Дарвиния

красота под прашната обвивка.

По-близо. Вече усещаше топлината на кладенеца, отвътре полъхваше странната миризма на изгоряла изолация.

Том излезе на открито и стреля отново, може би последния патрон в пълнителя. Гилфорд използва възможността и се затича към кладенеца, като поглеждаше през рамо. Искаше му се да извика: „Бягай, докато можеш“, но в този миг левият крак на Том се подгъна под тежестта му. Траперът падна на едно коляно и тъкмо вдигаше пушката, когато по-близкото от двете чудовища, това, което бе ранил, се нахвърли върху него.

Гилфорд неволно изстена, когато чудовището посегна и откъсна главата на Том от тялото му.

Завесата на дъжда скри останалото. Във въздуха се носеше миризмата на озон и светкавици.

Не биваше да спира. Второто чудовище го бе забелязало и се движеше с ужасяваща скорост към кладенеца, изтласквайки се с дългите си мускулести крака като леопард. При тичането не издаваше почти никакъв звук или шумът се заглушаваше от дъжда, но когато спря, от него се отделиха огромни парни облаци, отпадни продукти от някакъв невъобразим телесен метаболизъм. Очите му, безизразни и странни, бяха втренчени в Гилфорд.

Той вдигна пушката и стреля два пъти почти от упор.

Куршумите се удариха в твърдата броня, може би строшиха някое оголено ребро и накараха чудовището да се олюлее назад. Гилфорд стреля отново и продължи, докато изпразни пълнителя, а чудовището падна безжизнено на земята.

„Том“ — помисли си той.

Но вече никой не можеше да помогне на трапера.

Гилфорд се извърна към кладенеца.

Краят му бе съвсем близо. Спираловидното стълбище бе почти непокътнато, макар покрито с наскоро паднали отломки. Това нямаше значение. Не смяташе да използва стълбата. Ще скочи и ще остави на гравитацията да го понесе надолу: тази заешка дупка нямаше дъно, тя стигаше чак до края на света. Той се затича.

Спря, когато на десетина крачки от него се изправи човешка фигура.

Не, осъзна той, не е човешка, а на някоя нещастна душа, която още не бе стигнала крайния стадий на своята метаморфоза. Лице, което изглеждаше, сякаш се е разпаднало много отдавна, с разкривени лицеви кости като подлежащи вулканични плочи.

Това същество също като него държеше пушка и в момента се опитваше да я насочи с разкривените си ръце.

Гилфорд извади нов пълнител от паласката на колана.

— Няма да ме застреляш — произнесе чудовището и гласът му отекна сред дъжда като артилерийски залп.

„Не му обръщай внимание“ — посъветва го богът Гилфорд.

— Тук с мен има някой. Някой, когото познаваш.

Той извади празния пълнител.

— И кой е той?

Чудовището продължаваше да върти непохватно пушката. Ръцете му трепереха конвулсивно. Отвличай го с приказки.

„Не“ — настоя вестоносецът.

Чудовището затвори очи и произнесе:

— Тате?

Гилфорд замръзна.

„Не.“

— Ти ли си? Не мога да те видя…

Гилфорд не можеше да помръдне, въпреки постоянните подкани на вестоносеца.

— Тате, аз съм! Ник!

„Не, това не е Ник, защото той…“

— Ник?

— Тате, не стреляй! Аз съм тук, вътре! Не искам да умра отново!

Чудовището все още се бореше с конвулсиите, които му пречеха да насочи пушката. Гилфорд не можеше да разбере какво става. Помнеше съвсем ясно ярката, алена кръв на сина си.

Изведнъж до него се появи вестоносецът, прозрачен като мъгла.

Времето забави своя ход. Гилфорд усещаше ударите на сърцето си като бавен ритъм на барабани. Чудовището повдигаше пушката с треперещи ръце.

— Чуй ме — заговори вестоносецът. — Трябва да побързаш. Това не е Ник.

— Какво става с мъртвите? Демоните ли ги отвеждат?

— Невинаги. И това не е Ник.

„Как мога да знам?“

— Гилфорд, нима смяташ, че бих им позволил да го вземат?

— Би ли?

— Не. И не съм. Ник е с мен, Гилфорд. Той е с нас.

Вестоносецът протегна ръце и за един миг — за един сладък и ужасяващ миг — там се появи Ник, затворил очи, заспал, около дванайсетгодишен, умиротворен.

— За това е всичко — обясни вестоносецът. — Заради техния живот.

— Толкова съм изморен… — промълви Гилфорд. — Ник?

Но Ник бе изчезнал отново.

— А сега стреляй! — нареди с твърд глас вестоносецът.

Той натисна спусъка.

В същият миг стреля и чудовището.

Гилфорд усети как куршумите го пронизват. Този път болката беше ужасна. Но това вече нямаше значение. Беше съвсем близо. Той продължи да стреля, докато мъжът с разпадащото се лице рухна на земята.

Гилфорд пропълзя до ръба на кладенеца.

Затвори очи и падна. Болката се разсея в мъглата. Сега вече беше свободен като дъждовна капка. „Ей, Ник, погледни ме.“ Наистина усещаше сънливото присъствие на Ник. Вестоносецът бе казал истината. Ник бе обгърнат в безвремие, в което щеше да спи до самия край на онтосферата, реейки се из сияйните води на архива, чиито дълбини надминаваха тези на всеки друг океан, а вътрешността бе топла като летен въздух.

Той премигна и видя как богът го напусна. Това светещо създание някога е било Гилфорд Лоу, убит на бойното поле във Франция, съживен от Разума, равен по сила и мощ на боговете и всъщност един от тях, неотделим от тях, същество, което Гилфорд дори не можеше да възприеме, състоящо се само от светлина и цветове — като някакъв отмъстителен и разгневен ангел, оковаващ демоните, докато те надават отчаяни викове към разширяващите се граници на този свят.

Интерлюдия

Те постояха известно време на хълма над разрушения Град на демоните. Денят бе необичайно ярък, но небето бе изпъстрено със звезди.

— Сега какво ще правим? — попита Гилфорд.

— Ще чакаме — отвърна с безкрайно търпение вестоносецът.

Гилфорд забеляза, че и други мъже се катерят по хълма. В града се бе възцарила тишина, улиците отново бяха опустели. Гилфорд видя, че това са Старите — Том и Еразъм сред тях, — здрави и усмихнати.