клиент и когато се върна, имаше физиономия на човек, който се готви да каже нещо неприятно. Тя присви очи и Каролайн се помъчи да не трепне под втренчения й поглед.
— Лошо е да скърбиш, когато не знаеш със сигурност дали мъжът ти е мъртъв — рече тя мрачно. — Но още по-лошо е, когато спреш да скърбиш за него.
„Тя знае“ — помисли си Каролайн.
Не че имаше някакво значение.
Същата вечер Джеръд и Алис отскочиха до „Корона и тръстика“ — местната кръчма. След като се увери, че са излезли, Каролайн облече набързо Лили и я отведе при госпожа Де Кьонинг, която вземаше един канадски долар за услугата да наглежда малкото момиче и да не казва на никого. Каролайн целуна дъщеря си, излезе навън и си закопча палтото, потрепервайки от студения вятър.
Звездите трептяха над скования от зимата град. Газови улични лампи озаряваха с бледа светлина снега по паважа. Каролайн наведе глава и пое право срещу вятъра. Беше завладяна от усещането, че върши нещо лошо, и знаеше кой й го е предал. Всъщност не вършеше нищо чак толкова грешно. И как иначе, след като Гилфорд беше мъртъв. Съпругът й не бе между живите. Тя нямаше съпруг.
Колин Уотсън я чакаше на ъгъла на „Търговска“ и „Темза“. Прегърна я набързо, сетне повика файтон. Усмихна й се, докато й помагаше да се качи — суховата усмивка, засенчена от гъстите му мустаци. Каролайн предположи, че се опитва да скрие присъщата му меланхолия. Ръцете му бяха големи и силни.
Къде ще я отведе тази нощ? Първо да пийнат нещо (но не в „Корона и тръстика“). Да поговорят. Ето това е. Той обичаше да говори. Напоследък обмисляше да напусне службата. Бяха му предложили чиновническа работа на пристанището. Беше се преместил от къщата на Джеръд още през септември и бе наел стая в „Империал“, където прекарваше самотни нощи.
Така беше по-лесно и за двама им — със стая изцяло на негово разположение.
Не можеше да остане при него през цялата нощ, колкото и да й се искаше. Джеръд и Алис не биваше да знаят какво прави. Или, дори да се досещат, не трябваше да са напълно сигурни.
Въпреки това ужасно й се искаше да е с него. Колин бе мил и нежен с нея по начин, по който Гилфорд не умееше. Гилфорд винаги смяташе, че непостоянното й настроение се дължи на някакви негови недостатъци. Той бе прекалено грижлив, но тя предпочиташе от време на време да си поплаче, без да поражда у него желанието да се извинява.
Високият и суров лейтенант Уотсън имаше свои настроения и оставяше Каролайн сама на страданието. Може би, мислеше си тя, това е начинът, по който един джентълмен трябва да се отнася с вдовица. Драстичните промени в света бяха породили и промени в отношенията между хората, но някои мъже все още знаеха какво е благородство. Някои все още питаха, преди да те докоснат. Колин бе благороден. От всичко в него най-много харесваше очите му. Гледаше я, сякаш прозираше в нея, сякаш разбираше всичко и й прощаваше. На Каролайн й се струваше, че няма грях на този свят, който тези очи не биха опростили.
Задържа се до късно и пи повече, отколкото трябваше. Любиха се страстно и отчаяно. После нейният лейтенант я качи в един файтон — около час по-късно, отколкото бе планирала, но въпреки това тя накара кочияша да я остави на една пряка преди „Търговска“. Не искаше да я виждат, че слиза от колата в този час на нощта. Кой знае защо й се струваше, че това би издало извършения грях. Тя прекоси забързано последната отсечка, стиснала зъби от студ, и взе Лили от госпожа Де Кьонинг, която й изврънка още един долар за закъснението.
Джеръд и Алис, разбира се, си бяха у дома. Каролайн се опита да се държи спокойно, докато се събличаше и успокояваше Лили. Джеръд затвори книгата и обяви с безизразен глас, че отива да си легне. Докато излизаше от стаята, се спъна. Той също беше пил доста.
Но дори Алис да бе пила, не й личеше.
— Момичето има нужда от сън — заяви тя. — Нали, Лили?
— Аз ще я сложа да си легне — рече Каролайн.
— Не ми изглежда да се нуждае от нечия помощ. Заспала е на крак, при това от час. Хайде, Лили, бягай в топлото легло! Ще се справиш сама, нали?
Лили се прозя и кимна, сетне излезе, оставяйки майка си без защита.
— Спа до късно тази сутрин — опита се да се извини Каролайн.
— Напоследък не спи добре. Страхува се за баща си.
— Аз също съм уморена — подхвърли Каролайн.
— Но не твърде уморена, за да изневеряваш?
Младата жена замръзна, надявайки се, че не я е чула добре.
— Да развратничиш с друг мъж — продължи Алис. — Или използваш друга дума за това, което правиш?
— Не е твоя работа.
— Може би трябва да си намериш друго място, където да спиш. Писах на Лиам в Бостън. Настоява да се прибереш при първа възможност. Опитах се да се извиня — от твое име.
— Нямаш право на това.
— Мисля, че имам пълното право.
— Гилфорд е мъртъв! — това беше единственият й контрадовод и тя съжали, че го е използвала в началото. Сякаш изгуби тежестта си, още щом го произнесе.
— Няма как да го знаеш със сигурност — възрази със зла усмивка Алис.
— Чувствам го със сърцето си. Липсва ми всеки ден.
— В такъв случай имаш странни представи за траурния период. — Този път Алис не направи опит да скрие гнева си. — Каролайн, кой ти каза, че си различна от другите? Сигурно Лиам, когато се е грижел за теб, бедното сираче, зад високите стени на неговата бостънска къща. Но всеки от нас загуби по някого… а някои изгубиха всички, които са обичали, синове, дъщери, братя и сестри. Някои от нас нямат деца, в които да намират утеха, нито гальовни компаньони в топли легла.
— Това не е честно!
— Не ние измисляме правилата, Каролайн. Само се опитваме да ги спазваме.
— Не искам да бъда вдовица до края на живота си!
— Сигурно си права. Но ако ти е останало поне малко благоприличие, ще помислиш повече, преди да си легнеш с мъж, който е помогнал да убият твоя съпруг.
17
— Не ти ли се струва, че тази история взе да ти омръзва?
Гласът сякаш се материализира от спарения въздух на кръчмата, мек, подкупващ и предразполагащ. Но не това бяха думите, които Вейл очакваше да чуе. Как ще е най-добре да отговори?
„Бъди лаконичен“, помисли си той.
— Я се разкарай.
До него изплува силует.
— Не е честно да ми отвръщаш така. Нали, Елиас? Хайде, не се сърди. Дойдох само да си побъбрим.
— Познаваме ли се? — изстена Вейл.
Мъжът беше висок. Държеше се учтиво, беше добре облечен, с красиви черти. Макар че не беше чак толкова хубав, за колкото вероятно се мислеше с тази сияеща усмивка. Вейл го прецени като двайсет- двайсет и няколко годишен — прекалено млад, за да се държи толкова уверено.
— Не, ти не ме познаваш. Тимъти Крейн.
Ръце като на пианист. Дълги костеливи пръсти. Вейл реши да го разкара.
