Каролайн знаеше, че се бои да не го обвинят в дезертьорство. Всъщност той беше точно такъв, макар според твърденията му да изпълнявал съвсем дребна служба.
— Бях нещо като писар — обясни той. — Едва ли ще усетят липсата ми.
Към третия ден от пребиваването им в лагера храната започна да става все по-оскъдна, но в замяна на това плъзнаха оптимистични слухове: по Темза идвал параход на Червения кръст, а американците претърпели поражение в морето. Каролайн приемаше тези слухове с безразличие. И преди бе чувала всякакви неща. Достатъчно бе, че пожарите бяха угаснали с помощта на пролетните дъждове. Хората говореха за възстановяване на изгорелите сгради, но на Каролайн това й се струваше странно — да възстановяваш един веднъж вече възстановяван изчезнал свят, каква глупост.
Тя прекара цял следобед да обикаля из лагера и да търси леля си и чичо Джеръд. Съжаляваше, че не се бе сприятелила с повече хора в Лондон, а бе живяла изолирано. Жадуваше да зърне познато лице, но единствената позната, която срещна, бе госпожа Де Кьониг, жената, която бе наглеждала Лили. Седеше сама, увита в одеяло, с мрачно изражение и с разчорлена мокра коса. Каролайн едва я позна.
Когато я попита за Алис и Джеръд, възрастната женица поклати тъжно глава.
— Забавиха се прекалено дълго. Огънят изгълта улица „Търговска“ сякаш беше живо същество.
— Мъртви ли са? — изстена Каролайн.
— Съжалявам.
— Сигурна ли сте?
— Видях го с очите си. — Жената премигна със зачервени очи. — Съжалявам, госпожо.
„Винаги ни отнемат по нещо — помисли си Каролайн, докато крачеше из калта. — Винаги губим някого.“
Сега поне можеше да плаче на воля под проливния дъжд. Но трябваше да приключи със сълзите, преди да я види Лили.
23
Над Вашингтонския монумент избухнаха фойерверки в чест на победата в Атлантика. Разноцветни светлини се отразиха в езерото. Нощта миришеше на барут, тълпата бе шумна и радостна.
— Ще трябва да напуснеш града — каза Крейн, като се усмихваше загадъчно, пъхнал ръце в джобовете. — Но предполагам, че го знаеш.
Кога за последен път Вейл бе присъствал на публично тържество? Няколко анемични чествания на Четвърти юли след онова странно лято на 1912-а. Но победата в Атлантика бе отекнала из цялата страна като камбанен звън. В тази суматоха посред нощ нямаше опасност да ги познаят. Можеха да говорят спокойно.
— Поне да си събера багажа — примоли се той.
Крейн, за разлика от боговете, бе склонен на компромиси. Но не и този път.
— Няма време, Елиас. А и хора като нас не се нуждаят от много вещи. Ние сме нещо като монаси.
Празненството щеше да продължи до сутринта. Малка и победоносна война: Теди Рузвелт би я одобрил. Британците се предадоха след нанесените тежки поражения на атлантическия им флот и дарвинианските колонии, тъй като се страхуваха от атака срещу седалището на правителството на Кичънър в Канада. Условията на примирието не бяха тежки: оръжейно ембарго, официално потвърждение на доктрината „Уилсън“. Конфликтът продължи само една седмица. Не е кой знае колко за война, мислеше си Вейл, „продължаване на дипломацията с други средства“ и предупреждение към японците да сдържат интересите си на запад.
Разбира се, войната бе послужила и на боговете. Вейл предположи, че никога няма да разбере истинските им намерения. Може би целта бе да нарасне всеобщото недоверие и омраза, да се създадат условия за ново насилие. Но боговете по правило криеха мислите си.
Имаше кратко съобщение в „Пост“: във връзка със смъртта на директора на Смитсониановия институт Юджийн Рандал са проведени разпити на британски националисти и симпатизанти. Името на Вейл не се споменаваше.
— Трябва да ми благодариш — подхвърли той на Крейн, — че поех всичко върху себе си.
— Доста интересен израз. Само че не е съвсем верен. Ти си твърде полезен. Мисли за това по този начин: дойде време да се освободиш от своята сегашна самоличност. Полицията ще намери обгорения ти труп в останките на къщата. Случаят е приключен.
— И чий ще е този труп?
— Има ли значение?
Предполагаше, че няма. Поредната невинна жертва в неспирната космическа еволюция.
— Вземи това — Крейн му подаде плик, в който имаше билет за влак и пачка стодоларови банкноти. Билетът бе за Ню Орлиънс. Със същия успех можеха да го пратят и на Марс.
— Влакът ти потегля в полунощ.
— Ами ти?
— Мен ме пазят, Елиас. — Той се усмихна. — Не ме мисли. Може би ще се срещнем отново след някое и друго десетилетие.
„Господ да ни е на помощ!“
— Питал ли си се някога има ли край всичко това?
— О, да — кимна Крейн. — И мисля, че ще го видим. Нали, Елиас?
Фойерверките достигнаха кулминацията си. Звезди избухваха под грохота на оръдията — сини, виолетови, бели. Хубаво предзнаменование за новата администрация на Хардинг. Крейн ще се развихри, помисли си Вейл, в този модерен Вашингтон. Крейн ще се издигне като ракета.
„А аз ще потъна в забрава и може би така е по-добре.“
Ню Орлиънс беше прекалено топъл, почти задушен — пролетта тук беше тропическа. Странен град, отбеляза мислено Вейл, с твърде малко американски черти. Изглеждаше сякаш го бяха докарали в пакет от някоя френска карибска колония, с кованото желязо по терасите, шумотевицата по улиците и мекия жаргон.
Нае апартамент под фалшиво име в сравнително централна част на града. Плати наема с част от парите, оставени му от Крейн, и тръгна да си търси подходящ офис на втория етаж, където да продължи със спиритическите си сеанси. Чувстваше се странно свободен — сякаш бе оставил своя бог във Вашингтон. Но знаеше, че не е така.
Страстта към морфина не беше физическа и вероятно вървеше с целия комплект на безсмъртието, но той си спомняше с нега за времето, когато можеше да си набавя любимата отрова. Същата вечер, докато крачеше по улицата, го нападнаха двама непознати. Яки мъжаги с лица, скрити под козирките. Завлякоха го в една малка уличка зад ателие за татуировки.
В началото Вейл реши, че искат да го оберат. Това бе единственото разумно обяснение. Единият държеше строшена бутилка, вторият — железен прът. Не поискаха нищо, нито взеха нещо от него. Работиха единствено върху лицето му.
Безсмъртната му кожа бе насечена и смазана, безсмъртният му череп — строшен на няколко места. Той преглътна няколко безсмъртни зъба.
И естествено не умря.
Целият увит в бинт и упоен, Вейл слушаше как докторът коментира неговия случай с една сестра: „Истинско чудо е, че този тип оцеля. Но един Господ знае, че никой няма да го познае след това.“
„Не е чудо — помисли си Вейл. — Не е дори случайност.“ Богът, който бе затворил кожата за морфиновата спринцовка във Вашингтон, можеше със същата лекота да го опази от ударите. Направиха го,
