на нашите души. Крайно време е да разбереш, че този по-скоро е някой хищен бог.
— Наистина ли смяташ да убиеш Юджийн Рандал?
— Разбира се.
— Но защо?
— Не
— Защото смята, че хората на Финч може още да са живи.
— Да, и това е проблемът.
— Дори да е така — какво значение има в края на краищата? Ако богът иска война, изявлението на Рандал едва ли ще промени нещо. Най-вероятно вестниците дори няма да го публикуват.
— Но затова пък ще съобщят за убийството на Рандал. И ако сме внимателни, ще стоварят вината на британската агентура.
Вейл затвори очи. Интриги, които оплитат още по-сложни интриги, и така до безкрай. Съжали, че не може да си сложи малко морфин.
— Колко време ще ти е нужно?
— Няма да е много — отвърна Крейн.
Може би беше заради остатъците от морфин в кръвта му, но докато крачеха към музея, Вейл усети как богът се надига в него. Рандал беше сам в кабинета си, останал да работи до късно — може би боговете бяха устроили всичко така.
Този път неговият бог бе необичайно осезаем. Стори му се дори, че го вижда, когато поглежда наляво, а може би си въобразяваше. Сякаш крачеше до него. Тялото му не беше нито неприятно на вид, нито ефирно. Богът изглеждаше съвсем материален, макар и като нарисуван.
Имаше прекалено много ръце и крака, а устата му бе като зейнала паст, алена отвътре. През корема му преминаваше ивица от издатини, наподобяващи прешлени на гръбначен стълб. Цветът му бе като на зеленикав минерал. Крейн, който вървеше вдясно от него, не видя нищо.
Миризмата също бе съвсем осезаема — миришеше на щавена кожа, на счупено шише с лекарство в докторски кабинет.
Появата им изненада Юджийн. (Щеше да е още по-изненадан, ако можеше да види ужасното божество. Но очевидно не можеше!) Ученият вдигна уморено глава. Напоследък му се беше събрала доста работа.
— Елиас! — възкликна той. — А вие сте Тимъти Крейн, нали? Срещали сме се в салона на Елинор.
Нямаше време за приказки. Крейн отиде до прозореца зад Рандал и разтвори чантата. Извади ножа. Острието блесна на бледата светлина. Рандал продължаваше да гледа към Вейл.
— Елиас, какво означава това? Повярвай ми, нямам време за…
„За какво?“ — зачуди се Вейл, докато Крейн пристъпи бързо отзад и прекара ножа през гърлото на Рандал. От устата на учения се изтръгна болезнен стон, заглушен от бликналата кръв.
Крейн прибра окървавения инструмент в чантата и извади шишето с метилов алкохол.
— Аз пък си мислех, че ще искаш да стерилизираш ножа — подхвърли Вейл. Идиотска мисъл.
— Не ставай глупав, Елиас.
Крейн изпразни съдържанието на бутилката върху главата и раменете на Рандал, а остатъка изля на бюрото. Рандал се свлече от стола и запълзя по пода. С едната си ръка притискаше шията, между пръстите му продължаваше да шурти кръв.
След това дойде ред на кибрита.
Лявата ръка на Крейн бе обхваната от синкави пламъци, когато излезе от горящия кабинет на Рандал. Той я разглеждаше като омагьосан, въртеше я бавно пред очите си и следеше движенията на синкавия пламък. Кожата и ръкавът му изглеждаха непокътнати.
— Невероятно — възкликна.
Елиас Вейл потърси с периферното си зрение бога. Но него го нямаше. Останал бе само димът, трепкащият огън и миризмата на изгоряла плът.
21
Гилфорд бе яхнал една от мъхнатите змии, които Том Комптън водеше нагоре по склона. Изкачването не беше от лесните. Покритият със заледена коричка сняг хрущеше под лапите на животните, които хленчеха недоволно, но не се дърпаха. Може би знаят какво остана зад нас, помисли си Гилфорд. И бързат да напуснат изоставения град.
По тъмно, когато отново заваля, траперът спря край едно замръзнало езерце и запали огън. Гилфорд отиде да събере съчки в близката горичка, а Престън Финч се настани с мрачно изражение пред огъня. Мъхнатите змии се сгушиха една в друга, изпускайки облаци пара от ноздрите си.
За вечеря си опекоха току-що убита ястребова пеперуда и няколко ивици изсушено месо от мъхната змия, от запасите в раницата на Том Комптън. Траперът импровизира навес от клони на дъбо-бор и кожи. Освен кожите при последната атака бе успял да спаси един пистолет и три товарни животни. Това бе всичко, което им остана от експедицията на Финч.
Гилфорд яде без охота. Ужасно му се спеше — в съня забравяше глада и последните няколко тежки дни и нощи, сътресението от смъртта на Съливан, замръзването, от което пръстите на краката му бяха побелели. Но сега не беше време за сън. Първо трябваше да обсъдят положението.
Той попита трапера как са загинали другите.
— Когато се върнах, всичко беше приключило — заразказва Том. — Доколкото можах да преценя по оставените следи, нападателите са дошли от север. Десетина-петнайсет въоръжени мъже — или са видели огъня на Дигс, или са извадили късмет. Открили са стрелба от разстояние. Избили са всички освен Финч, който се беше скрил при животните. Не са взели нашите змии, от което съдя, че са имали свои. Затова пък бяха зарязали един от своите, прострелян в краката. Не можеше да ходи.
— Партизани? — попита Гилфорд.
Траперът поклати глава.
— Не и този, когото бяха изоставили.
— Говори ли с него?
— Разменихме няколко приказки. И без това нямаше къде да иде. Тежки рани и на двата крака. Малко след това, когато взе да нахалства, го запознах с моя нож.
— Божичко, Том!
— Ами да, кажи го на Дигс, Фар, Робъртсън и Донър. Тези типове не са хора.
Финч внезапно вдигна глава и го изгледа изплашено.
— Продължавай — подкани Гилфорд.
— По акцента си личеше, че този мръсник не е партизанин. Неведнъж съм пил с тях. Повечето са французи или италианци, обичат да се правят на патриоти и да размахват знамена, както и да пострелят по американските колонисти. Но най-известните от тях са пирати, въоръжени до зъби търговци, които се прехранват, като издебват по крайбрежието товарни кораби и ги обират, твърдейки, че вземат митническа такса. После профукват всичко в някой крайбрежен вертеп. А нагоре по Рейн единствените пирати са миньорите на свободна практика със собствени политически виждания. Този тип беше американец. Каза, че
