„Трябва да стана“ — помисли си Гилфорд. Но не можеше. Тялото му се бе вкочанило от студа. Да можеше само да сложи ред в разбърканите си мисли. Имаше да казва нещо важно — нещо, което се отнасяше за доктор Съливан.
— Той умря — изрече Гилфорд. Тялото на Съливан лежеше върху одеялото до него. Лицето му беше съвсем бледо, като восъчно. — Съжалявам, Том.
— Зная — кимна Том. — Все пак е добре, че остана при него. Ще можеш ли да вървиш?
Гилфорд сви крака, но се оказа, че няма сили да се надигне.
— Облегни се на мен — посъветва го траперът.
Гилфорд отново усети, че го вдигат.
Най-трудно бе да си държи очите отворени. Тялото му крещеше за почивка.
— Ще запалим огън веднага щом излезем от тази дупка — успокояваше го траперът. — Хайде, мърдай с краката.
— Колко време е минало?
— Три дни.
— Три?
— Случи се нещастие.
— Кой е с теб?
Бяха стигнали горния край на кладенеца. Вътрешните стени на купола бяха осветени от призрачна светлина. Край един отломък ги очакваше нечия фигура, със забулено от качулка лице.
— Финч — рече Том. — Финч дойде с мен.
— Финч? Защо Финч? А къде са Кек и Робъртсън?
— Мъртви са, Гилфорд. Кек, Робъртсън, Дигс, Донър и Фар. Всички са мъртви. И ние ще идем при тях, ако не побързаме.
Гилфорд изстена и прикри очите си с ръка.
19
Пролетта дойде рано в Лондон. Разтопените блата на изток и запад от града изпускаха тежък мирис на влажна пръст, а на улица „Темза“, наскоро павирана от пристанището до Тауър Хил, търговията кипеше с пълна сила. На запад работата върху новата катедрала „Свети Павел“ бе възобновена.
Каролайн се дръпна от пътя на стадо овце, подкарани към кланицата, чувствайки се, сякаш споделя съдбата им. От няколко седмици отказваше да се среща с Колин Уотсън, отхвърляше поканите му и дори не четеше бележките. Не беше сигурна защо се съгласи да го направи сега — в едно кафене на улица „Кендълуик“, — освен заради настойчивото усещане, че му дължи нещо, поне обяснение, преди да потегли за Америка.
В края на краищата той беше войник. Изпълняваше заповеди. Не беше при Кичънър, дори не служеше в кралския флот. Най-обикновен човек.
Успя доста бързо да намери мястото. Кафенето бе облицовано с дърво. Стъклените му прозорци бяха замъглени, вътре огромен самовар изпускаше пара. Посетителите бяха грубовати хора, работници, предимно мъже. Тя плъзна поглед по масите, докато открие Колин, с вдигната яка и тревожно изражение на лицето.
— Е — рече той, когато го доближи. — Радвам се, че пак се срещаме.
Каролайн премълча и седна до масата. След това премина направо към въпроса.
— Искам да знаеш, че се прибирам у дома.
— Нали току-що дойде?
— Говоря за Бостън.
— Бостън! Затова ли не пожела да се срещнем досега?
— Не.
— Е, поне ще ми кажеш ли защо си тръгваш? — той сниши глас и я погледна внимателно. — Моля те, Каролайн. Зная, че сигурно съм те обидил с нещо. И ако очакваш от мен извинение, готов съм да ти го поднеса.
Оказа се по-трудно, отколкото очакваше. Изглеждаше искрено объркан и натъжен. Тя прехапа устни.
— Леля ти е узнала за нас, нали?
Каролайн кимна.
— Не че беше кой знае каква тайна.
— Ах! Подозирах нещо подобно. Съмнявах се, че Джеръд би повдигнал въпроса… но Алис. Сигурно е била много ядосана.
— Да. Но това няма значение.
— Тогава защо си тръгваш?
— Не желаят повече да остана при тях.
— Тогава остани при мен.
— Не мога!
— Каролайн, в това няма нищо греховно.
Божичко, още малко и ще й предложи да се оженят!
— Знаеш защо не мога. Колин,
— Какво ти каза?
Двама моряци от съседната маса я гледаха и се подсмихваха. Тя сниши глас.
— Че си убил Гилфорд.
Лейтенантът се отдръпна с ококорени очи.
— Боже всемогъщи! Да съм го убил? — Той премигна. — Каролайн, това е абсурдно!
— Като си пращал оръжия през Ламанша. Оръжия за партизаните.
Той остави бавно чашата.
— Оръжия за… ах, разбирам.
— Значи е истина?
Той втренчи поглед в нея.
— Че съм убил Гилфорд? Разбира се, че не. За оръжията? — той се поколеба. — До известна степен. Но това не е тема, която можем да обсъждаме.
— Истина е!
— Възможно е. Но честно казано, не зная. Не съм командващ офицер. Правя каквото ми наредят и не задавам въпроси.
— И все пак си замесен с оръжията?
— Да, през Лондон преминаха няколко пратки.
Звучеше почти като признание. Каролайн не разбираше защо това не я ядосва. Може би гневът е като мъката? Нужно е време, за да се развихри. А дотогава чака в засада.
Колин изглеждаше замислен и угрижен.
— Каролайн, сигурно си чула някои неща от Джеръд… а той може и да знае повече от мен. Флотът наема от време на време складовете му, с негово съгласие. Навярно е извършвал и други услуги за Адмиралтейството. Той се има за голям патриот.
Алис и Джеръд спореха до късно през нощта и събуждаха Лили. За това ли са се карали? Джеръд бе признал, че част от оръжията за партизаните са минали през неговите складове.
Но дори ако тези пушки са отишли на другия бряг, няма как да знае със сигурност, че са навредили на Гилфорд.
— Честно казано, не разбирам защо някой би искал да попречи на експедицията на Финч. Партизаните действат по крайбрежието, нуждаят се от въглища и пари за муниции. Всеки би могъл да стреля
