Станали и поели. Вървят, вървят и стигат до един мост. А този мост бил омагьосан от бабичката, никой не можел да премине по него.
Много ли, малко ли време минало, бабичката се събудила, ослушала се — в къщи тихо.
Казва си:
— Ох, изглежда, че моите щерчици се успаха.
Станала бабичката, влязла в стаята, гледа: момците ги няма, а дъщерите й лежат мъртви. Занареждала бабичката:
— Ох, горко ми, беда ме сполетя!
Изкачила се на покрива, погледнала към омагьосания мост, вижда: братята вече преминали по него.
— Проклетници — крещи тя след тях, — да си знаете, че няма да ми избягате!
Върнала се и от мъка легнала да спи.
А братята продължили пътя си. Много ли, малко ли вървели — никой не знае. Стигнали в един град и решили да се заселят там. Ценили се за царски коняри.
Най-малкият брат се харесал на царя и скоро той го направил свой приближен. Братята ги обзела завист и те започнали да му мислят злото.
Веднъж на царя му се дощяло да поязди и наредил да му оседлаят коня. По-големите братя оседлали коня, извели го на двора.
Сръчността на братята допаднала на царя и той ги похвалил. А братята отвръщат:
— Ще се стараем, царю-бащице, ама ако конят беше друг, тогава щяхме да покажем цялата си сръчност.
— А нима конят ми е лош? — учудва се царят.
— Конят е хубав, ала не може да се сравни с бегача на бабичката, който живее ей там.
— А кой ще го докара?
— Твоят верен слуга, няма друг.
Царят повикал верния си слуга.
— Е, момко — дума му той, — ей там живее една бабичка, има чуден бегач, докарай ми го.
— Царю — отговаря той, — при нея не бива да се ходи, тя е магьосница.
Царят казва:
— Твоя работа, ако не го докараш — ще ти отсека главата.
— Дай ми поне един ден срок — моли момъкът.
Царят се съгласил. Седи момъкът в стаята си, тъжи, изведнъж вратата се отваря, влиза царицата.
— Защо тъжиш, момко? — пита тя.
— Как да не тъжа, царице — отговаря той. — Царят заповяда да докарам коня на бабичката- магьосница.
— И ти затова ли се измъчваш? — казва царицата. — Не тъжи, това не е трудна работа. Иди при царя и му поискай една торба стафиди и една кирка. Ще се приближиш на една верста до обора и ще извикаш. След това ще се скриеш в плевника, ще пробиеш отвор в сеното. Конят ще види дупката и ще се приближи. Ще вземеш една шепа стафиди, ще протегнеш ръка и ще го повикаш. Той ще заяде стафиди от ръката ти и тогава ти му закачи на врата цялата торба. Докато яде стафиди, ти разшири дупката в сеното, измъкни се и оглависай коня. Наблизо ще има седло. Оседлай коня, яхни го и препусни.
Момъкът така и сторил: отишъл при царя, взел от него торба стафиди и кирка, запътил се към бабичката и откарал коня, както го научила царицата.
Бабичката с едното око спи, с другото бодърствува: чува, че конят цвили и казва:
— Чума да те тръшне, защо си препуснал из полето!
Минава час, втори, трети, тя вече не чува цвилене. „Нещо не се чува конят — мисли тя, — ще ида да видя.“
Отива, а коня в обора го няма. Досетила се, че са го откарали през плевника. Качила се на покрива, вижда, че момък с огнени дрехи препуска на огнен кон и вече е преминал омагьосания мост.
— Ех — вика си тя, — човек го е откарал.
Слязла от покрива и от мъка легнала да спи.
А момъкът докарал коня, завел го пред царя и му дума:
— Ето ти, царю, подарък от мен.
Царят още повече обикнал момъка, още повече го приближил до себе си, а братята още по-силно от преди му завиждат. Веднъж казват:
— Царю, жалко, че верният ти слуга докара само коня на бабичката, тя има и дърво-чудо: на единия клон лято, на другия зима, на третия пролет, на четвъртия есен.
Царят пита:
— А кой ще донесе това дърво-чудо?
— Който докара коня, той ще донесе и дървото, няма кой друг — отговарят братята.
Царят повикал момъка и му нарежда:
— Стопанката на бегача има дърво-чудо, ти трябва да ми го донесеш, иначе ще заповядам да ти отсекат главата.
— Царю, онова беше кон, аз яздих на него, а как ще донеса цяло дърво?
— Не ща нищо да зная, донеси дървото.
— Добре — отвръща момъкът, — дай ми един ден срок.
Натъжил се момъкът, седи в стаята си. Вратата се отваря, влиза царицата.
— Защо си се натъжил, момко?
— Как да не се натъжа, царице, онази бабичка има дърво-чудо. Царят ми каза: „Донеси това дърво“, а как ще го донеса?
— Дреболия, това е много просто: ще идеш при царя, ще поискаш един самосвирещ саз и една елмазена брадва, ще вземеш торба сол и пипер, ще се приближиш до къщата на бабичката, ще седнеш под навеса с торбата на рамо и ще засвириш на саза. Тя ще се подаде и като те види, ще се върне в къщи да си наточи зъбите. Ти ще закачиш торбата на тавана на навеса, ще завържеш самосвирещия саз за торбата, ще вземеш елмазената брадва и ще идеш при дървото. Бабичката ще дойде под навеса, ще чуе, че звуците на саза се разнасят отгоре, ще помисли, че си се качил на тавана, ще подскочи, ще дръпне торбата, солта и пиперът ще се изсипят на очите й, от мъка тя ще иде да спи, а ти ще отсечеш дървото и ще го донесеш.
Момъкът отишъл при царя, взел от него самосвирещ саз, елмазена брадва, торба сол и пипер, стигнал при къщата на бабичката, седнал под навеса и засвирил на саза.
Бабичката чула звуците на саза, излязла и си вика:
— Добре ми дошъл, човече.
След това се върнала в къщи да си наточи зъбите, а момъкът закачил торбата на тавана завързал самосвирещия саз за нея, взел брадвата и застанал под дървото.
Бабичката излязла, помислила, че той се е качил на тавана, подскочила, дръпнала торбата, солта и пиперът се изсипали на очите й. От яд отишла да спи.
Момъкът замахнал с брадвата, отсякъл дървото до корен, нарамил го — и хайде. Планините, клисурите, горите заечали: „Човекът го отнесе“.
Бабичката чула, нямала сили да стане, полежала малко, успокоила се.
— Ох — казва си тя, — милите мои планини, клисури, гори ечат: „Човекът го отнесе“, ще ида да видя какво е отнесъл.
Отишла, а дървото го няма.
— Ох, горко ми, и дървото отнесоха.
Качила се на покрива, гледа — момъкът с дървото на рамо преминал омагьосания мост. Слязла долу и от мъка пак легнала да спи.
Момъкът занесъл дървото, изправил го пред царския дворец.
— Ето ти, царю, подарък от мен.
Царят огледал дървото, не можел да нахвали момъка. Още повече го обикнал и още повече го издигнал.
