— Господин Лоу, дъщеря ви прави невярно разграничение.
Разговорите на масата на „Оденсе“ по правило бяха разгорещени. Част от проблема се коренеше у самия Финч, автор на „Привидност и действителност“, библията на Нойския натурализъм5 още преди Чудото от 1912-а. Финч беше висок, прошарен, лишен от чувство за хумор и надут от собствената си известност. Препоръките му бяха безупречни, беше прекарал две години по поречието на Колорадо и Роуг, събирайки сведения за глобалния потоп, и беше главна движеща сила в Нойското възраждане от първата година след Чудото. Всички останали в една или друга степен притежаваха гузните маниери на поправили се грешници, с изключение на ботаника доктор Съливан, който беше по- възрастен от Финч и си позволяваше от време на време да го дразни със случайни цитати от Уолъс6 и Дарвин. Но реформираните еволюционисти с по-малък стаж трябваше да внимават какво говорят.
Гилфорд предпочиташе да запазва мълчание. От фотографа на експедицията не се очакваше да изразява научни становища и може би така беше по-добре.
Корабният лекар изгледа намръщено Финч и насочи вниманието си към единствената дама.
— Уреден ли е престоят ви в Лондон, госпожо Лоу?
— Двете с Лили ще отседнем при близки — отвърна Каролайн.
— Ах, така значи! Някой английски братовчед? Войник, трапер или дюкянджия? Това са трите професии в съвременен Лондон.
— Познахте. Семейството държи продоволствен магазин.
— Вие сте храбра жена. Животът на границата…
— Ще бъда там само временно, докторе.
— Докато мъжете ловят снарки! — Неколцина естествоизпитатели го изгледаха безизразно. — Това е Луис Карол! Толкова ли сте неграмотни всички?
Мълчание. Пръв заговори Финчли:
— Докторе, европейските писатели не са на особена почит в Америка.
— Разбира се. Извинете ме. Човек забравя. Ако има късмет. — Лекарят втренчи поглед в Каролайн. — Някога Лондон беше най-хубавият сред големите градове на света. Известно ли ви е, госпожо Лоу? А не това жалко, селско градче, което е сега. С колиби, нужници на двора и кал. Съжалявам, че не мога да ви покажа Копенхаген. Какъв град беше!
Гилфорд и преди бе срещал хора като доктора. Имаше поне по един във всеки крайбрежен бостънски бар. Останали без родина европейци, вдигащи мрачни тостове за Лондон, Париж, Прага и Берлин, търсещи сънародници, с които да организират клуб, да говорят на своя умрял или отмиращ език.
Каролайн се хранеше мълчаливо и дори Лили притихна, сякаш всички около масата изведнъж бяха споходени от мисълта, че са прекосили невидимата граница по средата и че пред тях има само загадки, а спокойните местенца като Вашингтон и Ню Йорк са останали някъде в миналото. Само Финч изглеждаше невъзмутим, докато изтъкваше предимствата на кремъклийките пред пушките с насмолен фитил.
За първи път Гилфорд се бе срещнал с Престън Финч в канцеларията на бостънското издателство „Атикус и Пиърс“. Запозна ги Лиам Пиърс. Гилфорд бе прекарал последната година на запад заедно с Уолкът, официалния фотограф на експедициите по река Галатин и в каньона Дийп крийк. Финч организираше експедиция за изучаване и картографиране вътрешността на Южна Европа и вече си бе осигурил финансовата поддръжка на Смитсониановия институт. В експедицията имаше вакантно място за опитен фотограф. Гилфорд се кандидатира и Пиърс предложи да го запознае с Финч, макар че не беше изключено жестът му да се дължи на факта, че бе чичо на Каролайн. Всъщност Гилфорд подозираше, че Пиърс иска да го махне от града по съвсем друга причина. Преуспелият издател и неговият доведен племенник не се погаждаха особено, макар че и двамата обичаха Каролайн. Въпреки това Гилфорд му беше благодарен за възможността да пътува с Финч към новия свят. Заплащането също беше добро, според сегашните стандарти. Работата можеше да му осигури нелоша репутация. Пък и той бе силно привлечен от континента. Беше чел не само докладите от експедицията на Донеган (по крайбрежието на Пиренеите, от Бордо до Перпинян, 1918), но и (тайно) всички дарвиниански разкази в „Аргоси“ и „Ол стори уикли“, особено тези, писани от Едгар Райе Бъроуз.
