И тази вечер, когато пристигна в имението Сандърс-Мос, комплектът бе във вътрешния му джоб. Нямаше намерение да го използва, но следобедът му поднесе серия от неприятности. Времето беше твърде влажно за зима и прекалено студено за пролет. Елинор го посрещна с объркано изражение, а след обяда един пийнал младши конгресмен взе да го заяжда за работата.
— Ще позволите ли няколко търговски съвета, господин Вейл? Говорите с мъртвите, а те нямат кой знае какви източници на информация. Всъщност, предполагам, че нямат и възможности за инвестиции, нали?
— В този щат, господин конгресмен, те нямат дори право на вот.
— Да не напипах болезнена точка, господин Вейл?
— Всъщност съм доктор Вейл.
— Доктор по какво, ако мога да ви попитам?
„Доктор по безсмъртие — помисли си Вейл. — За разлика от теб, загниващ къс месо.“
— Знаете ли, господин Вейл. Проявих известно любопитство по отношение на миналото ви. Поразрових се тук-там, особено след като Елинор ми каза колко й вземате, за да й гледате на ръка.
— Аз не гледам на ръка.
— Така е, но се оправяте добре с финансовата част.
— Мисля, че ме обиждате.
Конгресменът се засмя лъчезарно.
— Така ли, кой ви го каза, господин Вейл? Джон Уилкис Буут?
Дори Елинор се разсмя.
— Това не е тоалетната за гости! — Прислужницата Оливия почука раздразнено на вратата. — Трябва да излезете!
Вейл не й обърна внимание. Беше отворил комплекта със спринцовката на масичката. Той се подпря на стената. По стъклото отвън шибаше студен дъжд.
Беше си свалил сакото и бе навил ръкава на ризата. Той плесна няколко пъти сгъвката на лявата си ръка и вената се показа. „Майната им“ — повтаряше си Вейл.
Първата доза го отпусна почти мигновено, обви го в меко одеяло. Изведнъж тоалетната се изгуби в мъгла, сякаш някой бе дръпнал мътна завеса.
„Но аз съм безсмъртен“ — помисли си Вейл.
Спомни си как Крейн бе забил нож в ръката си. Оказа се, че Крейн има някакво перверзно желание да се самонаранява. Непрестанно се пробождаше с остри предмети, играеше си с ножове и забиваше в кожата си игли.
„Какво пък, аз също попривикнах с иглите“. Вейл предпочиташе морфина дори пред уискито от Кентъки. Забравата бе по-силна и по-дълбока. Веднага му се прииска още.
— Господин Вейл? Вътре ли сте?
— Върви си, Оливия. Благодаря ти.
Той посегна отново към спринцовката. „В края на краищата, аз съм безсмъртен. Не мога да умра.“
Този път кожата се възпротиви на иглата. Вейл натисна по-силно. Все едно, че пробиваше буца сирене. Най-сетне му се стори, че е намерил вената, но когато натисна буталото, кожата отдолу се оцвети във виолетово и се появи подутина.
— По дяволите! — изруга той.
— Трябва да излезете незабавно, иначе ще кажа на госпожа Сандър-Мос и тя ще нареди на някого да разбие вратата!
— Само още малко, Оливия, скъпа. Бъди добра и си върви.
— Това не е тоалетната за гости! Вътре сте вече от половин час!
Толкова много? Ако е така, най-добре да се концентрира върху непосредствената задача. Той напълни отново спринцовката.
Но този път иглата дори не можа да прониже кожата.
Да не би да се е затъпило острието? Не, изглеждаше напълно запазено.
Той натисна по-силно.
И трепна. Изведнъж бе почувствал болка. Меката кожа се сбърчи и почервеня. Но не се поддаде.
Опита с кожата на китката. Същото, все едно че се мъчи да я пробие с лъжица. Свали си панталоните и пробва от вътрешната страна на бедрото.
Безуспешно.
Накрая, завладян от внезапен гняв, той забоде спринцовката в шията си, там, където смяташе, че минава артерията.
Иглата се счупи. Спринцовката изпразни съдържанието си върху яката му.
— Мамка му! — изруга Вейл отново, ядосан до сълзи.
Вратата се разтвори с трясък. На прага стоеше Оливия, облещена в него, зад нея младшият конгресмен, ококорената Елинор и дори Тимъти Крейн, който се мръщеше презрително.
— Ха! — възкликна Оливия. — Това обяснява всичко!
— Да си биеш морфин в тоалетната за негри? Елиас, нямам думи за това.
— Млъквай! — тросна се уморено Вейл. Ефектът от първата доза бе отминал. Усещаше тялото си изсъхнало като пясък, но умът му работеше с подлудяваща яснота. Крейн го изведе от имението, след като Елинор му даде да разбере, че повече не е желан гост там и че ако се появи отново, ще извика полиция. Дори не си направи труда да се изкаже дипломатично.
— Те са великодушни работодатели — подхвърли Крейн.
— Кои?
— Боговете. Не ги е грижа какво правиш през свободното си време. Морфин, кокаин, жени, содомия, убийства, табла — за тях всичко е една стока. Но не може да се дрогираш точно когато имат нужда от теб, нито да се опитваш да си инжектираш смъртоносна доза, ако това бе намислил. Глупава идея, Елиас.
Колата сви зад ъгъла. Отвратителният ден преминаваше в отвратителна вечер.
— Защото става дума за работа, Елиас.
— Къде отиваме? — Не че го интересуваше особено, макар да усещаше присъствието на бога в него, присъствие, което караше кръвта му да пулсира и гърбът му да се изправя.
— Ще навестим Юджийн Рандал.
— Не ми е наредено.
— Аз ти нареждам сега.
Вейл огледа с празен поглед тапицерията на новия форд на Крейн.
— Какво има в чантата?
— Погледни сам.
В лекарската чанта той намери само три предмета: хирургически нож, шишенце метилов алкохол и кибрит.
Алкохол и кибрит — за стерилизиране на ножа? А ножът е за…
— О, не — изпъшка Вейл.
— Не се превземай, Елиас.
— Каквото и да си намислил… Рандал не е толкова важен.
— Въпросът е не какво
— И го приемаш така спокойно?
— Какво значение всъщност?
— Правил си го и преди, нали?
— Елиас, това е поверителна информация. Съжалявам, ако го възприемаш по този начин. Но наистина, за кого си мислиш, че работим? Не и за онзи Господ от неделното училище, всеизвестния пастир
