Дарвиния

резултат не е в тяхна полза.

Все по-рядко му се присънваше армейският вестоносец, вместо това на няколко пъти видя в сънищата баща си, чието твърдоглавие и прекомерно чувство за ред го бе отвело рано в гроба.

„Че нима аз съм по-различен? В края на краищата какво ме доведе тук, в тази окаяна страна на края на света? Дано е същото, което ще ме върне обратно при Каролайн и Лили.“

„Не можеш да умреш“ — му бе казал Съливан. Може би е бил прав. Досега Гилфорд бе имал късмет. Но едва ли можеше и за в бъдеще да принуждава тялото си да понася подобни изпитания.

Той погледна в здрача към Том, свит в другия край, с опряна на коленете брадичка.

— Когато бяхме в града — попита Гилфорд, — случваше ли ти се да сънуваш?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна с леден тон траперът.

— Може пък да ми трябва.

— Сънищата са боклук, Гилфорд.

— И така да е.

— Добре де, веднъж сънувах нещо. Сънувах, че съм загинал, лежа на разкаляно бойно поле. Че съм войник — той се поколеба. — Сънувах, че съм собственият си призрак, ако виждаш в това някаква логика.

„Виждам, колкото и да е странно“ — помисли си Гилфорд.

Е, не точно логика, но… мили Боже, какво?

Той потрепери и извърна глава.

— Трябва да си набавим храна — продължи Том. — Утре ще изляза на лов, ако времето позволява. — Той погледна към заспалия Престън Финч, неподвижен като труп, с кожа, опъната върху черепа. — Ако не уловя нищо, ще се наложи да убием една от змиите.

— Не бива да оставаме без тях.

— И с две змии ще стигнем Рейн.

За пръв път гласът му не прозвуча уверено.

Следващата сутрин бе ясна, но студена.

— Запали огъня — нареди траперът на Гилфорд. — Не позволявай да угасне. Ако не се върна до три дена, поеми на север. Ти реши как ще постъпиш с Финч.

Гилфорд го изпрати с поглед, докато се изгуби в мъждивата утринна светлина, крачейки уморено. Мъхнатите змии извърнаха големите си черни очи след него и захленчиха.

— Никога не съм го искал — рече Финч.

Огънят почти бе угаснал. Гилфорд клечеше до него и хвърляше от време на време по някоя съчка. От влажното дърво се вдигаше пара.

— За какво говорите, доктор Финч?

Финч се надигна бавно и пристъпи към входа на кухината. Гилфорд не го изпускаше от поглед. Предната нощ Финч бе бълнувал насън.

Но сега бившият водач на експедицията стоеше неподвижно като скала. Той си разкопча дюкяна и се облекчи, без да излиза навън. Докато се прибираше, заговори отново.

— Никога не съм го искал, господин Лоу. Исках разумен свят, разбирате ли?

Всъщност, напоследък не беше никак лесно да го разбере. Финч беше изгубил два от предните си зъби и фъфлеше. Гилфорд кимна замислено и продължи да подклажда огъня.

— Не се дръжте покровителствено с мен. Изслушайте ме. Във всичко това има определена логика, господин Лоу: говоря за преобразяването на Европа, събитие с мащабите на Библейския Потоп, Вавилон, разрушаването на Содом и Гомор, и ако това не е постъпка на един ревнив, но разбираем Бог, тогава остава да е само ужас и хаос.

— Може би ни изглежда така, защото сме твърде невежи — изтъкна Гилфорд. — Може би ние сме като маймуна, която се вглежда в огледало. Вижда отражението си, но си мисли, че то е зад огледалото. Разбирате ли, доктор Финч?

— Не видяхте как зараснаха раните на онзи човек.

— Доктор Съливан, „чудо“ е дума, която използваме, за да прикрием невежеството си.

— Само една от думите. Има и други.

— Например?

— Призраци. Демони.

— Суеверия — поклати глава Гилфорд.

— Суеверия — повтори безизразно Финч — са онези чудеса, които не одобряваме.

Нямам много хартия за писане, нито мастило. Ще бъда кратък. (Каролайн, нека първо ти кажа, че ужасно много ми липсваш и че вече почти изгубих надежда да те видя и да те прегърна — теб и Лили.)

Том Комптън тръгна преди четири дни. Един ден повече, отколкото ми определи. Време е и аз да ида да потърся помощ, но без него едва ли ще се справя. Почти изгубих надежда да зърна брадясалата му физиономия.

Каролайн, доктор Финч е мъртъв. Когато се събудих тази сутрин, го нямаше в кухината. Излязох навън и го видях да виси обесен на клона на едно дърво джамия.

Снощният дъжд бе замръзнал по тялото му и то блестеше като коледна играчки. Ще се опитам да го сваля, когато събера сили, и да го погреба под каменна могила.

Бедният доктор Финч. Беше уморен и болен и предполагам, че не е искал повече да обитава един свят, който според него е свърталище на призраци и демони. Кой знае, може постъпката му да се окаже мъдра.

Но аз ще продължа. Обичам ви — теб и Лили.

22

Облицованото с плюш фоайе на хотел „Империал“ беше празно. Посетителите бяха излезли отвън на улицата да гледат артилерийския обстрел. Каролайн прекоси помещението и се изкачи по стълбите, следвана от Колин и Лили.

Колин отключи вратата на своята стая. Лили незабавно изтича до прозореца, за да гледа битката зад стената на складовете. Момичето с радост бе напуснало госпожа Де Кьониг — то също искаше да види какво ще се случи.

— Фойерверки — подвикна развълнувано.

— Не точно, миличка. Това е нещо лошо.

— И шумно — допълни Лили.

— Много шумно.

„Дали сме в безопасност тук?“ — зачуди се Каролайн. Може би трябваше да идат другаде.

Стените се разтърсиха от поредния артилерийски залп. Американски оръдия, помисли си Каролайн. Какво означаваше това? Дали двете с Лили сега не бяха врагове на територията на воюваща страна. Изведнъж в складовете избухна пожар и тя дръпна дъщеря си от прозореца. Чу се силен трясък, нещо изригна — може би мунициите в склада на Джеръд. От изток духаше умерен, но постоянен вятър и нещо вече гореше в далечния край на улица „Кендълуик“.

Лейтенантът се покашля. Тя се обърна и видя, че е останал на прага на отворената врата.

— Трябва да се явя в частта си — рече той.

Ударът беше неочакван. Мисълта, че ще остане сама, я ужаси.