И тъй, встъплението беше приключило и дойде време да се съсредоточи и да почака бога да се надигне от вътрешните му недра, от областта, която индусите наричаха „долните чакри“. Не обичаше този момент. Болезнено, унизително преживяване.
Всяко нещо си има цена, помисли си Вейл.
Богът — само той можеше да го чува (освен когато го оставяше да говори през собствената му уста), а отекнеше ли гласът му, изгубваше връзка с останалия свят. Чу го за пръв път през август 1914.
Преди Чудото Вейл едва свързваше двата края с един странстващ цирк. С двамата си партньори обикаляше вътрешността на страната в компанията на мумифициран труп, който бяха купили на черно от една морга в Рейсин, за да го представят за тленните останки на Джон Уилкис Буут7. Представлението вървеше най-добре в затънтените градчета, където рядко пристигаха циркове, далече от железопътните линии, из Кентъки, страната на памука. Вейл вършеше почти всичко — от опъването на шатрата до развличането на тълпата. Имаше дар слово. Но печалбата на село бе нищожна, малцината с подрънкващи дребни монети в джоба с мъка се разделяха с тях, за да позяпат един мумифициран покойник. Гражданската война бе тема, вълнувала сърцата на друго поколение. Сегашното си имаше свои герои. Когато навлязоха сред царевичните полета на Айова, партньорите му го зарязаха.
В горещия август на същата година Вейл отново бе останал сам, прехранваше се с продажба на библии и кръстосваше страната с конски вагони. На два пъти го нападаха крадци. Успя да ги прогони и да спаси библиите, но изгуби запаса си от бели якички и частично зрението на едното око, където зеленото на ириса помътня едва забележимо, но окончателно (което също щеше да му свърши работа).
В този ден бе извървял доста. Горещ ден в долината на Охайо. Беше влажно, небето беше бяло като нажежено желязо, време, крайно неподходящо за каквато и да било търговия. В хотел „Олимпия“ (не помнеше градчето, забрави му името, но беше там, където реката извиваше на запад като сънлива змия) сервитьорката се кълнеше, че дочула гръмотевица. Вейл даде последните си пари за сандвич с пуешко и тръгна да търси място за нощувка.
След залез-слънце откри изоставена тухларна в края на града. В огромното помещение миришеше на застояло и мухъл и на машинно масло. Полуразрушените пещи стърчаха в мрака като забравени идоли. Той си направи легло на едно високо скеле, където смяташе, че ще е в безопасност, от захвърлен на бунището дюшек. Но сънят не идваше. През избитите прозорци полъхваше нощен ветрец, но въздухът оставаше горещ и труден за дишане. По някое време през нощта заваля. От покрива се стичаха ручейчета, които оформяха локви на глинения под.
Гласът — всъщност все още не гласът, а неговият предвестник, тътнеща гръмотевица — го споходи без предупреждение след полунощ.
В първия миг буквално го прикова към земята. Наистина не можеше да помръдне. Сякаш го притискаше някаква огромна тежест, която пулсираше, проникваше в него и го караше да потръпва конвулсивно. Хрумна му, че може да го е ударила мълния. Помисли си, че ще умре.
И тогава заговори гласът, но не с думи, а със
Електрическата сила го накара да повдигне клепачи. Неохотно, изплашено, той погледна изправения пред него бог. Божеството приличаше на чудовище. Беше грозно и древно, с фосфоресциращо в зелено бръмбаровидно тяло, през което дъждът валеше свободно. От него се носеше нетърпима смрад, която малко напомняше на разредител за боя и креозот.
Как би могъл да предаде накратко всичко онова, което бе научил през тази нощ? Човешкият език не бе достатъчно богат за да го опише.
Но ако все пак го принудят, щеше да каже:
Узнах, че имам цел в живота.
Узнах, че имам своя съдба.
Узнах, че съм бил избран.
Узнах, че има много богове и те знаят името ми.
Узнах, че под нашия свят има друг.
Узнах, че разполагам с приятели сред могъщите.
Узнах, че трябва да бъда търпелив.
Узнах, че ще бъда възнаграден за търпението.
И освен това научих — което е най-важно, — че може би няма да умра.
— Имате прислужница — проговори Вейл. — Негърка.
Госпожа Сандърс-Мос го гледаше с широко отворени очи, като ученичка, която учителят е повикал на дъската.
— Да. Оливия… така се казва.
Думите не бяха негови. Беше се предал на онова, другото присъствие. Усещаше устните си сякаш гумени, като че ли нещо чуждо и отвратително, някакъв червей бе пропълзял в устата му.
— Тя е при вас… от доста време — тази Оливия.
— Да, от много време.
— Била е с вас, когато се е родила дъщеря ви.
— Да.
— И се е грижела за момичето.
— Да.
— Плакала е, когато малката е починала.
— Всички плакахме. Цялата къща.
— Но Оливия таи в себе си по-дълбоки чувства.
— Така ли?
— Тя е знаела за кутията. За кичура с коса, за роклята…
— Предполагам. Но…
— Държали сте ги под леглото.
— Да!
— Оливия почиства там прахта. Знаела е какво държите в кутията. Разбрала е, защото там прахта е по-малко. Тя внимава къде има прах.
— Това е възможно, но…
— Не сте отваряли тази кутия от много време. Повече от година.
Госпожа Сандърс-Мос сведе очи.
— Но аз мислех за нея. Не съм я забравила.
— За Оливия кутията е била безценна реликва. Почитала я е. Отваряла я, когато не сте в къщата. Но внимавала да не вдигне прах. Смятала я за нещо свое.
— Оливия…
— Тя мисли, че не скърбите достатъчно за дъщеря си.
— Това не е истина!
— Но го вярва искрено.
— Оливия е взела кутията?
— Това не е кражба, поне според нея.
— Моля ви, доктор Вейл, къде е тя? На сигурно място?
— Съвсем сигурно.
—
— В спалнята на прислужниците, на дъното на нейния гардероб. — За един кратък миг Вейл я видя в мисления си взор, дървена кутия, като малък ковчег, загърната в стари чаршафи. Лъхна го миризма на камфор, прах и стаена мъка.
— Аз й вярвах!
