Пролет–лято 1920
„Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?“
1
Мъжете от екипажите на оцелелите параходи бяха измислили свои легенди. Смахнати разкази, безочливо неверни, и Гилфорд Лоу бе чул повечето от тях по времето, когато „Оденсе“ прекоси петнайсетия меридиан.
Подпийнал палубен стюард му разказа за мястото, където се срещали двата океана: старият Атлантик на Америките и новият Атлантик на Дарвиния. Границата, твърдеше стюардът, била видима като щормова линия и дваж по-опасна. Едното море било по-гъсто от другото, сякаш е от нефт, и морските създания, опитващи се да я пресекат, неминуемо измирали. С течение на времето тази зона се изпълнила с труповете на познати и непознати същества: делфини, акули, гърбати и сини китове, ъглолети, морски цилиндри, мехурчести риби, риби-знамена. Те се поклащали сред вълните с ококорени млечнобели очички, коремче до коремче и опашка до опашка. Студената вода ги съхранявала в почти непроменен вид — мълчаливо предупреждение към преминаващите кораби, дръзнали да си проправят път през мъртвешките им вонящи редици.
Гилфорд знаеше отлично, че тази история е измислица, страшна приказка за сплашване на лековерните. Но подобно на всяка приказка, човек лесно можеше й да повярва при подходящи обстоятелства. Той се наведе над потъмнелия парапет на „Оденсе“ малко преди залез, насред Атлантика. Вятърът вдигаше пяна от развълнуваното море, но на запад облаците се разтваряха и слънцето протягаше издължени пръсти към водата. Някъде отвъд източния хоризонт се спотайваха заплахите и обещанията на този нов свят, преобразената Европа, чудния континент, който вестниците все още наричаха Дарвиния. Нямаше мехурчести риби край килватера и водата вероятно бе същата, каквато мие всички земни брегове, но Гилфорд усещаше, че е прекосил истинска граница и че сега неговият център на тежестта се е преместил от познатото към непознатото.
Той се отдалечи, ръцете му бяха замръзнали от допира с перилата. Беше на двайсет и две години и до миналия петък не бе излизал в открито море. Прекалено висок и мършав, за да стане добър моряк, Гилфорд ненавиждаше лъкатушенето из тесните лабиринти на „Оденсе“, изпълнявал редовни пътнически рейсове за една холандска компания в годините преди Чудото. Прекарваше повечето време в каютата с Каролайн и Лили, а когато времето не беше твърде неприятно, излизаше на палубата. Петнайсетият меридиан бе западният край на големия кръг, изрисуван върху глобуса, и отвъд тази точка той се надяваше да види някакви представители на дарвинианския морски живот. Не хиляди измрели ъглолети, „усукани като косите на удавница“, а може би риби-цистерни, изплували, за да напълнят белодробните си торбички. Нямаше търпение час по-скоро да зърне някакъв признак за приближаващия се нов континент, макар да знаеше, че желанието му е наивно, което го караше да го прикрива от останалите членове на експедицията.
На долната палуба беше тясно и спарено. Гилфорд и семейството му разполагаха с миниатюрна каюта в средата на кораба, Каролайн рядко я напускаше. Хвана я морска болест още първия ден, когато излизаха от Бостънския залив. Сега вече беше малко по-добре, поне така твърдеше, но Гилфорд долавяше, че е нещастна. Това пътуване не й се нравеше, въпреки че се бе съгласила да тръгне почти доброволно.
И все пак, всеки път, когато влизаше в каютата, имаше чувството, че отново се влюбва в нея. Каролайн седеше с изправен Гръб на ръба на койката и си решеше косата със седефения гребен, плъзгайки го надолу покрай изящната извивка на шията. Големите й очи бяха притворени. Приличаше на принцеса в опиумен унес: вглъбена, замечтана, малко тъжна. Но всъщност, помисли си Гилфорд, е невероятно красива. Не за първи път изпита желанието да я снима. Беше й направил фотографски портрет малко преди да се оженят, но резултатът не му хареса. Сухата хартиена плоскост бе заличила всеки намек за изразителност, косата й не бе тъй лъскава сред оскъдните черно-бели оттенъци.
Той седна до нея и сдържа желанието си да докосне с ръка голото й рамо над камизолата. От известно време тя не понасяше допира му.
— Миришеш на море — чу гласа й.
— Къде е Лили?
— Отвръща на зова на природата.
Той се наведе да я целуне. Тя го погледна, после му предложи бузата си. Кожата й беше студена.
— Време е да се обличаме за вечеря — рече Каролайн.
Мрак обгръщаше кораба. Разпръснатите електрически лампи населяваха тесните коридори с издължени сенки. Гилфорд отведе Каролайн и Лили в мъждивото помещение, изпълняващо ролята на столова, където се присъединиха към малобройната група учени от експедицията, насядали около масата на корабния лекар, пълничкия любител на чашката Дейн.
Естествоизпитателите обсъждаха таксономията. Докторът говореше за сирена.
— Но ако създадем изцяло нова класификация…
— Което се налага от обстоятелствата!
— … съществува риск да предположим наследствена връзка, обща характеристика на вече описани видове…
— Ами йедскарското сирене! В онези времена на масата имахме йедскарско сирене. Портокали, шунка, наденички, ръжен хляб и червен хайвер. Всяко от тях истинска frokost4. Не тези жалки заместители. Ах! — Докторът забеляза Гилфорд. — А, нашият фотограф. И неговото мило семейство. Прекрасната дама! И малката госпожица.
Вечерящите се раздвижиха, за да направят място. Гилфорд се беше сприятелил с почти всички естествоизпитатели, най-вече с един ботаник на име Съливан. Макар да се радваше на радушен прием на масата, Каролайн почти не продумваше. Малката Лили бе спечелила сърцата на всички. Тя бе едва четиригодишна и учените нямаха нищо против нейната любознателност… вероятно с изключение на Престън Финч, главния естествоизпитател на експедицията, който, изглежда, не беше привикнал да общува с деца. Финч седеше в далечния край на масата, монополизирал вниманието на един геолог от Харвард. Лили се настани до майка си и се зае да разгъва методично салфетката. Раменете й едва достигаха горния ръб на масата.
Докторът разцъфна в усмивка — леко пиянска, помисли си Гилфорд.
— Малката Лилиан май е прегладняла. Лили, искаш ли свинско задушено? Да? Не е нещо особено, но става за ядене. А ябълков сок?
Лили кимна, като се опита да прикрие притеснението си.
— Добре. Добре. Лили, вече пресякохме наполовина голямото море. Намираме се на средата на пътя до земята на име Европа. Радваш ли се?
— Да — отвърна Лили. — Но ние отиваме само до Англия. Тате ще ходи в Европа.
Лили, както повечето хора, се бе научила да отделя Англия от Европа. Макар че Англия бе също толкова променена от Чудото, колкото Германия или Франция, тъкмо англичаните с особена настойчивост се бяха заели със своите бивши териториални владения, бяха построили наново Лондон и крайбрежните пристанищни селища и поддържаха, доколкото им бе по силите, военен флот.
Престън Финч явно бе дочул разговора им, защото се намръщи в другия край на масата и поглади тънките си мустаци.
