Продължих да стискам кормилото с лепкави пръсти, загледан право напред в сивкавия път — напълно изгубен, някъде по средата между забравата и забвението.
Седмица по-късно пристигнаха първите добри новини: обади се Джанис, за да ми съобщи, че Кати ще получи ново ухо.
— Нарича се мастоидно-кохлеарна протеза — обясни ми тя. — Това е нова методика, но доста успешна, особено при случаи като нашия, когато глухотата е вторична.
— Могат ли да го направят?
— Казват, че успеваемостта е почти сто процента.
— Опасно ли е?
— Не особено. Но все пак става с операция. Ще лежи в болница поне седмица.
— Кога?
— Записана е за след шест месеца.
— С какво ще платиш?
— Уит има солидна застраховка. Неговата фирма е готова да поеме част от разходите. Аз също ще помогна, с каквото мога, а останалото Уит възнамерява да плати от джоба си. Това може да означава втора ипотека на къщата. Но също и че Катлин ще има нормално детство.
— И аз искам да помогна.
— Скоти, знаеш, че не си кой знае колко богат в момента.
— Имам пари в банката.
— Благодаря ти за предложението. Но, честно казано, Уит ще се чувства по-спокоен, ако се справи сам с това.
Кати бе привикнала със загубата на слуха. Ако не обръщате внимание на леко наклонената й глава и начина, по който понякога се мръщи, когато разговорът стане твърде тих, няма да забележите, че има недъг. Ала постоянно й се напомняше, че е различна — в клас винаги я слагаха на първия чин, много учители й говореха бавно, оформяйки думите с уста, сякаш е глухоням урод. Беше несръчна в училищните игри, защото можеха лесно да я изненадат откъм гърба. Всичко това, плюс вродената й срамежливост, я бе направило неуверена, потисната, самовглъбена.
Но ето че предстоеше промяна. Стореното можеше да бъде поправено благодарение на напредъка на биомеханичните приложения. И също така на Уитман Делахънт. Дори и помощта му да бе донякъде подхранвана от собствения му егоизъм… какво пък, майната му за това.
Катлин отново щеше да е здрава. По-важно от това нямаше.
— Въпреки всичко искам да участвам, Джанис. Това е нещо, което дължа на Катлин отдавна.
— Ни най-малко, Скоти. Проблемът с ухото изобщо не е по твоя вина.
— Искам да й помогна, Джанис.
— Какво пък, щом настояваш, Уит сигурно ще се съгласи да поемеш малка част.
Добре, че бях пестелив през последните пет години. „Малката част“ се оказа половината от цената на операцията.
— И така, Скоти — рече ми Сю Чопра, — готов ли си за пътешествие?
Вече й бях казал за операцията на Катлин. Осведомих я и че искам да съм при дъщеря ми, когато се възстановява — и че последното не подлежи на обсъждане.
— Че това може да продължи половин година — възрази тя. — Да не мислиш, че разполагаме с толкова много време?
Седяхме в просторното кафене, четирима на масата край прозореца, от който се виждаше шосето. Аз, Сю, Морис Торанс и един млад мъж на име Реймънд Мозли.
Рей Мозли беше физик, специализант в Масачузетския технически университет, който работеше със Сю върху някои електронни изобретения. Двайсет и пет годишен, с добре очертано шкембенце, чорлав и с ум като наточен бръснач. Избягваше ме няколко седмици, най-вече защото бях непозната физиономия, но постепенно ме прие, когато осъзна, че не съм му съперник за привързаността на Сю Чопра.
Сю, разбира се, бе с близо петнайсетина години по-възрастна от него, а и сексуалните й вкусове не бяха насочени към мъже, още по-малко към млади физици със занемарена външност, които смятаха, че задушевен разговор на тема мю-мезонни взаимодействия може да се възприеме като покана за интимна близост. Сю му бе обяснила всичко това няколко пъти и Рей привидно бе приел обяснението. Но все още я обстрелваше с влажни погледи от другата страна на масата и се съобразяваше с мнението й с верността на любовник.
— Удивително е — поде Сю — колко малко сме научили в действителност за хронолитите през годините след Чъмфон. Всичко, което можем, е да ги характеризираме до известна степен. Знаем например, че не могат да бъдат съборени, колкото и да копаем основите, защото поддържат фиксирана дистанция от земния център на гравитация и постоянна ориентация — дори ако това означава да увиснат насред въздуха. Знаем, че са инертни, че притежават известен индекс на рефракция, че са по-скоро излети, отколкото изваяни, и така нататък. Но нищо от това не ни помага да разберем същността им. Ние възприемаме хронолитите по начина, по който средновековен теолог би възприел автомобила. Той е тежък, тапицерията се загрява от пряка слънчева светлина, едни детайли са остри, други — гладки. Някои от тези детайли могат да бъдат важни, повечето вероятно не са, но не можеш да ги сортираш, без да притежаваш обединяваща теория. А точно тя ни липсва.
Ние кимахме с мъдър вид, както правехме обикновено, когато Сю разсъждаваше на глас.
— Но някои детайли са по-интересни от другите — продължи тя. — Например: разполагаме с данни, че съществува постепенно, стъпаловидно нарастване на фоновата радиация в околностите седмици преди появата на хронолита. Не опасна, но доловима при измерване. Китайците направиха известни проучвания по въпроса, преди да престанат да споделят информация с нас. Японците също извадиха късмет. Те имат радиационни монитори за рутинни наблюдения на техния термоядрен реактор „Сапоро-Техникс“. В Токио са се опитвали да установят причината за нарастването на радиационния фон дни преди появата на хронолита. Веднага след изникването му радиацията рязко се върнала към нормалното си ниво.
— Което означава — прекъсна я Рей Мозли, сякаш, за да обясни на бавноразвиващите се, — че макар да не можем да предотвратим появата на хронолитите, разполагаме с относително сигурно средство за предсказване.
— Да, бихме могли да предупредим поне хората — съгласи се Сю.
— Това звучи доста обещаващо — рекох. — Ако знаеш къде да търсиш.
— Така е — призна Сю. — В което е и проблемът. Но на доста места съществува постоянна апаратура за проследяване на фонова радиация. Вашингтон уговори с повечето приятелски държави да бъдат монтирани такива устройства около всички големи градове. Ако не друго, поне ще евакуираме хората от района на бедствие.
— Докато ние — добави Рей — ще бързаме тъкмо нататък.
Сю го погледна строго, сякаш си бе позволил да навлезе в нейната област.
— Няма ли да е опасно за нас? — попитах.
— Така е, но помисли за другите възможности — директен запис от мястото на събитието, измерване на множество показатели… подобна информация ще е безценна.
— От безопасно разстояние… надявам се — вметна Морис Торанс.
— Бихме могли да сведем до минимум заплахата.
— Май говорим за нещо, което ще се случи скоро? — попитах.
— След броени дни, Скоти — погледна ме Сю. — Дори може би по-скоро. Зная, че съобщението ти идва в последния момент. Вече сме поставили наблюдателни постове и сме пратили там наши специалисти. Всички признаци говорят за масивна поява след около петнайсет дни. Обявата за евакуация ще излезе във вестниците тази вечер.
— И накъде ще пътуваме?
— Ерусалим — отвърна Сю.
