по „Уестън“ — бандити, анархисти! Колкото до Гилфорд, кой знае какво може да го сполети в проклетия Рейнфелден? Този континент е неизследван пущинак, природата му е смъртно опасна.
Тя се изплаши от бързината, с която се сриваше защитата й. Всичко й изглеждаше толкова ясно, когато Алис й го обясни. Но този човек, каквото и да е сторил, беше искрен с нея.
Освен това й липсваше. Нямаше как да не го признае.
Морякът от съседната маса й се ухили.
Колин посегна и я улови за ръката.
— Ела да се разходим — предложи той. — Тук е много шумно.
Остави го да я отведе до края на павираната „Кендълуик“, позволи му да я успокои, да й внуши, че наистина е невинен.
Дърветата джамии бяха потъмнели през зимата, но яркото слънце от последните дни бе предизвикало поява на нови клони в короните им. Въздухът бе почти топъл.
Той е войник, рече си тя. Естествено е да върши каквото му наредят. Нима има друг избор?
При Джеръд не беше така. Джеръд е цивилен, никой не го задължава да сътрудничи на Амиралтейството. И Алис го знаеше. Сигурно това я е вбесявало! Огорчен, гневен глас на жена, спореща със съпруга си в мрака. Разбира се, че го е обвинявала, но не може да го напусне, оковани са с брачни вериги.
И затова бе прехвърлила омразата си върху Колин. Сляпа, объркана, неразумна омраза. Защото не е могла да си позволи лукса да мрази мъжа си.
— Нека пак се видим — помоли я Колин. — Поне още веднъж. Преди да отпътуваш.
Каролайн каза, че ще се опита.
— Тревожи ме мисълта, че ще прекосяваш океана. Моретата са толкова опасни. А и казват, че американският флот кръстосвал навсякъде.
— Това не ме интересува.
— А би трябвало.
По-късно през същата седмица госпожа Де Кьонинг й предаде бележка от Колин. Имало обща мобилизация, пишеше в нея, вероятно и той щял да отплава и искал да се видят по-скоро.
Война, помисли си с огорчение Каролайн. Всички говореха за война. Едва десет години бяха изминали, откакто устоите на света се разтърсиха, а сега човечеството смята да се бие за останките. Да се сражава за една пустош!
„Таймс“, вестник от шест страници, отпечатан на хартия от дърво джамия, бе посветил последните си няколко редакционни статии да порицава американците — задето се разпореждат на континента сякаш е техен протекторат, за „налагане на граници“ върху Британските острови, за арогантното и самодоволното им поведение. Американският акцент на Каролайн се посрещаше със смръщени лица и повдигнати вежди в магазините и по сергиите на пазара. Днес Лили я попита какво лошо има в това да си американец.
— Нищо лошо няма — отвърна Каролайн. — Това са само приказки. Хората са изплашени, но скоро пак ще се успокоят.
— А ние ще се возим на корабчето.
— Вероятно.
Беше спряла да се храни с Алис и Джеръд. Би си наела и стая в „Империал“, ако парите, които й пращаха от Америка, го позволяваха. Но дори храненето по кръчмите се бе превърнало в същинско изпитание с всички тези приказки за назряваща война. Леля й и чичо Джеръд се държаха хладно с нея, макар все още да проявяваха загриженост към Лили. След разговора с Колин Каролайн нямаше нищо против подобно отчуждение. От известно време изпитваше съжаление към Алис — нещастна женица, затворена в клетката на вината.
— Заспивай — рече тя на Лили и придърпа нагоре чаршафа. — Гледай да се наспиш. Скоро потегляме на път.
По един или друг начин.
Лили кимна сънено. Някъде от Коледа насам момиченцето бе престанало да пита за баща си. И без това не получаваше задоволителни отговори.
— И къде отиваме?
— Където и да е.
— На сигурно място?
— На сигурно.
Слънчево утро. На „Фенчърч“ полагаха паваж, над града се носеше миризма на катран, чуваше се тропот на конски копита и дрънкане на сбруя.
Колин я чакаше на улица „Темза“, близо до пристанището, обърнат с гръб към нея и зачетен във вестник. При вида му вълнението й нарасна. Не знаеше какво ще му каже. Нямаше никакъв план. Само объркани надежди и страхове.
Едва бе направила няколко крачки към него, когато сирените в центъра на града завиха.
Звукът я парализира, накара кожата й да настръхне.
Тълпата на кея също беше застинала. Колин вдигна глава от вестника и се озърна. Каролайн му помаха и той се затича към нея. Сирените продължаваха да свирят.
Тя се отпусна в прегръдките му.
— Какво става?
— Не зная.
— Дъщеря ми… — Нещо лошо се беше случило. Лили щеше да се изплаши.
— Ела с мен — той я дръпна за ръката. — Да намерим Лили. Трябва да побързаме.
От изток задуха вятър — носеше със себе си миризма на дим и на пролет. Реката беше спокойна и бяла като корабно платно. От юг, откъм блатистия бряг на Темза се показаха няколко канонерки.
20
Всичко е съвсем просто, обясни му Крейн. Ние сме частица от нещо, което става все по-силно. И притежаваме части от друго нещо, което става все по-слабо.
Може би беше така от гледна точка на Крейн. Напоследък нежеланият гост бе успял да си намери място сред вашингтонския елит — или полуелит, ако може така да се нарече вторият ешелон на аристокрацията и чиновниците. Само от няколко месеца в града той вече работеше за сенатор Класен, изпълнявайки неясна функция, и дори напоследък си бе взел собствен апартамент (за което благодарност на милостивите богове), регистрираше постоянно присъствие в салона на Сандърс-Мос и си позволяваше да унижава Елиас Вейл пред хората.
А през това време клиентите на Вейл намаляваха чувствително и вече не проявяваха първоначалния ентусиазъм, дори Юджийн Рандал се появяваше все по-рядко.
Рандал, разбира се, бе призован от комитета на Конгреса, занимаващ се с изчезналата експедиция на Финч. Дело, заради което бе преустановил контакта с мъртвата си жена. Мъртъвците, както се оказа в този случай, бяха търпеливи.
Вейл започваше да се пита дали боговете не си играят на любимци с тях двамата.
Търсеше разтуха навсякъде, където можеше да я намери. Един от новите му клиенти, гинеколог хирург от Мериленд, му даде кехлибарено шишенце с морфин и сребриста спринцовка с игла. Показа му как се намира вена и как се пробожда с иглата, процес, който го накара да си спомни ужилванията от пчели. Ужилване, което води до забрава. Скоро той се пристрасти към морфина.
