— Каквото и да е неговото предназначение — практично или церемониално, — трябва да е било важно. Куполът е ориентир и предполагам, че това стълбище е предназначено за доста сериозно движение.
— Движение?
— Да, от строителите на този град.
— Но те са изчезнали отдавна — припомни Гилфорд.
— Надявай се — изръмжа траперът зад гърба му.
Ала спускането продължаваше без признаци за приближаващ край, все това монотонно спираловидно стълбище, скрито от синкава мъгла, докато накрая дори Съливан призна, че е изморен и не може да продължи.
— Трябват ни — рече задъхано той — още хора.
Гилфорд се зачуди какво ли имаше предвид. Кек? Робъртсън? Едноръкия Дигби?
Том вдигна глава към стълбите, по които се бяха спуснали, сега скрити от сивкава пелена.
— Не бива да се бавим повече. Скоро дневната светлина съвсем ще изчезне. — Той изгледа навъсено Съливан. — Поеми си дъх и…
— Не се безпокой за мен. Тръгваме назад! Този път в обратен ред. Аз ще съм последен.
Беше пребледнял и облян в пот.
Траперът повдигна рамене и се обърна. Гилфорд тръгна след него, но го спираше всеки път, когато въжето назад към Съливан се опъваше. Което ставаше доста често. Сега вече тежкото дишане на ботаника се чуваше от разстояние. Не след дълго той се закашля сподавено. Том погледна през рамо и забави темпа на изкачван.
Мъглата бе започнала да се сгъстява. Гилфорд вече не виждаше отсрещната стена, дори стъпалата под краката му се различаваха с мъка. Въжето наистина изпълняваше функцията си, тъй като широкият гръб на Том Комптън бе изчезнал.
Със скриването на видимите ориентири дойде дезориентацията. Гилфорд нямаше никаква представа колко път са изминали и колко още им остава. „Какво значение? — помисли си той. — Всяка стъпка ни доближава още малко до края.“ От известно време остра болка го пронизваше в ранения крак.
„Не биваше да слизаме толкова надолу“ — рече си той, но ентусиазмът на Съливан беше заразителен, завладя го усещането, че зад завесата на мъглата има нещо, което ще им помогне да разкрият всички тайни. В ноздрите го лъхаше миризма на влажен гранит и мъгла. И на още нещо. Странно, сладникаво.
— Гилфорд!
Гласът на Том. Гилфорд погледна нагоре изплашено.
— Внимавай къде вървиш! — скастри го траперът.
Намираше се на самия ръб на стълбището. Още една крачка и щеше да полети надолу.
— Не сваляй лявата си ръка от стената. Ти също, Съливан.
Най-сетне Съливан се появи и кимна мълчаливо. Беше като сянка, като полупрозрачен призрак.
Гилфорд си проправяше пипнешком път зад трапера, когато въжето на кръста му внезапно се изопна. Той извика на Том да спре.
— Доктор Съливан?
Никакъв отговор. Въжето остана изпънато. Когато погледна назад, видя само мъгла.
— Доктор Съливан, добре ли сте?
Отново тишина — и въже с тежест на котва.
Том Комптън се появи забързано от мъглата. Гилфорд отстъпи назад, следвайки въжето, като се взираше за някакви следи от Съливан.
Откри ботаника проснат по очи на самия ръб на стълбата — едната му ръка все още бе опряна в стената.
— О, божичко! — Том се подпря на колене. Той обърна Съливан по гръб и опипа пулса на китката.
— Жив е. И диша — заяви траперът. — Поне доколкото мога да установя.
— Какво е станало с него?
— Не знам. Кожата му е студена и невероятно бледа. Съливан! Събуди се, кучи сине! Чака ни още път.
Съливан не отговори. Главата му се люшна немощно на една страна. От едната му ноздра се стичаше кървава струйка. „Изглежда смален — помисли си Гилфорд. — Сякаш някой му е изпуснал въздуха.“
Том си смъкна раницата и я пъхна под главата на ботаника.
— Упорит негодник, така и не се съобрази с проклетата си възраст…
— Какво ще правим сега?
— Остави ме да помисля.
Въпреки всички опити Съливан не идваше в съзнание.
Том Комптън крачеше наоколо, потънал в мисли. После спря, метна раницата на гръб и се освободи от въжето.
— Няма да стане така. Ще се кача горе и ще донеса храна и завивки от шейната за двама ви. След това ти оставаш при него, а аз отивам за помощ.
— Том, той е съвсем мокър и ще замръзне.
— Ще замръзне още по-бързо на открито. Местенето може да го довърши. Дай ми един ден да стигна до лагера и още един да доведа Кек и Фар. Фар ще знае какво трябва да се прави. Ще оцелееш, не се безпокой. Виж, за Съливан не съм сигурен. — Той се намръщи. — Трябва да останеш при него, Гилфорд.
„Той може и да не се събуди — помисли си Гилфорд. — Може да умре. И тогава ще съм съвсем сам в тази забравена от Бога дупка в земята.“
— Ще остана.
Траперът кимна отсечено.
— Ако умре, чакай ме тук. Достатъчно близко сме до приземното ниво и ще знаеш кога е ден и кога нощ. Разбра ли ме? Опичай си акъла, докато ме няма.
Гилфорд кимна.
— Хубаво. — Том се наведе над неподвижното тяло на Съливан и отметна от лицето му падналия кичур с нежност, която Гилфорд не бе очаквал от него. — Дръж се, старче! Проклет
Гилфорд взе одеялата, които Том донесе след час, направи легло и зави в него Съливан. Сравнена с условията навън, стената тук бе почти топла, но мъглата овлажняваше дрехите и охлаждаше тялото.
Том отново изчезна в мъглата и Гилфорд се почувства невероятно самотен. Компания сега му правеха само обърканите мисли и пресекливото, неравно дишане на Съливан. Той усети, че постепенно го завладява паника. Ужасно му се искаше да има нещо за четене, с което да се развлича. Ала единствената книга, оцеляла след атаката на партизаните, бе джобното издание на Новия завет на Дигби, а готвачът не желаеше да се разделя с него. Беше завладян от маниакалната мисъл, че книгата му е спасила живота и че е неговият щастлив амулет. Списанията бяха изчезнали при атаката.
Сякаш би могъл да чете в този млечнобял сумрак.
Разбра, че е настъпила нощта, когато светлината над него съвсем се стопи и влажният въздух придоби отровнозелен оттенък. От мъглата изплуваха миниатюрни прашинки и снежинки, като диатомеи в океанско течение. Той нагласи одеялото на доктор Съливан, чието дишане оставаше мъчително и неравно, и запали една от факлите, които му бе оставил Том Комптън. Без одеяло за себе си Гилфорд започна да трепери неудържимо. Стоеше прав, с почти безчувствени пръсти и се стараеше да се подпира на стената. Успя да затъкне факлата в една цепнатина и си стопли ръцете на пламъка. Натопено в лой от мъхната змия,
