са го наели в Джеферсънвил и че групата им навлязла във вътрешността да преследва експедицията на Финч. Обещали им добри пари.
— Знаеше ли кой ще им плаща?
— Не, до сетния си дъх не каза. Нямах много възможности да го разпитвам. Трябваше да се погрижа за Финч и да се върна по-скоро при теб и Съливан. Мислех да го метна на една шейна и да го докарам при теб, но кучият син избяга.
— Избяга?
— Оставих го за малко, колкото да впрегна змията. Е, не съвсем сам, Финч беше с него, но се оказа, че това няма значение. Когато се върнах, беше изчезнал. Духнал.
— Одеве каза, че умрял. Че краката му били простреляни.
— Така беше, краката му бяха на кайма, костите му стърчаха навън. Но когато се върнах, го нямаше. Видях само стъпките. И като ти казвам, че избяга, имам предвид точно това — беше
— Не мога да повярвам, че е истина — рече Гилфорд.
— Аз също, но стана точно така.
— И Финч е бил при него?
— Да — потвърди намръщено Том, — но не обели дума по въпроса.
Гилфорд се обърна към геолога. Изглеждаше като съкрушен човек, изгубил правото да води хората си заради отговорността за дадените жертви. Нямаше и следа от предишната му превзетост, нито от строгия поглед и гордата осанка.
— Доктор Финч?
Ученият го погледна разсеяно. Сетне отново се втренчи в пламъците.
— Доктор Финч, видяхте ли какво стана с мъжа, за когото говори Том?
Финч извърна глава на другата страна.
— Няма смисъл — рече Том. — Ням е като дънер.
— Доктор Финч, за нас е важно да разберем какво се е случило. Помогнете ни, за да ви върнем у дома.
— Беше чудо — произнесе пресипнало Престън Финч.
Траперът го изгледа учудено.
— Доктор Финч? — продължи да упорства Гилфорд. — Какво по-точно видяхте?
— Раните му заздравяха. Краищата им се събраха, костите се сраснаха. Той стана. Погледна ме. И се изсмя.
— Само това?
— Повече не видях.
— Дано ти е от полза — подхвърли презрително Том Комптън.
Траперът остана на пост. Гилфорд пропълзя под навеса, където вече се бе изтегнал Финч. Ботаникът миришеше на развалено месо, на кожа от мъхната змия и на отчаяние, но Гилфорд предполагаше, че и от него не се носят по-приятни ухания. Двамата се наместиха в тясното пространство, изпускайки пара в студения въздух.
Нещо не даваше покой на Финч. Той втренчи поглед в черната нощ.
— Не исках чудо — прошепна. — Разбирате ли, господин Лоу?
Гилфорд се бе вкочанил от студ. Беше му трудно да се съсредоточи.
— Не разбирам почти нищо от всичко случило се, доктор Финч.
— Нали за такъв ме смятахте, вие двамата със Съливан? Престън Финч, фанатикът, който търси доказателства за божествената намеса и който твърди, че е намерил късчета от Ноевия ковчег или от единствения истински кръст?
Гласът му бе съвсем слаб, като нощен ветрец.
— Съжалявам, ако сте останали с подобно впечатление.
— Не се обиждам. Може да е вярно. Наречете го високомерие. Греховна гордост. Но ако природата и божественото вече не са разделени, тогава сигурно се случват и черни чудеса. Онзи ужасен град. Човекът, чиито строшени кости заздравяха от само себе си.
„И тунелите в земята, моят двойник с армейска униформа, демоните, които търсят превъплъщение. Не и това. Нека да е само илюзия — помисли си Гилфорд. — От умора и недохранване, студ и страх.“
Финч се закашля и прикри устата си с ръка.
— Това е съвсем нов свят — рече той.
Нямаше какво да възрази.
— Трябва да поспим, доктор Финч.
— Тъмни сили и светлина. Те са на нашите рамене. — Той поклати тъжно глава. — Никога не съм го искал.
— Зная.
Пауза.
— Господин Лоу, съжалявам, че изгубихте фотографиите си.
— Благодаря ви, че го казвате.
Той затвори очи.
Всеки ден изминаваха известно разстояние.
Следваха животински пътеки, скалисти речни корита, оголени участъци между дърветата, места, където не оставяха следи. От време на време траперът заръчваше на Гилфорд да наглежда Финч и отиваше на лов, въоръжен само с ножа. Най-често се хранеха с месо от мъхната змия или яйца на ястребова пеперуда. От месеци не бяха хапвали никакви зеленчуци, освен редки, изровени от земята корени или твърдите дори след продължително варене тънки листенца на дърветата джамии. Зъбите на Гилфорд се разклатиха и зрението му не беше тъй остро, както преди. Финч, който бе изгубил очилата си при атаката, бе почти сляп.
Дните се нижеха един след друг. Пролетта не би трябвало да е далече, но небето оставаше мрачно, а вятърът студен и пронизващ. Постепенно Гилфорд привикна с болките в ставите и по цялото си тяло.
Чудеше се дали Бодензее още е замръзнало. И дали ще го види отново.
Държеше дневника в пазвата си и никога не се разделяше с него. Оставаха му само няколко празни страници, но той продължаваше да нанася кратки бележки за Каролайн.
Усещаше, че силите му отпадат. Болката в ранения крак се увеличаваше с всеки изминал ден и Финч се оплакваше от същото.
Температурите се покачваха три поредни дни, след тях дойде студен пролетен дъжд. Затоплянето ги зарадва, но не и калта и вятърът. Дори мъхнатите змии бяха станали раздразнителни и унили и ровеха под снега за изсъхнала трева. Едно от животните ослепя с едното си око, което се покри с мътнобяло перде.
От запад постоянно прииждаха бури. Том Комптън откри естествено убежище в едно свлачище, гранитен заслон, отворен от двете страни. Подът беше песъчлив, покрит с животински изпражнения. Гилфорд запречи и двата входа с прътове и кожи и завърза змиите отвън, за да служат за пазачи. Но дори малката пещера някога да е била обитавана, никой не прояви интерес към нея.
Несекващият проливен дъжд ги прикова в тясното, прихлупено пространство. За да се развлича, Гилфорд си тананикаше различни стари мелодии — „Златни обувчици“, „Марбъл холс“ и прочее. Монотонният напев без думи по-скоро наподобяваше някоя тъжна, ритуална туземна песен.
Дъждът продължаваше, понякога отслабваше, но не спираше. Гилфорд изкопа вадичка, за да задържа водата в ниската част на кухината. Наложи се да разпределят храната на дневни дажби. „С всеки ден тук — помисли си Гилфорд — силите ни ще намаляват все повече и Рейн ще се отдалечава.“ Предполагаше, че съществува нещо като математично уравнение, включващо болката и времето, чийто
