Вярната жена
Арменска приказка
В незапомнени времена живеели един мъж и една жена. Били бедни, от немотия не можели да се отърват.
И ето че веднъж мъжът решил да замине на печалба в далечни страни. „Ще ида — мисли той, — може да припечеля нещо. Засега как да е ще изкараме, а тогава ще видим…“
— Жено, хей, жено — вика той, — ела тук. Искам да замина за чужбина, да си опитам щастието, може да припечеля нещо. Какво ще кажеш?
— Какво да кажа, мъжлето ми — отговаря тя, — може наистина да ти провърви, заминавай, все ще бъде по-добре, отколкото да стоиш в къщи със скръстени ръце.
— Права си — казва мъжът. — Но обещаваш ли ми да се държиш строго, да пазиш честта на семейството?
— Ти още питаш? — отвърнала жената. — Ако не ти остана вярна, можеш да ме убиеш.
— Добре — казва мъжът, — щом е така, ще замина.
На другия ден се приготвил за път, взел си храна за няколко месеца и тръгнал. Върви, върви, дълго ли, кратко ли — никой не знае. Спира ту в едно село, ту в друго, припечелва, където се случи, по някоя пара, и пак върви напред.
Така изкарал година, втора, трета. Обиколил много страни, докато успял да спечели малко пари. „Е, време е да се прибирам в къщи“ — решил той и поел обратно. Върви, върви, върви, дълго ли, кратко ли — никой не знае. Върви ден, два, седмица, втора, трета — с една дума, пристига в родния край.
Вижда — един селянин оре нивата си. „Хайде — мисли — да го попитам, може да познава жена ми, ще ми каже това-онова, удържала ли е думата си.“
— Здравей, братко — казва той. — Спорна ти работа.
— Здравей, приятелю, благодаря! — казва орачът.
— Ти не си ли хе там от онова село?
— Да, от същото. А какво ти трябва?
— Искам да те поразпитам това-онова, ала не зная дали ще кажеш истината.
— Ще кажа, защо да не кажа.
— Познаваш ли жената на този и този човек?
— Чувал съм за нея. Нали питаш за оная, дето мъжът й е в чужбина?
— Да, за същата. Е, как е тя там, тъгува ли за мъжа си?
— А защо да тъгува, мъже колкото щеш — смее се орачът.
Като чул това, мъжът се замислил. „Та-ка-а — казал си той, — личи си, че тя е осквернила моето огнище.“
Пристига в селото си намръщен като облак.
Жената се радва на завръщането му, щастлива е, сякаш са й подарили целия свят. А мъжът, без да каже дума, мълчаливо сяда в къта. Жената се суети, донася легена, мие краката на мъжа си, преоблича го, храни го, пои го. Вечеряли и легнали да спят.
Жената не може да заспи — не й дават мира тревожните мисли: какво е сполетяло мъжа й, защо се сърди, защо мълчи? „Изглежда — мисли тя, че нищо не е спечелил, върнал се е с празни ръце и не иска да ме огорчава. А може някаква беля да му се е случила из пътя?“ Как не гадала горката жена, но така и не можала да разбере какво измъчва мъжа й.
Минало време. Ден ли, два ли, три ли, пък може и седмица. И ето че веднъж мъжът подмамил жена си извън селото, убил я и се прибрал в къщи.
И станало така, че на мястото, където той я убил, бликнал извор. А водата на извора се оказала чудодейна, мъртъв човек съживявала.
Изтекъл ден, два, три, изтекла седмица. През тези места минавал пътуващ търговец с хората си. Когато керванът му стигнал до извора, настанала нощ.
— Тук ще спрем — казал търговецът, — ще се нахраним, ще преспим, а рано сутринта ще продължим пътя си.
