— Тя също е обичала вашето малко момиченце, госпожо Сандърс-Мос. — Вейл си пое бавно дъх и започна да идва на себе си, почувства как богът го напуска и се прибира в своя скрит свят. Облекчението беше почти осезаемо. — Върнете си каквото ви принадлежи. Но моля ви, не бъдете твърде сурова с Оливия.
На лицето на госпожа Сандърс-Мос се четеше смесица от благодарност и страхопочитание.
Благодарността й бе прочувствена и многословна. Той отказа да приеме пари. В поведението й се криеха много повече обещания. Но, разбира се, само времето щеше да покаже.
След като тя най-сетне си взе чадъра и излезе, Вейл отвори бутилка бренди и се качи в стаята на втория етаж, където дъждът шибаше по замръзналия прозорец, газовите фенери бяха усилени докрай и единствената книга бе захабено и парцаливо развлекателно романче „Под фустата на неговата любовница“.
На външен вид почти нищо в него не се променяше, когато идваше божеството. Но вътрешно се чувстваше изтощен, почти наранен. Усещаше притъпена болка, която достигаше до всяка точка на тялото му. Алкохолът помагаше, но щеше да мине поне едно денонощие, преди да се възстанови напълно.
Ако има късмет, брендито ще прогони сънищата, които го спохождаха след всеки сеанс. В тези сънища той неизменно се озоваваше сред непозната и студена пустош, огромна и лишена от хоризонт сива пустиня, и когато веднъж по погрешка или подтикван от любопитство, той вдигна един камък от земята, отдолу се показа дупка, през която нахлуха безброй насекоми от непознат и ужасен вид, многокраки, въоръжени с клещи, отровни, пълзящи нагоре по ръката му и проникващи в черепа му.
Вейл не беше религиозен човек. Никога не бе вярвал в духове, призоваване на мъртъвци, астрология или Възкресението на Христос. Не беше сигурен, че вярва в някои от тези неща и сега — сякаш вярата му се бе съсредоточила в един-единствен бог, този, който го изпълваше с такава отвратителна и неустоима близост.
Имаше опит от множество различни случаи, но точно този с госпожа Сандърс-Мос представляваше за него загадка, същото можеше да се каже и за черната слугиня Оливия, и за
Не се съмняваше, че ще му послужат добре. Въпросът бе дали ще послужат и на някой друг?
Щеше да е далеч по-спокоен, ако се бе разминал с някой дребен мошенически номер.
Той си сипа още една чаша и се успокои с думите: „Не можеш да постигнеш безсмъртие, ако играеш само във фарсове.“
Измина една седмица. Той започна да се безпокои.
И тогава със следобедната поща пристигна бележка:
„Доктор Вейл,
Възстанових изгубените си съкровища. Имате безмерната ми благодарност.
Следващия четвъртък в шест вечерта ще каня гости за вечеря и разговори. Ако случайно сте свободен, смятайте се за добре дошъл.
Отдолу се беше подписала с „Елинор“.
3
„Оденсе“ пусна котва до временното пристанище в блатистата делта на Темза, лабиринт от въглищарски шлепове, танкери, товарни съдове и платноходи, събрани от всички краища на империята. Заедно със семейството си и членовете на експедицията Гилфорд Лоу се прехвърли на един ферибот, където бяха разтоварени и всички припаси, уреди, компаси и снаряжение, след което съдът пое нагоре към Лондон. Гилфорд лично надзираваше разтоварването на фотографската си екипировка — грижливо опакованите лещи, фотоапарата и триножника.
Фериботът беше неотоплен и шумен параход, който за щастие поне разполагаше с големи прозорци. Каролайн и Лили се настаниха на една от твърдите дървени пейки, а Гилфорд се отдаде на изучаване на крайбрежието.
Това беше първата му среща с новия свят. Устието на Темза и районът на Лондон бяха единствените заселени части на континента — изучени, рисувани и снимани, но все още диви. Далечният бряг беше скрит от непозната растителност, кухи дървета флейти и тръстики, забулени от спускащия се мрак. Един странен и непознат свят, който разпалваше любопитството му като раздухван въглен. След всичко, което бе чел и си бе представял, тук най-сетне виждаше с очите си недвусмислена и същевременно невероятен факт, това не беше илюстрация в книга, а жива мозайка от светлини, сенки и вятър. Реката бе позеленяла от лъжливи лотоси, цели колонии от мъхести възглавници, които се носеха по течението: доста опасно за навигация, както му бяха казали, особено през лятото, когато откъм Котулдс се спускали гъсти, разцъфнали колонии и се увивали около витлата на параходите. Той зърна Джон Съливан зад остъклената стена на палубата за разходки. Съливан бе посещавал Европа през 1918-а и бе събрал голяма колекция от животински и растителни образци по поречието на Рейн, но това изглежда не бе задоволило любопитството му, защото и сега ботаникът се вглеждаше съсредоточено към брега и явно нямаше да приеме предложението за разговор.
Скоро обаче на брега се появиха и първите свидетелства за човешка дейност — грубо сковани колиби, изоставени ферми, димяща помийна яма, и после покрайнините на Лондон и самото пристанище, към което дори Каролайн прояви вял интерес.
Градът представляваше безредна купчина от постройки на северния бряг на реката. Беше построен върху изтръгнато от дивата пустош парче земя, с невероятните усилия на войници и доброволци, призовани от лорд Кичънър от колониите, и това със сигурност не беше Лондон на Кристофър Рен8, приличаше по-скоро на опушено погранично селище, състоящо се от дъскорезници, хотели, докове и складове. Той разпозна силуета на единствения известен паметник в града, колона от южноафрикански мрамор, изсечена в чест на загиналите през 1912. Чудото не се бе оказало милостиво към човешките създания. То бе заменило скалите с други скали, растенията с непознати растения, животните с причудливи и донякъде сходни твари, но от изчезналата човешка популация нямаше и следа.
По-високи от мемориала бяха само масивните железни кранове на пристанището. Зад тях се виждаше недовършеното скеле на новата катедрала „Свети Павел“, издигаща се на това, което преди бяха наричали Ладгейн Хил. Нямаше мостове през Темза, макар дърветата наоколо да бяха достатъчни за построяването им, засега прехвърлянето през реката се осъществяваше с фериботи.
Лили го дръпна за ръкава.
— Татко — повика го тя тихо. — Виж, чудовище.
— Къде, Лили?
— Ето там. Погледни!
С ококорени очички дъщеря му сочеше през десния борд.
Гилфорд усети, че пулсът му се учестява, но все пак запази самообладание дотолкова, че да й каже името на „чудовището“ — наричаха го наносна змия, а понякога речна змия. На палубата се възцари тишина и Каролайн го улови за другата ръка. Змията повдигна глава достатъчно, за да надзърне през борда с елегантно движение, въпреки че главата й бе колкото детски ковчег, прикрепена за дълга петнайсет метра шия. Гилфорд знаеше, че съществото е безвредно — то се хранеше с растенията, най-вече с лотоси, но въпреки това размерите му плашеха.
Долната му част бе закотвена някъде в тинята на дъното. От туловището му се подаваха къси крачета, с които се удържаше срещу напора на течението. Змията изглежда бе възбудена от раздвижването
