Алфред Шклярски
Томек на военната пътека
I
Неочаквано нападение
Огненият мустанг плавно се носеше по широката степ. Ездачът му се наведе ниско напред, за да закрие лицето си от вятъра с широката периферия на обшитото със сребро сомбреро1. Полудивият породист кон с необуздана страст прескачаше бодливите кактуси по пътя си, ловко отминаваше трапищата и препускаше напред, като докосваше с корем червения чай, с който беше обрасла широката равнина. Свистенето на вятъра упояваше ездача и коня. Те дълго препускаха, като влачеха след себе си по степта удължена сянка.
Изведнъж ездачът повдигна глава. Издаде радостен вик и рязко дръпна юздата на коня. Той навярно притежаваше необикновена ловкост и сила, защото закованият на място мустанг се ври в земята с четирите си копита. Няколко секунди той беше явно недоволен: приклякваше, изправяше се на задните си крака, но опитните ръце на ездача бързо го обуздаха.
Младият човек с лявата си ръка смъкна назад широкополата филцова шапка, която падна на раменете му и увисна на подбрадника. На обгорялото от слънцето лице светнаха весели светли очи. Сега вече с по- голяма сигурност можеше да се определи възрастта му. Беше на около шестнайсет-седемнайсет години, при все че по фигура изглеждаше на деветнайсет. Такова впечатление създаваха широките му плещи, високият му ръст и здравите мускули, които се очертаваха под тясна шарена бархетна риза.
Ездачът успокои коня, след това внимателно погледна на юг, където всред грамади насечени скали се извисяваше към небето доста висока планина — целта на неговата утринна разходка. Тя се издигаше на самата граница между Съединените щати и Мексико. От нейния именно връх той възнамеряваше да разгледа по-отблизо мексиканската земя, чиито северни граници поради честите грабителски нападения и въоръжени стълкновения наричаха „вечно горящата граница“.
От мястото, където ездачът беше спрял, можеше точно да се различат линиите на завоите по скатовете на планината. Ясно се очертаваха и огромни кактуси, големи храсти градински чай, както и скали, които покриваха самия връх. Въпреки това момчето не се подведе от зрителната измама, на която човек лесно можеше да се поддаде, когато преценява разстоянието при необикновено прозрачния степен въздух. До планината имаше още три-четири километра, затова реши да намали темпа, за да запази силите на коня за връщане.
То докосна леко врата на мустанга и конят послушно забави ход.
Момчето внимателно разглеждаше околността. Близостта на Мексико го правеше необикновено предпазливо. Не можеше да пренебрегва думите на опитния шериф2 Алан, който изрично го предупреждаваше, че на границата човек трябва да бъде постоянно нащрек. Въпреки че между двете държави от много дълги години съществуваха мирни отношения, въоръжени отряди от мексиканци и индианци често се промъкваха на американска територия, за да отвличат стада едър добитък или овце, а понякога вземаха в плен и деца, които после принудително караха да работят в ранчите.3 Тия местни нахлувания на неспокойните съседи подтикваха към отмъщение, а понякога дори и към агресивни действия както американците, така и индианците, които живееха в пограничните резервати.4 Затова тук се водеше постоянна партизанска борба, която не рядко вземаше и кървави жертви.
Младият поляк Томек Вилмовски, той именно беше този самотен ездач, не се боеше от опасностите. Не обичаше обаче лекомислено да се излага на тях, понеже опитът, придобит през време на скитането му по света, беше го направил благоразумен и разсъдлив.
