ето, ставата не съвпада точно.
— Много добре. Окото на фотограф.
— Не е необходимо да си фотограф.
— Прав сте, разбира се. Анатомията не е непозната наука. Но това, което ме интересува, е гръдният кош, който изглежда напълно запазен, и най-вече черепът.
Гилфорд отново погледна към скелета. Ребрата и гръбначният стълб бяха несъмнено от някое дарвинианско същество, за това можеше да се съди по типичното захващане отзад напред и дълбоката хордална бразда. Черепът беше продълговат, малко наподобяваше волски, но разширен нагоре и назад: череп на лукав хищник.
— Действително ли смятате, че е истински?
— Съвсем истински и със сигурност не принадлежи на някой познат вид бозайници. Собственикът твърди, че е купил костите от заселник, който ги изкопал край едно тресавище нагоре при Лия, докато търсел въглища.
— Изглеждат съвсем пресни.
— Относително, макар че никой не е виждал същество, което да отговаря на такова описание. Големите хищници са рядко явление на континента. Донеган съобщава за месоядно същество с размери на леопард в района на централния масив, но нищо по-едро. В такъв случай, откъде произхождат тези, господин Лоу? Ето ви един интересен въпрос. Едър, наскоро изчезнал хищен вид?
— Надявам се да е изчезнал. Изглежда твърде страховит.
— Страховит и ако се съди по черепа, е интелигентен. Доколкото са интелигентни животните. Ако има още от неговия вид обаче, ще ни потрябват пистолетите, към които Финч е толкова привързан. Но от друга страна…
— От друга страна?
— Как можем да говорим за изчезнал вид, когато континентът е едва на осем години?
Гилфорд реши да бъде предпазлив.
— Нима предполагате, че континентът има своя история?
— Нищо не предполагам, става въпрос за логически заключения. О, този спор не е от вчера. Просто исках да разбера на каква позиция сте вие.
— Проблемът е, че имаме две истории. Един континент и две исторически линии. Не зная как да ги съчетая.
Съливан се засмя.
— Добре казано. Ако някой поиска от вас да изкажете предположение, кое бихте избрали? Елизабет Първа или нашия кокалест приятел тук?
— Мислил съм за това, но не мога…
— Не се колебайте. Избирайте.
— И двете — отвърна Гилфорд. — Мисля, че бих избрал и двете.
— Но възможно ли е това?
— Очевидно не.
Усмивката на Съливан стана по-широка.
— Браво на вас.
Като че ли Гилфорд бе издържал някакъв изпит, макар че мотивите на възрастния учен си оставаха мъгляви. В това нямаше нищо лошо: Гилфорд харесваше Съливан и се радваше, че ботаникът се отнася с него като с равен. Но най-много се зарадва, когато напуснаха колибата с препарираните животни и излязоха на чист въздух. Макар че откъм пристанището полъхваше неприятна миризма.
Тази нощ за последен път деляха постелята с Каролайн.
„За последен път до есента“ — поправи се Гилфорд, но тази мисъл не му подейства успокояващо. Още повече че тя отказа да сподели нежността му.
Каролайн бе единствената жена, с която бе спал. Срещнаха се в канцеларията на „Атикус и Пиърс“, където той бе отнесъл последните си плаки за изданието „Вкаменелости и черупки от Скалистите планини“. Още от първия миг Гилфорд бе силно привлечен от леко дръпнатото и намусено момиче. Чичо й ги запозна и през същата седмица Гилфорд проучи кога би могъл да я види отново в издателството. Секретарката го информира, че обядвала с чичо си всяка сряда. Гилфорд я пресрещна още следващата сряда след обяда и й предложи да я изпрати до трамвая. Тя прие, но го изгледа изпод широкополата си шапка като надменна принцеса.
Надменна и наранена. Каролайн още се възстановяваше от загубата на родителите си по време на Чудото, но в онези времена това бе често срещано явление. Гилфорд откри, че с известно усилие може да изтръгва усмивка от устните й. В онези дни мълчанието й бе по-скоро съюзник, отколкото неприятел, между тях се установи неуловим начин на общуване. На този невидим език тя казваше нещо от рода на: „Страдам, но съм твърде горда за да го призная — можеш ли да ми помогнеш?“ А той отвръщаше: „Ще ти осигуря безопасно и уютно местенце. Ще създам твой дом.“
Сега лежеше, заслушан в тропота на редките среднощни каруци по улицата, и между него и жената, която обичаше, бе само тънко памучно одеяло. Нима бе нарушил обещанието си? В края на краищата мястото, където се намираха, едва ли можеше да се нарече уютно и безопасно. Наложи се да пътува често и надалече — първо на запад, сега и тук. Дари я с прекрасна дъщеря, но я доведе на този чужд бряг, където възнамеряваше да ги изостави… заради историята или науката, или своите необмислени копнежи.
Повтаряше си, че така постъпват истинските мъже, че го правят от векове и ако не го бяха правили, сега расата им още щеше да обитава дърветата. Но истината бе далеч по-сложна и включваше въпроси, на които Гилфорд или не желаеше, или не бе готов да отговаря, вероятно свързани донякъде с баща му, чийто непоклатим прагматизъм го отведе прекалено рано в гроба.
Сега Каролайн спеше или всеки момент щеше да заспи. Той плъзна ръка по извивката на талията и я притисна лекичко, сякаш й казваше: „Не се безпокой, аз ще се върна.“ Тя отвърна със сънено помръдване, в което може би не се долавяше безразличие. Може би.
На сутринта двамата бяха още по-отчуждени.
Каролайн и Лили го изпратиха до пристанището, където „Аргус“ се поклащаше от прилива. Ръждясалият корпус на парахода бе обгърнат в хладна мъгла.
Гилфорд прегърна Каролайн непохватно, чувстваше се неловко и не знаеше какво да каже. Повдигна Лили, тя притисна бузата си към неговата прошепна:
— Да се върнеш скоро.
Той й обеща.
Поне Лили му повярва.
След това се изкатери по трапа и спря до перилата, за да им помаха, но жена му и дъщеря му вече бяха се слели с тълпата, струпана на кея. „Колко бързо — помисли си Гилфорд. — Колко бързо…“
„Аргус“ пресече Ламанша в гъста мъгла. Гилфорд продължи да кръстосва долната палуба, докато слънцето най-сетне проби облаците и Джон Съливан го повика, за да му покаже озарения в утринна светлина континент.
Пред погледа му се ширна плътно обрасла мочурлива местност — солените тресавища в устието на Рейн. Строматолити стърчаха нагоре като призрачни паметници, дървета флейти бяха колонизирали делтата навсякъде, където имаше достатъчно тиня, за да подхранва растежа им. Параходът навлезе в плитък и обрасъл с тръстика канал — бавно, защото имаше доста плитчини, появили се след последната буря — и се отправи към вътрешността, която бе още по-залесена и зелена. Джеферсънвил бе едва забележимо облаче дим на плоския зелен хоризонт, после прерасна в петънце, в кафеникава маса от колиби, построени сред тръстиките или вдигнати на колове, където почвата бе достатъчно твърда, и навсякъде се виждаха примитивни пристанищни съоръжения, малки лодки, купчини морска сол, всичко това придружено от
