— Колин, недей, не ни оставяй тук!
— Каролайн, дългът…
— Дългът да върви по дяволите! Няма да остана сама тук. Нито ще изоставя Лили. Тя има нужда от човек, на когото да разчита. — „И аз също“ — добави мислено Каролайн.
Колин я гледаше с безпомощен и нещастен вид.
— Каролайн, за Бога, та ние сме във война!
— И какво ще направиш? Ще спечелиш войната с голи ръце?
— Аз съм войник — опита да се защити той.
— От колко време — от десет години? Божичко, не ти ли омръзна? Не мислиш ли, че е време да се откажеш?
Той не отговори. Каролайн му обърна гръб и застана до дъщеря си. Димът от горящите складове се стелеше над реката, но тя виждаше ясно флотилията от американски кораби и няколкото потопени британски канонерки.
Оръдията най-сетне бяха замлъкнали. От улицата долитаха изплашени викове. Вятърът разнасяше дим с горчив привкус.
Настъпи тягостна тишина. Колин пръв я наруши:
— Мога да поискам да ме освободят. Но не и по време на война. Наистина съм си го мислел…
— Не ми обяснявай — прекъсна го Каролайн.
— Не бих искал никоя от вас да пострада. — Той се поколеба. — Може би моментът не е подходящ, но ще ти призная, че те обичам. И ужасно държа на Лили.
Каролайн застина.
„Не точно сега — помисли си тя. — И ако не го казва като извинение, за да се измъкне.“
— Опитай се да ме разбереш — помоли я той.
— Разбирам те. А ти?
Никакъв отговор. Само звукът от затваряща се врата.
„Проклет да е — въздъхна беззвучно тя. — Може би повече няма да го видя.“
Но когато се обърна, той все още беше в стаята.
Основните цели при нападението бяха арсеналът и няколко британски военни кораба на пристанището — всичките разрушени през първия час от канонадата. Арсеналът и складовете горяха през цялата нощ. Британските кораби потънаха в Темза.
Повредите по самото пристанище не бяха сериозни и дори пожарите можеха да бъдат потушени, ако не бяха избухващите в складовете снаряди.
Първата цивилна жертва беше един пекар на име Саймън Емануел, пристигнал съвсем скоро от Сидни. Клиентите бяха напуснали хлебарницата му още в началото на атаката. Той самият бе при пещта, с намерението да изнесе чувалите със зърно, когато един снаряд проби покрива, избухна в краката му и го уби на място. Последвалият пожар погълна магазинчето и се разпространи бързо към съседните къщи.
Неколцината доброволци, които опитаха да потушат пожара, въоръжени с кофи с вода, бяха прогонени от взрива на наскоро поставения бойлер. Двама градски служители и една бременна жена загинаха при експлозията.
Вятърът от изток обгърна града в дим.
Каролайн, Колин и Лили прекараха следващия ден в хотелската стая, макар да знаеха, че няма да могат да останат още дълго време. Повечето магазини на улица „Търговска“ бяха затворени и някои от тях вече обрани. Колин се върна с комат хляб и буркан сладко от меласа. Кухнята на „Империал“ също бе пострадала от обстрела, но хотелът предлагаше безплатно вода в столовата.
През цялата сутрин Каролайн гледаше горящия град.
Пожарът на пристанището бе овладян, но на изток огънят продължаваше да бушува и заплашваше да обгърне целия град. Пламъците прескачаха с лекота от една къща на друга, пришпорвани от менящия посоката си вятър. Миришеше на сажди и на нещо още по-лошо.
Колин застла масичката с носната си кърпа и постави отгоре хляба и буркана със сладко. Каролайн си отчупи едно парче, но го остави настрана.
— Къде ще идем сега? — попита тя.
— На запад от града — отвърна Колин. — Там има цял палатков лагер. Ще вземем само одеяла.
— А после?
— Ами… зависи. Донякъде от войната, донякъде и от нас. Известно време ще трябва да се крия от военната полиция. Поне докато си купим билети.
— Билети закъде?
— Закъдето и да е.
— Не и за континента!
— Разбира се, че не…
— Нито за Америка.
— Не? Мислех, че искаш да идеш в Бостън.
Тя си представи как запознава Колин с Лиам Пиърс. Лиам не обичаше Гилфорд, но въпреки това щяха да последват въпроси, възражения. В най-добрия случай щеше да се върне към стария си живот, с всички негови тегоби. Не, само не в Бостън.
— В такъв случай — заяви твърдо Колин — предлагам да идем в Австралия. — Каролайн предполагаше, че идеята му е хрумнала по-рано. — Имам братовчед в Пърт. Той ще ни помогне да се настаним.
— В Австралия при кенгурата — подхвърли Лили.
Лейтенантът й намигна.
— Има ги колкото искаш, малката ми. Направо гъмжи от тях.
— Австралия? — попита Каролайн. — Какво ще правим там?
— Ще живеем — отвърна простичко Колин.
На следващия ден един портиер почука на вратата и им съобщи, че трябва да напуснат незабавно хотела, тъй като не могат да им гарантират безопасността.
— Толкова скоро? — възмути се Каролайн. Колин и портиерът премълчаха. Вероятно беше истина и трябваше да си вървят. Заради пушеците от пожарищата беше трудно да се диша през цялата нощ. Дробовете я боляха, а Лили кашляше почти непрестанно.
— Всички сгради на изток от улица „Темза“ трябва да бъдат опразнени — настояваше портиерът. — Заповед на кмета.
Странно, колко дълго гореше дори малък град като Лондон.
Тя си събра багажа и помогна на Лили да прибере нейния. Колин нямаше багаж, никакви вещи, на които да държи, но сгъна хотелските завивки и направи от тях вързоп.
— Управата едва ли ще възрази — подхвърли той. — Като се имат предвид обстоятелствата.
Искаше да каже, че до сутринта хотелът ще се превърне в купчина пепел.
Каролайн нагласи прическата си пред огледалото. Среса се бавно, сетне улови дъщеря си за ръката.
— Е, добре — рече. — Да вървим.
Колин се дегизира за прекосяването на града до палатковия лагер в западната част. Навлече огромен дъждобран и шапка с широка периферия, и двете закупени на кожодерски цени от улична сергия. Армията и флотът бяха пратили свои хора да помагат за евакуацията. Войниците кръстосваха сред тълпата и раздаваха храна и лекарства. Колин се страхуваше да не го разпознаят.