Томек беше в Ново Мексико5 едва от една седмица. Тук, според уверенията на баща му, би трябвало изцяло да възвърне силите си, загубени след стъпкването му от разярен африкански носорог при последната им ловна експедиция в Уганда. Няколкомесечната почивка в Англия му бе дала възможност да забрави за тежкото боледуване, а когато му се представи чудесният случай да замине за Далечния див запад6, на драго сърце прие предложението на баща си по две причини. Първо — Сали, по-малка от него и негова позната от времето на необикновените му приключения в Австралия, отиваше да учи в Англия; на път за там тя бе останала да почине за по-дълго време при чичо си, който живееше в Ново Мексико. Томек щеше да прекара ваканцията с нея в изключително здравословни климатически условия, а после щяха да се върнат заедно в Англия. Второ — Томек и баща му, както и двамата им приятели, Смуга и боцман Новицки, се занимаваха с лов на диви животни за голямото предприятие на Хагенбек, което доставяше на зоологическите градини и циркове различни екземпляри от фауната на цял свят. Хагенбек ценеше смелите поляци, защото винаги без колебание се нагърбваха с трудни задачи. Когато узна, че Вилмовски има намерение да изпрати своя млад, предприемчив син в Съединените щати, той реши да му възложи известна задача. Предложи на Томек да събере там група от индианци, които биха се съгласили да участвуват в циркови представления срещу съответно възнаграждение. Та нали индианците се славят навсякъде с отличната дресура на мустанги и смела езда! Оригинално индианско селце, пренесено изцяло в Европа, със сигурност ще предизвика голям интерес. Защото още се помнят героичните борби на червенокожите от 1869–1892 г., които до последни сили водили ожесточена борба за запазване на свободата си. Имената на безстрашните вождове: Седящия бик, Червения облак, Кошис и Геронимо7 за индианците бяха станали символ на мъжество и героизъм.
Като отиваше на тази толкова дългоочаквана среща с малката си приятелка, Томек Вилмовски с радост прие предложението на Хагенбек. По тоя начин щеше да опознае смелите индианци, от които винаги беше се възхищавал толкова много. Бащата на Томек се страхуваше да изпрати буйния си син сам на такава далечна експедиция, затова като опекун с него тръгна най-сърдечният му приятел — боцман Новицки.
Двамата приятели едва от една седмица гостуваха у чичото на Сали, шерифа Алан. На Томек никога не му тежеше опекунството на добродушния моряк. И двамата бяха неспокойни духове, и двамата жадуваха за приключения. Освен това огромният боцман още от момента на пристигането си в ранчото на Алан прекарваше по-голяма част от времето си с хубавата и чаровна Сали, като внимаваше да не й се случи нищо лошо. Също и вярното куче на Томек Динго вероятно знаеше, че малката австралийка е негова стопанка и нито крачка не се отделяше от нея. Затова пък Томек имаше пълна свобода. Още от първите дни започна сам, на кон, да обикаля околността, за да я опознае подробно и да завърже приятелство с индианците от близките резервати.
И сега в прекрасно настроение се приближаваше към целта на своята утринна разходка. Радваше се, че скоро ще види мексиканската земя, с чиято история вече беше запознат от книгите на полския пътешественик Емил Дуниковски8, който бил в Съединените щати и Мексико, впечатленията и приключенията от които после описал.
С всяка минута самотната планина ставаше все по-висока и все повече закриваше хоризонта, забулен с лилава мъгла. Скоро Томек се озова в подножието й. Той откри много лесно тясната пътечка, която водеше до върха, и без да се колебае нито миг, насочи коня си към нея, но щом погледна към земята, дръпна юздите и скочи леко от седлото. Без да изпуща от ръце аркана, привързан към юздите на коня, забеляза следи, оставени по чакълестата пътечка. „Аха, днес някой е минавал оттук преди мене! Мога дори да се обзаложа, че това е бил индианец — разсъждаваше той. — Само червенокожите не подковават конете си. Но какво е търсил толкова рано на самата граница? Дошъл е от север, което означава, че е жител на Съединените щати. Хм, изглежда ми много странно, че е напуснал резервата посред бял ден. Трябва да се махам оттук колкото се може по-скоро.“
Но като започна да обмисля положението си, веднага изостави тая мисъл.
Отстъплението пред самотния, вероятно беззащитен индианец би приличало на страхливост. В никакъв случай той не можеше да допусне това. Та нали не е от страхливите! Какво от това, че в безлюдно място се е натъкнал на индиански следи? А може би това е ковбой, който работи у някой фермер? Може би е търсел изгубен добитък, а върхът на планината е отличен наблюдателен пункт. Освен това Томек разсъди, че ако избягва срещите с индианците, никога няма да изпълни задачата, възложена му от Хагенбек. Шерифът Алан, както всички възрастни хора, сигурно малко преувеличава опасностите, които дебнат на границата. Необходимо е само да бъде предпазлив и всичко ще бъде добре.
Успокоен, Томек заведе коня си сред кактусите. Намери място, обрасло тук-таме с трева, и там завърза мустанга за клона на един чаен храст. После си оправи колана със закачения на него кобур с револвер, за да
