. Надявах се да попадна на следа, която би могла да ме отведе до убиеца й, особено сега, след като подозирах, че той все още е на свобода.
Свърнах надясно по Седма улица, после се насочих към търговския център, като ускорих темпото. Когато стигнах до моята сграда на Индиана Авеню, вече бях набрал достатъчно скорост, за да изкача четирите етажа, взимайки по две стъпала наведнъж.
Новият ми офис представляваше преустроен апартамент. Състоеше се от обширна стая с малка баня и кухненски бокс. Снопове светлина проникваха вътре в него през големия полукръгъл прозорец в овалния ъгъл.
Точно там бях разположил две удобни кресла и малка кушетка за психиатричните сеанси.
Обстановката ме изпълваше с вълнение. Бях открил свой частен кабинет и бях готов да посрещна първия си пациент.
Върху бюрото ме очакваха три купчини с папки: двете от Бюрото, а третата от вашингтонското полицейско управление. Повечето от тях бяха за случаи, по които вероятно щях да работя като консултант. Имаше няколко престъпления за разкриване.
Първото досие, което прегледах, се отнасяше за сериен убиец в Джорджия, когото медиите бяха нарекли Среднощния посетител. Трима чернокожи мъже бяха убити в кратък интервал от време. Случаят беше интересен за мен, но имаше едно неудобство — близо хиляда километра деляха Вашингтон от Атланта.
Оставих папката настрани.
Следващата трагедия се бе разиграла по-близо. Двама професори по история в университета в Мериленд, може би любовници, бяха намерени мъртви в аудиторията. Телата им висели обесени от гредите на тавана. Местната полиция имаше заподозрян, но искаше да му се изработи психологически профил, преди да му предяви обвинение.
Оставих папката върху бюрото си и залепих отгоре й малко жълто листче, което означаваше, че може би щях да се заема със случая.
В този момент на вратата се почука.
— Отворено е! — извиках аз, но тутакси ме обзе подозрение и застанах нащрек — съвсем обичайно състояние за мен.
Какво ми бе казала Нана, преди да изляза от къщи?
47.
Старите навици умират най-трудно. Но не се появи нито Кайл Крейг, нито някой друг психопат от миналото.
Беше първият ми пациент.
Посетителката стоеше нерешително пред вратата, сякаш се боеше да влезе. Беше свела глава, докато се опитваше да си поеме дъх.
— Дали скоро ще сложите асансьор? — попита тя.
— Съжалявам, че е трябвало да изкачите толкова стълби — отвърнах. — Вие сигурно сте Ким Стафорд. Аз съм Алекс Крос. Моля, влезте. Мога да ви предложа кафе.
Първата пациентка в новата ми практика пристъпи бавно в кабинета ми. Беше едра и пълна жена. Предположих, че наближава тридесетте, макар да изглеждаше на четиридесет. Беше облечена официално, с тъмна пола и бяла блуза, която не беше нова, но с хубава кройка. Под брадичката й бе вързан светлолилав копринен шал.
— От телефонния секретар разбрах, че ви изпраща Робърт Хатфийлд, така ли е? — попитах аз. — Двамата с него бяхме колеги, докато работех в полицията. Той ваш приятел ли е?
— Не съвсем.
— Можем да седнем ето там — посочих аз.
Тя ме изчака да седна в едно кресло и чак след това се престраши и се настани на ръба на другото. Едната й ръка се стрелна нервно към
