младеж. Въображението му беше насочено главно към отправяне на предизвикателства срещу обществото. Баща му ръководеше счетоводния отдел в завода за тухли и керемиди „Бойлан“, а майка му, която беше завършила девическия колеж „Света Ана“, оглавяваше наборната комисия; с тези родители, с вуйчото свещеник и с безобидната си, леко отблъскваща външност Клод осъществяваше безнаказано своите злосторни замисли.
Двете момчета се преместиха на празния ред и седнаха точно зад войника и момичето. Войникът, бръкнал в блузата на момичето, настървено притискаше гърдите й, Той не беше свалил кепето си и то се бе смъкнало ниско над челото му. Ръката на момичето се намираше някъде долу между краката на войника. И двамата гледаха напрегнато филма. Не обърнаха никакво внимание на момчетата.
Том седна зад момичето, което ухаеше приятно. Мирисът на цветя от парфюма й се смесваше с аромата на краве масло от пуканките, които бяха яли. Клод седна зад войника. Войникът имаше дребна глава, но беше висок, с широки рамене и кепето му закриваше почти целия екран, тъй че Клод трябваше да наднича ту от едната, ту от другата му страна, за да зърне някоя сцена от филма.
— Слушай — прошепна Клод, — казвам ти, че е много едър. Хващам се на бас, че е поне осемдесет и пет килограма.
— Не се тревожи — отговори Том също шепнешком. — Започвай. — Той говореше уверено, но усещаше леки тръпки по върховете на пръстите и под мишниците. Тези признаци на съмнение и страх му бяха познати и засилваха нетърпението и удоволствието му да извърши насилие. — Давай — прошепна той дрезгаво на Клод. — Няма да седим тук цяла нощ.
— Добре, ти ръководиш играта — каза Клод. После се наведе и потупа войника по, рамото. — Извинявайте, сержанте — каза той. — Ще бъдете ли така любезен да си свалите кепето. Не мога да виждам екрана.
— Не съм никакъв сержант — отговори войникът, без да се обръща. Той не свали кепето си и продължи да гледа филма, галейки момичето по гърдите.
Двете момчета останаха на местата си мълчаливо повече от минута. Толкова често бяха прилагали провокационната си тактика, че нямаше нужда да си правят никакви знаци. По едно време Том се наведе и потупа силно войника по рамото.
— Моят приятел ви помоли най-любезно да си свалите кепето — каза той. — Пречите му да гледа с удоволствие филма. Ако не си свалите кепето, ще трябва да извикаме управителя.
Ядосан, войникът се завъртя на стола си.
— Тук има двеста свободни места — каза той. — Ако приятелят ви иска да гледа филма, нека седне другаде — и продължи да се забавлява със секс и изкуство.
— Хвана се — прошепна Том на Клод. — Давай по-нататък.
Клод пак потупа войника по рамото.
— Аз имам особено заболяване на очите — продължи Клод. — Мога да виждам само от това място. Иначе всичко ми се замъглява. Не мога да различа Ерол Флин от Лорета Иънг.
— Тогава иди на очен лекар — каза войникът.
Момичето се изсмя на остроумието му. Смехът му прозвуча така, сякаш бе глътнало вода накриво. Войникът също се засмя, за да покаже, че и той е доволен от остроумието си.
— Не е хубаво човек да се присмива на чуждото нещастие — каза Том.
— Особено сега, когато има война — намеси се Клод — и толкова много герои-инвалиди.
— Що за американец сте вие? — попита Том и в гласа му зазвучаха патриотични нотки. — Питам ви; ЩО за американец сте вие?
Момичето се обърна.
— Разкарайте се, момчета — каза то.
— Искам да ви предупредя, сър — продължи Том, — че ще ви държа лично отговорен за думите на вашата приятелка.
— Не им обръщай внимание, Анджела — каза войникът с писклив теноров глас.
Момчетата отново замълчаха за известно време.
— Моряко, тази вечер ти умреш — извика Том кресливо, имитирайски японска реч. — Американско куче, тази вечер аз ще ти отреже…
— Я си мери мръсните приказки — каза войникът, като обърна глава назад.
— Хващам се на бас, че е по-смел от Ерол Флин — каза Том — и че у дома си има цяло чекмедже с медали за храброст, но не ги носи от скромност.
Войникът вече взе да се ядосва.
— Защо не млъкнете бе, малките? Дошли сме тук да гледаме филм.
— А ние — да правим любов — отговори Том и погали превзето Клод по бузата. — Нали, сладострастнико?
— Притисни ме по-силно, скъпи — каза Клод. — Усещам как гърдите ми пращят.
— Изгарям — продължи Том. — Кожата ти е като на бебешко задниче.
— Целуни ме по ухото — не спираше Клод. — О-о-о-ох, повече не издържам.
— Стига толкова! — извика войникът, Беше извадил вече ръката си от блузата на момичето. — Измитайте се оттук!
Той извика така високо и ядосано, че няколко души от предните редове се обърнаха и зашъткаха.
— Платили сме си за тези места и няма да мръднем от тях — каза Том.
— Ще видим тая работа. — Войникът се изправи. Беше висок към метър и осемдесет. — Ще извикам разпоредителя.
— Не им се връзвай на тези копелета, Сидни — каза момичето. — Седни си на мястото.
— Сидни, не забравяй, че вече те предупредих — ще те държа лично отговорен за думите на твоята приятелка — каза Том. — Това е последно предупреждение.
— Разпоредител! — провикна се войникът към единствения служител, облечен в изтъркана униформа със златни ширити, който седеше на последния ред в салона под светещия надпис „Изход“.
— Шт-шт! — чу се от различни страни.
— Това се казва истински войник — обади се Клод. — Вика подкрепление.
— Сядай, Сидни. — Момичето дърпаше войника за ръкава. — Не виждаш ли, че са сополиви хлапаци.
— Закопчай си блузата, Анджела — каза Том. — Циците ти се виждат. — И се изправи — да бъде готов, в случай че войникът се обърне.
— Сядай, моля те — каза Клод учтиво, когато разпоредителят тръгна към тях по пътеката. — Това е най-интересното място от филма и не искам да го изпусна.
— Какво става тук? — попита разпоредителят.
Той беше около четиридесетгодишен мъж, който през деня работеше в една мебелна фабрика и имаше изморен вид.
— Изгонете тия хлапетии — каза войникът. — Говорят мръсотии в присъствието на дама.
— Помолих го само да си свали кепето — намеси се Клод. — Така ли беше, Том?
— Точно така, сър — отговори Том и си седна на мястото. — Помоли го ясно и учтиво. Той има особено заболяване на очите.
— Какво? — попита недоумяващо разпоредителят.
— Ако не ги изхвърлите, ще станат неприятности — закани се войникът.
Защо не седнете другаде, момчета? — попита разпоредителят.
— Той ви обясни — каза Клод. — Имам рядко заболяване на очите.
— Тук е свободна страна — каза Том. — Плащащ си и сядаш, където искаш. Той да не си мисли, че е Адолф Хитлер? Много важна клечка. Само защото носи войнишка униформа. Бас ловя, че никакви японци не е виждал и по-далеч от Канзас Сити, Мисури, не е стигал. А сега идва тук и дава лош пример на американските младежи, като се натиска с момичета на публично място. И то в униформа.
— Ако не ги изхвърлите, ще ги напердаша — каза с пресипнал глас войникът, като свиваше и разпускаше юмруци.
— Ти говореше неприлични думи — каза разпоредителят на Том. — Чух със собствените си уши. Тук такива не минават. Хайде, изчезвайте.
