сандъка и майката и синът ахнали от учудване — пред тях стояла жена, мокра до костите. От глад била толкова изпосталяла, толкова отслабнала, че им се струвало, духни — и ще падне.
— О, всемогъщи! — казали майката и синът. — Ти си ни я изпратил, друго не може да бъде.
И майката на рибаря веднага се заловила за работа: окъпала жената с топла вода, облякла я със свои стари дрехи, сварила риба, наготвила обяд и се заела да гощава неочакваната гостенка с каквото бог дал.
Измъчената жена се нахвърлила на яденето. Нахранила се, наситила се, благодарила на бога, на рибаря, на майка му и седнала встрани.
— Сега ни разкажи — попитал рибарят — кой злодей те хвърли в морето?
— Горчива ми е участта — въздъхнала жената и поред разказала за себе си всичко, което аз ви разказах.
— Ще ми станеш ли жена? — предложил рибарят. — Аз съм ерген, ще живееш при мен.
— Не — казала жената, — аз си имам мъж и не искам да оскверня семейното си огнище. Хайде да бъдем брат и сестра.
— Добре — казал рибарят, — нека бъде, както искаш.
И от този ден рибарят, когато мятал мрежите в морето, винаги изваждал скъпоценни камъни и бисери. Ала не се досещал простият рибар, че за тези камъни може да спечели сума ти пари.
Много скъпоценни камъни и бисери наловил рибарят в морето, толкова много, че в къщи нямало къде да ги дяват.
И ето че в един хубав ден той решил да занесе няколко камъка в града — да ги покаже на хората, може би ще се намерят желаещи да ги купят. Речено-сторено. Пристигнал в града, отишъл в златарницата и показал на майстора камъните и бисерите.
— По петдесет рубли за всеки камък — предложил златарят.
Рибарят се усмихнал.
— Добре, ще ги взема по сто.
Рибарят пак се усмихнал.
С една дума, за да не ви изморявам, ще кажа накратко: майсторът все увеличавал цената, а рибарят все се усмихвал. И така, докато златарят стигнал до петстотин за парче.
— Слушай, майсторе — казал тогава рибарят, — ако донеса още камъчета, ще ги купиш ли?
— Ще ги купя, защо да не ги купя.
— Щом е така, ще ида за тях — казал рибарят и пъхнал парите в пазва. Засвирукал си весело и се върнал в къщи. Напълнил една кърпа със скъпоценни камъни и бисери — и отново в града.
— Добър ден, майсторе! — казал рибарят.
— Здравей, братко рибарю, добре дошъл! Е, как си със здравето, как живееш?
— Ето, донесох още камъчета. Виж ги дали са хубави?
Рибарят сложил вързопа на тезгяха. Златарят развързал кърпата, преброил бисерите и скъпоценните камъни и платил по петстотин рубли за парче.
Ама че щастие се струпало на рибаря, нямал грош, а изведнъж — цяло богатство. От радост едва не се побъркал.
„Какво да купя“ — блъска си ума рибарят. Мислил, мислил и намислил: „Ще купя повече жито, ще напълня хамбарите, ще направя запас за няколко години, за да не ходя всеки път в града.“
Както намислил, така и сторил: купил за всичките пари жито, насипал го в чували, за вързал ги здраво и ги закарал в къщи. В къщи напълнил хамбарите — зърното било толкова много, че цяло село и за десет години не може го изяде.
Минало време. Случило се така, че в този край, откъдето била родом жената, която свято пазела честта на семейството си, настанал глад. И то такъв, че пази боже! Един друг живи се ядели: роднини — роднината, брат — брата, баща — сина.
Хората от тази страна, където върлувал гладът, чули за рибаря, който имал пълни хамбари с жито, и запристигали при него. Рибарят не отказвал на никого — всекиго снабдявал със зърно и го изпращал.
И ето че веднъж при рибаря дошъл мъжът на жената, която не осквернила семейното си огнище. Заедно с него дошли и двамата търговци, които толкова жестоко си отмъстили на жената, дето ги отхвърлила.
Щом ги погледнала, жената веднага ги познала. Но не се издала. „Нека видим как ще свърши всичко“ — решила тя.
Тримата пак не я познали. На кого ли можело да хрумне, че тази жена е останала жива и един хубав ден ще се срещнат с нея?
Жената намислила да повикат тримата на гости. Направили такъв богат, весел пир, за който не биха могли и да сънуват.
Гостите пийнали, хапнали колкото им душа иска, а когато се понапили, жената помолила всеки от тях да разкаже за себе си нещо такова, което не се случва на всекиго в живота.
Те се съгласили.
Жената се обърнала първо към единия от търговците.
— Жив и здрав да си дълги години, търговецо. Разказвай пръв какво по-особено ти се е случило в живота, а ние ще послушаме.
— Преди няколко години — започнал търговецът, — пътувах с кервана си по търговия. На земята слезе нощта и ние спряхме до един извор. Разтоварихме, опънахме палатка, заехме се да приготвяме вечеря. Нарязахме рибата на парчета, хвърлихме ги в котел с изворна вода и веднага стана чудо — рибата оживя и изскочи от котела. А до извора лежеше една убита жена. Плиснахме върху нея изворна вода и тя също оживя и се изправи. Аз веднага я поисках за жена, но тя не се съгласи. „Имам си мъж — каза тя — и няма да оскверня огнището си.“ От яд умът ми се размъти, заповядах на слугите си да изкопаят яма, дълбока четиридесет стъпки, да хвърлят там жената и да я затрупат с камъни. След това съжалявах, но беше късно… Ето какъв грях имам в живота. Този грях и до днес лежи като камък върху съвестта ми — не ми дава мира ни денем, ни нощем.
Жената се обърнала към другия търговец:
— Жив и здрав да си, търговецо. Сега е твой ред да разказваш, разкажи ни какво забележително ти се е случило в живота, нямаш ли някаква мъка, която да притиска сърцето ти?
— Моята мъка е още по-тежка — започнал вторият търговец. — Аз също срещнах тази жена, измъкнах я от ямата. „Ще се омъжиш ли за мен?“ — попитах я. — „Не — отговори тя, — няма да се омъжа, имам си мъж и няма да оскверня честта на семейството си.“ И аз се ядосах на жената, заповядах на слугите си да я турят в един сандък и да я хвърлят в морето. Горката жена… Кой знае, навярно отдавна са я изяли рибите. Много съжалявах за постъпката си и аз, бих се по главата… ама каква полза от това?!
Иде ред на мъжа на жената.
— Щом вие признахте греховете си, и аз ще се покая пред вас — така започнал той разказа си. — Тази жена, за която разказвахте, е жена ми. Подмамих я край село и я убих… мислех, че е осквернила семейното ни огнище. Какво да приказваме, най-големият престъпник — това съм аз…
— Свърши ли? — попитала жена му.
— Да, свърших — отвърнал той.
— Е, а сега ще ви се открия — казала тя. — Аз съм жената, която не искаше да оскверни честта на семейството си. Съдбата ме запази жива и здрава, за да бъде доказана някога верността ми.
Като чули това, гостите от учудване се втренчили един в друг и дума не могли да изрекат. След това паднали в краката й и се разкаяли.
Жената простила на всички. Прекарали още няколко дни в рибарската колиба. След това се приготвили за път, сбогували се с рибаря и майка му и си тръгнали — всеки към своя дом.
От небето паднаха три ябълки: една за този, който разказваше приказката, друга за този, който молеше да му я разкажат, а трета за този, който внимателно слушаше.
Информация за текста
© 1976 Иван Троянски, превод от руски