Това, което Пиърс не бе предвидил, бе своенравието на Каролайн. Тя отказа категорично да остане за втори път сама с Лили у дома, дори само за един сезон, въпреки доброто заплащане и предложението да наеме гувернантка, която да й помага. Гилфорд също не искаше да я оставя, но тази експедиция бе повратният момент в неговата кариера, може би тя щеше да определи дали ги очаква сигурно бъдеще или бедност.
Този път обаче Каролайн не пожела да прояви разбиране. Дори заплаши (макар той да не възприе думите й сериозно), че ще го напусне. Гилфорд отвръщаше на всичките й възражения със спокойни и търпеливи доводи, но тя продължаваше да упорства.
В края на краищата стигнаха до компромис, според който Пиърс щеше да заплати пътуването й до Лондон, където тя щеше да се настани при роднини, докато Гилфорд продължи към континента. Родителите й били на посещение в Лондон по време на Чудото и тя заяви, че искала да види мястото, където се починали.
Разбира се, никой не казваше, че хората са „умрели“ по време на Чудото: те бяха „отведени“ или „отпътували“, сякаш бяха отишли на онзи свят между две вдишвания. Всъщност, мислеше си Гилфорд, кой би могъл да знае със сигурност какво точно ги е сполетяло? Може би наистина се е случило нещо подобно? Истината бе, че няколко милиона души просто бяха изчезнали от лицето на Земята, заедно със своите домове, градове, животинските и растителните видове, и Каролайн не можеше да прости на Чудото, смяташе го за зловещо и омразно явление.
Гилфорд се чувстваше малко странно, тъй като бе единственият човек на борда на „Оденсе“, придружен от жена и дете, но никой не си позволи каквато и да било враждебна забележка, а и Лили бе спечелила сърцата на мнозина. С течение на времето той реши, че съдбата отново е била благосклонна към него.
След вечеря компанията се разотиде: корабният лекар при своята неизменна манерка с канадско пшенично, учените да поиграят карти на захабените маси в пушалнята, а Гилфорд се прибра в каютата да прочете на Лили поредната глава от една чудесна американска приказка — „Магьосникът от Оз“. Книгите за Оз се ползваха с голяма популярност, откакто читателите поизгубиха интереса си към приказките на братя Грим и Андерсен, сякаш се чувстваха покварени от спомените за стара Европа. Лили, тази невинна душица, не разбираше нищо от предразсъдъци и политика. Тя обожаваше Дороти. Гилфорд също се беше привързал към приключенията на това канзаско момиченце.
Най-сетне Лили отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Докато я гледаше как спи, Гилфорд почувства странна неувереност. Помисли си колко бързо може да се обърка и промени нечий живот. Как се бе озовал на този параход, на път за Европа? Дали бе постъпил правилно?
Разбира се, вече нямаше връщане назад.
Той придърпа нагоре одеялцето, изключи лампата и се шмугна в леглото до Каролайн. Жена му вече спеше с гръб към него и тялото й излъчваше приятна и примамлива топлина. Той се сгуши до нея и остави равномерния бумтеж на машините да го приспи.
Събуди се малко след изгрев-слънце, стана, облече се и се измъкна от каютата, без да ги буди.
Въздухът на откритата палуба беше студен, утринното небе — синьо като порцелан. Само няколко раздърпани облачета очертаваха източния хоризонт. Гилфорд извърна лице към вятъра, зареял мисли, и малко след това към него се присъедини един от младшите офицери. Морякът не се представи, само му се усмихна, двама случайни другари, бодърстващи в ранни зори.
Известно време се любуваха на небето. После офицерът го погледна и рече:
— Наближаваме. Можете да го подушите във вятъра.