Опънали палатка край извора и изведнъж видели убитата жена. „Друго не може да бъде — помислили те, — тази жена е мамела мъжа си, той я убил и хвърлил да я ядат зверовете.“
Слугите събрали върщинак, наклали огън, за да приготвят вечеря. За вечеря имали само риба. Възварили изворна вода на огъня, нарязали рибата на парчета и я пуснали в котела. Внезапно рибата оживяла и изскочила от котела на земята. Всички ахнали. „Какво е това чудо — замислили се те, — каква ли вълшебна сила се крие в тази вода, щом нарязаната на парчета риба оживя?“ Дълго гадали така, разсъждавали, но нищо не проумели.
— Хайде — вика им търговецът — да плиснем от тази вода върху убитата жена, да видим какво ще стане.
Плиснали вода. Жената оживяла, надигнала се и седнала, сякаш нищо не е било. Всички едва не умрели от страх. А жената станала толкова хубава от живата вода, че е трудно да се опише.
— Коя си ти? — попитал търговецът, когато се опомнил. — Кой те уби и хвърли тук?
Жената разказала всичко поред.
Търговецът я изслушал и казва:
— Искаш ли да ми станеш жена? Аз съм ерген, богат съм, при мен ще живееш безгрижно.
— Не, господ здраве да ти дава — отговаря жената, — аз имам мъж и няма да оскверня огнището си.
— Значи, не искаш? — отново пита търговецът.
— Не — повтаря жената.
— Гледай да не съжаляваш — заканил се търговецът и смръщил вежди.
— Няма да съжалявам — казва жената, — прави каквото щеш, няма да се омъжа за теб и толкоз!
Търговецът се разярил и заповядал на слугите си да изкопаят яма, дълбока четиридесет стъпки, да хвърлят там жената и да я затрупат с големи камъни. Слугите точно изпълнили заповедта: изкопали яма, дълбока четиридесет стъпки, хвърлили вътре горката жена и я затрупали с големи камъни.
Сутринта търговецът и хората му станали и си тръгнали.
Нещастната жена останала сама в дълбоката яма. Дълго викала за помощ: крещяла, плакала, нареждала — никой не се обажда. Изтекъл ден, два, три. През тези места минавал керванът на друг търговец. Той бил по-богат от първия. Керванът спрял до извора. Започнали да опъват палатка, за да си починат и се нахранят. Търговецът се доближил до извора и неочаквано чува: някой охка.
— Кой ли е? — учудил се той. — Елате, де — викнал търговецът на слугите си, — вижте кой охка там.
— Кой охка? — викат слугите.
— За бога, помогнете ми — чува се от ямата, — измъкнете ме оттук!…
Слугите веднага спуснали въже в ямата, жената се превързала с въжето и я измъкнали горе. Измъкнали я и гледат — пред тях стои невиждана хубавица.
Довеждат я при търговеца и разказват: ето, значи, така и така, измъкнахме тази жена.
— Коя си ти? — пита търговецът, смаян от красотата й. — Кой те хвърли в ямата?
Жената въздъхнала и, както аз ви разказах, така и тя разказала всичко на търговеца.
— Ще се омъжиш ли за мен? — пита я търговецът. — Аз ще ти бъда добър мъж.
— Не, жив да си — казва жената. — Аз си имам мъж и няма да оскверня огнището си.
Търговецът толкова се разярил, че накарал слугите да я турят в един сандък, да го заковат и да го хвърлят в морето. Слугите измайсторили сандък, турили там жената, заковали го с гвоздеи, занесли го и го хвърлили в морето.
Сандъкът се люлее, плава по вълните, плава ден, два, три, докато вятърът го подкарал към брега.
На този бряг живеел един млад рибар със старата си майка.
Тъкмо тогава той излязъл да полови риба и гледа — право към него плава сандък. Рибарят много се зарадвал.
„В него навярно има злато — помислил той, — а може би скъпи стоки.“ Метнал серкмето и издърпал сандъка на брега. Едва го повдигнал, натоварил го на гръб и бързо-бързо — към къщи. В къщи разбил
